— Кой знае в кое далечно кътче на Галактиката се намират сега нашите аптекари — сякаш на себе си рече Агамемнон. — Казахте, че сте дошли отдалече, нали?
— Не… нищо не съм казвал — отвърна Нестор, подреждайки таблетките в малката кутийка. — Надявам се, че знаете как трябва да се вземат… Ще ги гълтате с хладка вода… И непременно трябва да полежите няколко минути… По гръб. Неподвижно.
— Аптеката придава на града особено очарование — рече Агамемнон и сложи кутийката в джоба си. — Обикновено хората не забелязват това. Просто не обръщат внимание и твърде късно си дават сметка, че в града няма аптека. А това е много тъжно.
— Кое е тъжно, това, че късно си дават сметка ли?
— Много добре ме разбирате, меластър — сърдито отвърна Агамемнон. — Когато в града има аптека, това означава, че има и живот.
— Вероятно искате да ме учите на мъдрост?
— Не ме иронизирайте, меластър… Съществуването на една аптека означава, че хората боледуват…
— Може би — съгласи се Нестор.
— А там, където има смърт, съществува и живот. Значи още не всичко е загубено. Значи Агамемнон може да бъде сигурен, че ще има и други клиенти, които да търсят услугите му.
— Всичко това свързано ли е със съществуването на аптеката? — попита Нестор.
— Свързано е, меластър, свързано е. — Агамемнон захапа лулата си и аптеката отново се изпълни с облачета синкав дим. — Значи не се учудвате, че умея единствено да пуша. С нищо не можете да ми помогнете… Имате ли нещо против, ако стана ваш постоянен клиент?
— Не.
— Впрочем вие и вашият млад приятел можете да ми станете клиенти… Взаимно ще си правим услуги. Убеден съм, че ще останете доволни — рече Агамемнон. — И ще посъветвате клиентите си да се обръщат към мен.
— Моля… Но с какво можете да ми бъдете полезен?
— О, меластър… Аз помагам на хората да прекарват живота си в безгрижие, сред удоволствия и развлечения, които обикновено са недостъпни за тях. С моя помощ хората имат възможност да се наслаждават на живота, да се наслаждават, наслаждават…
— Както на Виланк — отбеляза Нестор.
— Вие били ли сте на Виланк? — зарадва се Агамемнон. — Мнозина от клиентите ми прекарват там ваканцията си и се наслаждават на веселия, безгрижен живот.
Убеден съм, че те си спомнят с признателност за мен. Сам разбирате, че в началото е много трудно да разберат каква чудесна услуга съм им направил. Но аз съм търпелив и доста упорит. И цените са напълно достъпни.
— И каква е помощта ви? — полюбопитствува Нестор.
— Друг път ще ви кажа, меластър, друг път! — рече Агамемнон. — Първо си дайте сметка дали сте живели пълноценно… И без това сте човек на преклонна възраст. Ето, помислете си: живели ли сте така, че да изпитате сладостта, радостите на живота? Или цял живот сте били смазан от бремето на непрестанни грижи и сте успявали да осигурите само най-необходимото за вашето съществуване? Трудили сте се безспир, а животът неусетно ви се е изплъзнал. Имате ли семейство?
— Не.
— Виждате ли? Не сте успели да се сдобиете с най-необходимото, най-обикновеното, най- леснодостижимото и най-древното. И вашия млад приятел го чака същото. За да запазите съществуването си, вие скитате от планета на планета… Годините се изнизват… И едва в последните мигове от живота си ще почувствувате, че всичко е било глупост. Трябва да се живее, меластър. И за вас все още не е късно. Агамемнон е готов да ви помогне.
— Как?
— Друг път ще ви кажа, меластър — с усмивка повтори Агамемнон. — Аз пак ще ви посетя… за да купя таблетки против главоболие. Макар че… — той помълча малко — никога не ме боли глава. Предайте най- добрите ми пожелания на Нерсес Мажан.
