изведнъж се пръска и се разпада на безброй капчици. И всяка от тях има име… и е свързана с определени събития… Оскар — разсеяният продавач на спомени… Енергичният търговец от музикалния магазин (но каква връзка има той?)
… Урсула тук, в аптеката, а после там, в килията на централното управление на ПОСИЗУ… Забел!… Маджо Дребосъка… Зенон Джабез, седнал на дивана в спалнята си („Ужасно е да видиш седнал мъртвец!“)… Акробатът, който се люлее на опънатото въже и свири на цигулка. („Отивай си!… Отдавна вече тя ми принадлежи…“)
— Добър вечер, Нерсес!
Докато аптекарят дойде на себе си, Оскар придърпа стола и седна до него.
— Прости ми, че малко… — Оскар с мъка произнасяше думите. — Аз малко… не се чувствам добре… Прости ми, че съм пил сам… Но сега можем да продължим заедно… Аз черпя.
— Ти да не си ходил при Теофил? — попита Нерсес Мажан.
Оскар гледаше разсеяно аптекаря и Нерсес Мажан неочаквано дори за себе си се досети защо всъщност той иска да продаде спомените си. „Трябва да се избавя от спомените си… Те са ми тежко бреме…“
По всяка вероятност Оскар нямаше друг изход да се отърве от ПОСИЗУ.
Може би трябваше да забрави миналото си, да загуби достойнството си, за да се спаси от ПОСИЗУ. Ако вече е продал спомените си, Оскар е станал неуязвим пред закона. Купувачът едва ли може да бъде обвинен и съден, защото той не е длъжен да отговаря за чужди грехове. Това е всичко… И в резултат престъпникът не съществува нито фактически, нито юридически.
Изведнъж Нерсес Мажан го присви стомахът. Започна да му се гади. Болките се усилваха. Той се приведе и здраво се хвана за масата.
— Кой е този тъй наречен Теофил?… — сякаш отдалече чу гласът на Оскар. — Аа… Бакалинът ли?… — Оскар говореше така провлачено, че думите се сливаха. — Не, Нерсес… не. Снощи аз си възвърнах загубената сума… Да… Върнах си я. Ех, значи… пак две чаши „Легендарна земя“.
Нерсес все още не можеше да се успокои и да разбере за какво му говори Оскар. Някъде дълбоко от съзнанието му изплува нов въпрос: ако Оскар е продал спомените си, как тогава помни аптеката и аптекаря? Как не е забравил, че миналата нощ са пили „Легендарна земя“ в механата?
— Тук има само плодов сок — рече аптекарят и веднага се захвана за главното. — А как успя да си върнеш парите?
— Как ли?… — Оскар приятелски улови Мажан за ръката. — От самия Зенон.
Нерсес Мажан прокара длан по лицето си като човек, който се събужда от сън.
— Той бил шегобиец… А аз се съмнявах. Глупак… За себе си го казвам. Договорихме се на шега, но… — Оскар поклати глава, — но и това бе игра, истинска игра… И съм готов още сега да закрещя из целия Виланк, че само ние двамата сме истински играчи… Аз и Зенон. И Виланк повече няма да види такива майстори на хазарта… Никога! Ние играем заради преживяванията… които вече ги няма, изчезнали са. Хората са направили всичко, за да ги унищожат… за да убият всички преживявания… И са ги убили. Да, Нерсес, те са успели. А без преживявания… животът не струва пукнат грош. Една самоизмама и нищо повече.
Нерсес Мажан внимателно освободи ръката си и премести стола си колкото може по-далече от Оскар.
— Къде е Зенон? — Въпросът му явно бе безсмислен. — Искам да кажа, че за мен той беше мъртъв точно по обяд, когато се чу последният удар на часовника. Но аз съм се заблудил. Сега вече той не е мъртъв. И ние си оставаме единствените истински играчи. Ти все още ли се съмняваш?
— Аз ли?… — измърмори Нерсес, изтривайки лицето си със салфетка.
