усещайки този пръв признак на паниката. Оказа се, че е безсмислено да се опитва да го овладява, защото внезапно в ефира се появи нов шум, който след малко се превърна в глас, повтарящ очакваната от часове кодова дума.
Времето напредваше, а все още не се забелязваха дори най-малки признаци на обитаемост наоколо, въпреки старанието на Джейсън стриктно да се придържа към дадените му указания. Този път мисълта за неочакваното предизвика само саркастичната му усмивка. Все още не искаше да повярва, че всичко щеше да свърши по такъв идиотски начин. Сякаш опитвайки се да разсее тревогата си, той отново включи радиостанцията, за да открие, че връзката се е разпаднала. Тук вече не издържа и кабината се изпълни с неистов истеричен смях. Погледът му се замъгли и в първия момент той не можа да възприеме това, което се откри зад поредния хълм. След първоначалния шок, съзнанието му успя да свърже „огромен“ с нещо друго, вече почти нищо незначещо, дошло от дълбините на това, което наричаше свое детство. Джейсън дори не успя да се замисли защо „замък“ бе думата, която постройката извика у него, защото в следващия момент вниманието му бе привлечено от кулите й, вече осеяни с безброй светлинки, изгрели заедно с първите звезди на фона на залеза. След миг той забеляза платформа, която изглежда изпълняваше функцията на площадка за кацане. В центъра й стоеше човек, размахващ над главата си две запалени факли.
Всичко наоколо се разпръсна и изгуби, потъвайки в необятните дълбини на този немигащ поглед, приковал вниманието му още с влизането в стаята. Няколко секунди или може би минути трябваше да изминат, преди Джейсън да забележи останалата част от лицето на седналия срещу него мъж на неопределима възраст. Невероятното съчетание между младост и старост се подчертаваше най-вече от почти напълно побелялата коса, на фона на която свежата младежка кожа, странно прорязана от малко, но много дълбоки бръчки, навяваше непреодолимо усещане за благоговеен ужас. Едва сега той долови присъстващата от самото начало усмивка, противоречива като всичко останало по това невъзможно лице. Доколкото можеше да се довери на усещанията си, Джейсън видя в нея отрицанието на всички изпитани от него до момента емоции. Тя бе съчетание от ирония и досада, граничеща с апатия, странно примесени с великодушна доброжелателност. Малко по малко, с точно отмерен маниер, мъжът смекчи остротата на чертите си и в момента, когато леко се надигна, за да подаде обсипаната си със скъпоценности ръка, Джейсън дори откри един нов лукав проблясък в предишната изпитателност на погледа му.
— Искрено се радвам да Ви посрещна с добре дошъл, млади човече — изрече сякаш без да движи устните си той. — Честно казано, в някои моменти от Вашето пътуване дотук бях започнал да се съмнявам, че ще имам това удоволствие.
— Вие сте следили полета ми през цялото време?! — изненадата в гласа на Джейсън бе толкова силна, че дори не съдържаше нотка на неприязън, което учуди самия него.
— Трябва да Ви призная, че съмнението в нашите възможности винаги леко ме е огорчавало. Надявам се, че престоят Ви тук сам по себе си ще Ви убеди в правотата ми — едва забележимата усмивка отново пробягна по лицето на този, който според Джейсън със сигурност бе Кралят.
— В такъв случай не мога да не попитам каква бе причината за трудностите, които изпитах, докато успея да вляза във връзка с вас — сега самообладанието едва успя да преодолее надигналия се нервен изблик.
— Не бих искал да ме разберете неправилно, но това бе просто част от рутинната процедура по отсяване на случайни посетители в моите владения — отвърна спокойно Кралят.
