Момичето неопределено поклати глава.
— Тогава защо си застанала тук?
Бианка се запъти към вратата и направи знак на аптекаря да я последва.
Те излязоха от коридора и се озоваха в съседната стая.
— Заминавате ли? — неочаквано спря и попита Бианка.
— Да.
— Много ли е наложително?
— Кое?
— Доставката на лекарствата.
— Може би не толкова… — отвърна замислено аптекарят. — Сонт е град, където хората не боледуват. Вероятно и по цялата Лета е същото. Не случайно аптеките по тези места са изчезнали. Но ако кметството е решило на всяка цена в Сонт да има аптека, то тя трябва да бъде отлично уредена. Бианка — понижи глас аптекарят и се озърна заговорнически, — Бианка, искам да видя Кушар.
— И това ли е много важно?
— Да.
— Няма да можете да го видите.
— Може би утре… или вдругиден? Не настоявам това да стане веднага, въпреки че няма да е зле, ако…
— Ясно — прекъсна го момичето, протегна ръка и оправи яката на аптекаря. — Него вече никога няма да можете да го видите. Вчера отведоха Кушар.
— Къде?
— Не зная. Вероятно там, където обикновено отвеждат онези, които излизат от строя.
— Бианка, а какво означава да излезеш от строя?
— Хората или умират, или излизат от строя. Зависи. Умрелите ги отнасят с ковчези, а онези, които излизат от строя — в малки сандъци. Слагат ги в сандъчетата и после ги отнасят.
— Ясно… В сандъчета казваш. Значи ли това, че Кушар е умрял вчера?
— Това го казвате вие — и Бианка отново оправи яката на Нерсес Мажан.
— Извинявай, Бианка… Не знаех, че си опечалена.
Момичето притисна с длан гърлото си и на аптекаря му се стори, че тя сподавя смеха си.
— Аз може би съм неделикатен — продължи Мажан. — Но… баща ти ме помоли да предам това писмо на Кушар или на теб. — И той протегна малкия диск към момичето.
— Татко ли?
— Бааб Каспар.
— Кога?
— В деня, когато за първи път стъпих в този град.
— Къде го срещнахте, меластър?
Нерсес Мажан укорително поклати глава.
— Ти си много любопитна, Бианка… Дори подслушваш зад вратата. Това не е хубаво… — и той тръгна към изхода.
— Меластър — извика след него момичето. — Ще се срещнем ли пак?
— Не вярвам.
Докато слизаше по стълбите, Мажан се помъчи да не мисли за Кушар. В съзнанието на аптекаря Кушар и Спандарат се отъждествяваха по странен начин. Животът в този град постепенно се превръщаше в кошмарен сън. И сред хаоса на кошмарите ясно изпъкваше логичният въпрос: „Нима вчера в този дом е имало мъртвец?“ И естествено следваше логичният отговор: „Не, не и не.“ И отново Нерсес попадна във въртопа на абсурдното, където лесно можеше да се удави, защото губеше естествената закономерност между причина и следствие. Не, трябва колкото може по-скоро да се избави от ненужните парадокси на заобикалящата го действителност.
Да избяга. Да се избави…
На път за хотел „Жълт кикен“ успя да вземе решение.
Той нямаше какво да прави повече в Сонт.
Нито пък на Лета.
Решението му го удовлетвори. Можеше да бъде доволен от дейността си като любител следовател на планетата Виланк. Вече ни най-малко не се съмняваше, че Зенон Джабез е мъртъв, че той не съществува, че днешната покана и заетостта на деловия човек бяха само игра и нищо повече. Защо?… Аптекарят успя да се отърси от този въпрос, тъй като всяко следващо „защо“ заплашваше да сложи началото на ново разследване. Той би искал да се задоволи с общи отговори и да си представи произшествието в най-общ вид. И телеграмата, адресирана до Линда Ло, трябваше да се обясни с неопределени мотиви, за които вероятно можеше да знае само Бааб Каспар.
И въпреки всичко неканеното „защо“ отново изплува от скритите кътчета на подсъзнанието му.
Нерсес Мажан сви рамене и сякаш за да предотврати приближаващата опасност, рече полугласно: „Това не ме засяга.“
Когато мъжът за пръв път мина край вратата, изразявайки пълното си пренебрежение към всички аптеки в света, Нестор успя да забележи само синкавите кълба дим, които той оставяше след себе си.
А когато същият мъж мина за втори път в обратна посока, Нестор забеляза, че той е среден на ръст и е облечен небрежно.
Неизвестно защо минувачът бе решил да се разхожда пред аптеката. Когато мина за трети път, старецът видя голямата лула, която мъжът стискаше между зъбите си. И след себе си той пак остави кълба дим, които лениво заплуваха във въздуха и се стопиха под ярките лъчи на Чичил.
Нестор се приближи до витрината, където преди няколко дни грижливо бе подредил разноцветни рекламни таблетки, големи колкото билярдни топки — червени, сини и бели, както и хирургически инструменти, предназначени за въображаеми великани, а после погледна навън. Човекът с лулата бе застанал пред витрината. Погледите им се срещнаха. И изведнъж, сякаш спомняйки си нещо важно, мъжът щракна с пръсти и се отдръпна от витрината. След миг в салона на аптеката бавно се издигнаха две синкави кълба дим, но преди да стигнат тавана, се просмукаха в облепените с кадифе стени.
— Добър ден — рече непознатият.
Нестор му кимна.
— Сам ли сте?
Нестор с нескрито любопитство погледна лулата на непознатия.
— Най-после и ние се сдобихме с аптека — продължи мъжът и се озърна.
— Необходимост, от която тук никой не чувствува — отвърна Нестор. — Меластър, в аптеките обикновено не се пуши.
— Така ли? — учуди се непознатият. — Че аз мога само да пуша — и все пак извади лулата от устата си. — Да, само това умея. Учудва ли ви?
— Не — отвърна Нестор.
— Казват, че сте пришълци?
Нестор го изгледа изпод вежди.
— Мисля, че не се представих — усмихна се непознатият. — Агамемнон. — И изискано се поклони. — Дошъл съм за таблетки против главоболие…
— Имате ли рецепта?
— Не… Тези таблетки винаги съм ги получавал без рецепта — Агамемнон отново захапа лулата. — Винаги, в смисъл, докато в града имахме аптека.
— Отдавна ли беше това? — попита Нестор с недоверие, без да откъсва поглед от непознатия мъж с неопределена възраст.
— Да… да… отдавна — отговори Агамемнон. — Вземам от най-обикновените таблетки, оранжевите, нали ги знаете, със сладка обвивка… Свикнал съм — и като извади от устата си лулата, разпери безпомощно ръце.
Нестор отиде до шкафа с чекмеджетата и се залови да търси оранжеви таблетки.