— Не… Не вярвам да са го убили — изкрещя Оскар и посетителите от съседните маси любопитно се обърнаха с надеждата да станат свидетели на нова развлекателна история. Но като видяха пльосналия се на масата пияница, продължиха разговорите си.
— Ти можеш да ми вярваш или да не ми вярваш — каза Мажан, — това нищо не променя.
— Нерсес, искам да те почерпя с един коктейл.
— Как успя да си върнеш парите?
— Как ли?… Може би ще е по-точно да се каже откъде?… От банковия клон. „Капела“, етаж — втори… сутринта, когато се разделихме, реших да се пошляя по улиците. — Оскар с голямо усилие успя да се изправи, подпря се на масата и се помъчи да си придаде вид на независим човек. — Случвало ли ти се е да се разхождаш рано сутрин?… Всичко е в синкав дим — къщите и дърветата, улиците и минувачите. Струва ти се, че… всъщност искам да кажа… бях убеден, че около мен всичко е прозрачно…
— И тъй, започна да се шляеш по улиците — припомни му Нерсес.
— Нямаше да се връщам вкъщи, но ми се приспа… И сега ми се спи. — Оскар сладко се прозина… — Нито през деня съм спал, нито нощес… Само съм пил… от радост… че на света има и хора като Зенон. Обикновено хората ми причиняват болка и скръб… А когато се случи да ме зарадват, тогава си заслужава да пиеш… и то така, че сърцето ти да пее в гърдите.
— И тъй, ти се върна вкъщи, защото ти се спеше — пак му припомни Нерсес.
— Срещнах касиера… Поздрави ме любезно и ме погледна заговорнически… „Меластър, на ваше име са внесени двадесет хиляди.“ На мое име!? Хванах този разбойник за яката. Не обичам да ме разиграват и да си правят с мен мечешки шеги. Веднъж, като бях в Рамзес, срещнах в орбиталния хотел… как ги наричат?… тези, дето пристигат от Лолиланс… кажи ги де, дето говорят без глас и без да си отварят устата… Но говорят…
— И така, касиерът ти съобщи, че на твое име са внесени двадесет хиляди?…
— На мое име! Не очаквах такова нещо от Зенон. Ако не бяха го убили, с него щяхме да разработим нов способ за възвръщане на загубеното…
— Зенон е внесъл парите на твое име в банката, така ли?
— Ами какво ти разказвам от толкова време насам? Ние сме единствените на Виланк…
— Да се качим горе… иначе може да заспиш на масата!
— На масата?… — Оскар опита дали се е хванал здраво за масата. — Седя ли изправен, Нерсес?
— Горе-долу…
— Нерсес, искам да те почерпя с един коктейл.
— Друг път — каза Мажан и се изправи. Оскар също се опита да стане, но личеше, че му е много трудно. — Друг път ще ме черпиш — повтори Нерсес Мажан, хвана го под ръка и го поведе към трапезарията. — Нестор, помогни ми да го отведем горе.
Нестор съчувствено поклати глава.
— Нека поспи малко — рече той. — После можем да му дадем ободряваща таблетка. — И помогна на Оскар да легне на дивана. — А не беше ли по-добре това момче да го отведем у дома му?
— Момче ли?… — проплака Оскар. — Така ме е наричала само мама.
— Той не може да направи сам и две крачки — каза Мажан.
— Нищо де, полицаите ще му помогнат — Нестор пренебрежително погледна към човека, изтегнал се на дивана. — Заспа ли?…
— Две нощи не е спал… Не искаше да си има работа с полицията.
Нестор кимна: „Разбирам!“ И като обърса ръцете си в кърпата, преметната на рамото му, побърза да слезе в салона.
„Спях ли?“
Нерсес Мажан разтърка очи и погледна към дивана. Оскар се беше събудил.
„Май наистина съм задрямал.“
— Как се чувстваш? — попита го Нерсес.
Оскар поклати глава.
— Глава ли те боли?
Оскар долепи длан до челото си, сякаш за да провери дали го боли главата.
Нерсес Мажан сложи бяла таблетка в чаша вода, после енергично разклати чашата и я подаде на Оскар.
— Пий и ще ти олекне.