— Но това е просто…
— На Ваше място не бих се вълнувал толкова. Опитайте се да влезете в моето положение. Не е трудно да се досетите защо крия местоположението на двореца си. Още сега искам да Ви успокоя, че ще се постарая да Ви бъде осигурено успешно завръщане, но това ще Ви коства неколкочасово удължение на полета и унищожаване на данните от бордовия дневник. Считам, че това са достатъчни мерки за сигурност, като имам предвид изменчивостта на пейзажа на така наречените от вас „Външни територии“.
— Слушайки всичко това мисля, че не ми остава нищо друго освен да изкажа своята дълбока благодарност за честта да бъда пред Вас в този момент. Надявам се, че ще оправдая докрай оказаното ми височайше доверие — почти изсъска Джейсън, иронизирайки непривичния и сторил му се високопарен тон на събеседника си.
— Радвам се, че така си допаднахме още в самото начало на нашето познанство — вече станалата натрапчива вледенена усмивка не слезе от лицето на Краля. — В интерес на истината трябва да отбележа, че досието Ви ми даде възможност да добия достатъчно добра представа за Вас, но личният контакт ме обнадежди повече.
— Надявам се, че съм Ви разбрал правилно?
— Вече започвам да си мисля, че се опитвате да ме раздразните умишлено. Действително не мога да проумея какво странно намирате в това, че имам достъп до информация, съхранявана от неособено интелигентни хора на, строго погледнато, неголямо разстояние? — странният смях, огласил помещението само потвърди убедеността на Краля в казаното. Мълчанието бе единственият отговор, който Джейсън можа да даде на тази явна подигравка с това, че във всяка една база „секретността е стълб на сигурността“.
— Доколкото разбрах, Вие сте възпитаник на школата на Т113 и затова бих желал да Ви задам един въпрос, който отдавна искам да поставя на някой жив свидетел на събитията. Имам предвид зачестилите съобщения за поява на неидентифицирани летящи обекти във въздушното пространство на базата — продължи Кралят.
— Честно казано, не мисля, че мога да ви кажа нещо повече от официалните данни, имайки предвид Вашата информираност.
— Всъщност въпросът ми се свежда до личното Ви мнение относно причината за това, точно вашата база да бъде предпочитан обект на тази инвазия.
— Опасявам се, че даването на мнения никога не е влизало в преките ми служебни задължения, а знаете, че такива навици стават трайни дори във всекидневието.
— Естествено, че не бих искал да Ви принуждавам да разкривате тайните на базата си пред мен — иронично вметна Кралят, — но действително бих искал да чуя какво мисли един човек, намиращ се извън стандарта на своето общество.
— От своя страна, противно на Вашите очаквания, ще Ви разкрия причината за това да останете с особени впечатления от информацията, която предполагам, че се съдържа в досието ми и Ви е накарала да останете с усещането, че пред себе си имате „човек извън стандарта“, както благоволихте да се изразите — с нескрита злост в гласа отвърна Джейсън. — Аз завършвах колеж в един от последните свободни градове, когато той бе сравнен със земята. След това попаднах във военнопленнически лагер, преди да бъда прехвърлен и зачислен към военновъздушните сили на Т113.
Лицето на Краля за миг придоби странно замислен израз, преди да бъде обсебено отново от дежурната усмивка. Настъпилата пауза бе нарушена от отварянето на вратата, съпроводено от думите му:
— Лейтенант Казарес, сега възнамерявам да се оттегля, въпреки желанието си да продължим нашия разговор.
След разменените кимвания Джейсън се обърна и пое към вратата, но в момента, когато стигна прага спря и се обърна, привлечен от гласа на Краля, който каза:
— Между другото, семейството ми и аз ще се радваме да Ви видим на вечеря. Не забравяйте, че не ни се случва често да се срещаме с хора от външния свят — този път Джейсън долови една учудваща искреност в усмивката на този странен човек, чийто загадъчен неподвижен поглед отново го върна в състоянието му след като прекрачи същия този праг, което сякаш се бе случило преди цяла вечност.
Изненадите следваха една след друга. Всяка следа от пищната помпозност, проявена от Краля при