Агамемнон се поклони изискано и излезе.
А облепените с кадифе стени на аптечния салон още дълго просмукваха сините облачета цигарен дим.
— Не виждам деца — рече Нестор.
Нерсес Мажан пак отвори и затвори капака на сандъка и като въздъхна, се облакъти на него.
— Какво каза? — попита изведнъж той.
— Не виждам деца в града — повтори Нестор. — Защо си домъкнал този сандък?
— Майсторът на ковчези ме накара… — Мажан отново отвори капака. — Обикновен сандък, а?… Странен човек е този майстор на ковчези. „Хората, които уважават себе си, още приживе си осигуряват ковчег“ — ми каза той.
— Ти си станал много далновиден — отбеляза Нестор.
— Така казва и майсторът на ковчези — рече Нерсес. — А аз нямах желание да му обяснявам, че и през следващото хилядолетие не възнамерявам да влизам в сандък. Ама той наистина е чудак. Ти много ли се тревожиш, че в града няма деца?
— Тревожа се и още как — отвърна Нестор. — Ако продължава така, хората скоро ще изчезнат от тази планета… Напразно летяхме дотук.
— Не е напразно… Иначе цял живот щях да се измъчвам, че съм сгрешил, че Зенон Джабез е жив, че Урсула, Оскар и останалите са един кошмарен сън. Неволно се забърках в тази история и щеше да е много тъжно, ако първият ми опит като следовател излезеше несполучлив.
— А не се ли замисляш, защо Зенон Джабез се е самоубил?
Нерсес Мажан неволно погледна стареца — въпросът не беше нещо ново за него. Той вече беше изплувал от потайните кътчета на съзнанието му и мъчеше аптекаря.
— Причините могат да бъдат най-различни — с престорено безразличие отвърна той. — Безгрижният живот на Виланк, Урсула, която се беше договорила със Зенон, а обичаше Оскар… Кой можеше да гарантира, че Зенон не се е досещал за тази връзка? Това не е ли причина за самоубийство?
— Почти по същия начин разсъждаваше и Линда Ло. И тя беше намерила многобройни причини и избра най-правдоподобната от тях. — Нестор млъкна за миг, за да провери въздействието на думите си, и като забеляза, че Мажан нервно поглажда брадата си, продължи доволно: — Най-правдоподобната!… А резултатът?… В крайна сметка едва след твоето посещение тук се потвърди предположението ти, че Зенон Джабез се е самоубил, а Урсула се е обесила в затворническата си килия. Така ли е?
Нерсес Мажан внимателно затвори капака на сандъка.
— Не разбирам защо изведнъж реших да вляза в магазина за ковчези — рече той. — Помня, че исках просто да мина оттам… По витрините обичам да гледам всичко друго, само не и ковчези. А те бяха различни по форма и големина, с различна цена, различно украсени… Когато майсторът ме убеди, че всеки уважаващ себе си човек още приживе си набавя неговата стока и че аз имам вид на такъв човек, реших да — купя най-скъпия… Наистина, Нестор, защо купих този глупав сандък? Може би и аз съм вече човек, излязъл от строя?
— Какво означава това?
— Не зная… Казват, че има мъртъвци и хора, излезли от строя. Боже мой, защо купих този сандък! Дали защото беше много скъп?
Нестор кимна: „Вероятно.“
— Или пък защото сандъкът изобщо не прилича на ковчег?
Нестор отново кимна: „И това е възможно.“
— Виждаш ли, Нестор, колко много са тези „защо“.
— Да, много са — съгласи се старецът. — Но има важни „защо“, които чакат отговор, има и маловажни, на които можеш и да не отговаряш. Искам да ти кажа, че ако сега вече не се вълнуваш защо Зенон Джабез се е самоубил, няма ли по-късно да се разкаеш за това, като чуеш за нова трагедия, която би могла да се
