Симеон Симов
Контакт
Едва сега, когато затварянето на вратата сля отново мрака с тишината, кадри от случилото се за първи път започнаха да преминават пред затворените му очи. Обратно към момента на катастрофата и преди това, към успокоителните съобщения на контролната кула, от които ставаше ясно, че ураганът със сигурност щеше да достигне района на приземяване най-рано след час. Той отново си припомни удара, неизвестно колко продължилата загуба на съзнание и безкрайното влачене без посока в изпълнения със звуците на смъртта влажен сумрак. Напълно невъзможно му беше да определи кога бе застинал, без да може да помръдне повече от мястото, което се оказа път на транспортната колона. Пътуването до базата бе кошмарна поредица от пробуждания, съпроводени с обилно повръщане на кръвта от вътрешните разкъсвания, последвани от нови мъчителни видения. Единственият ярък спомен от този ден беше свързан с пристигането, когато керванът очакваше да бъде идентифициран. Тогава той успя да се надигне дотолкова, че да види странната, впоследствие шокирала го пантомима, която се разигра между наобиколилите камионите войници и диваците около входа на базата. Апатичното вцепенение на войниците от охраната на автоколоната и тези, разположени по вишките на базата оставаше непроменено, въпреки бавно пристъпващите напред аборигени. Погледите на войниците като че ли преминаваха през мършавите им тела или се рееха безцелно наоколо. Това изглежда можеше да продължи безкрайно, въпреки скъсяващото се разстояние между двете групи. Внезапно, сякаш събуждайки се, с отмерен замах на приклада си един от войниците разби черепа на стоящия от минути неподвижно пред него нещастник. Болезнена тръпка премина през групата на диваците, но сцената продължи при пълна тишина. Като добре смазан механизъм те започнаха да се оттеглят с привидно спокойствие, неотстъпващо на това на войниците. Всичко бе изпълнено с точността, присъща само на ритуалната повторяемост. Това беше последното видяно от него, просто защото в следващия момент се озова на пода на рязко потеглилия камион. Когато успя отново да събере силите си, за да изправи глава, той се оказа в огромен мрачен хангар, в който отекна звукът на затварящия се вход. Няколко войници го повлякоха към една врата в близката стена, където медальонът, ретината на очите, татуировката на едната и имплантираната в другата му ръка пластинка бяха сканирани. Напрежението, видимо по лицата на околните, като че ли малко намаля, когато на екрана се появи надпис:
УСПЕШНА ИДЕНТИФИКАЦИЯ
Расов клас: Първи
Кръвна група: А положителна
Идентификационен номер: 12321
Име: Джейсън Малкълм Казарес
Назначение: Военно въздушни сили, база T113
Звание: Младши лейтенант
Възраст: 22 години
Оттук нататък следваше голяма празнина, разкъсвана единствено от бледия спомен за посещенията на някой, който с положителност можеше да бъде взет за лекар. Джейсън смяташе, че е прекарал повече от седмица в стаята, в която се намираше в момента. Спомни си, че дори се опита да стане при миналото си пробуждане, което може би беше преди ден или пък само преди няколко часа. Едно бе сигурно: сега вече знаеше кой е, макар да не можа да си припомни нищо съществено около причината, довела го тук. Също така не му беше ясно точно къде се намира, но този въпрос не занимава дълго съзнанието му поради нов пристъп на ужасни болки, които го отведоха отново в страната на кошмарите.
Няколко часа по-късно от унеса го изведе непознат мъжки глас, който прогърмя:
— Младши лейтенант Казарес, имате заповед да се явите пред главнокомандващия на форт Лонгфийлд!
Продължителното лутане по мрачните коридори бе приключило и сега Джейсън се намираше в малка стая, която имаше само едно доста съмнително предимство пред досегашното му местообитание — прозорец, от който струеше ярка светлина. Най-после вратата, в която бе вперил поглед се открехна и той премина през нея, за да се озове в кабинет с прозорци със спуснати щори, създаващи почти неприятен сумрак. Той погледна инстинктивно зад себе си, но така и не можа да види този или това, което бе предизвикало отварянето на вратата. В следващия момент погледът му се срещна с този на човек в униформа без отличителни знаци, което според него в случая със сигурност означаваше много. Това беше демонстрирано и от паузата след формалния военен поздрав, преди да бъде подканен да седне. Човекът заговори след изтичането на нужното според него време:
— Със съжаление трябва да Ви уведомя, че главнокомандващият няма възможност да Ви приеме в момента. Всички въпроси относно положението си ще отправяте към мен.
Джейсън се прокашля смутено, преди да отговори:
— Опасявам се, че нямам никакви въпроси, тъй като положението, в което се намирам ми се струва доста неясно.
— В такъв случай ще се наложи да Ви информирам, че вследствие на катастрофа при секретен полет, извършен преди тринадесет дни Вие загинахте и останките Ви бяха намерени едва вчера.
— Изглежда не Ви разбрах добре — стреснато отвърна Джейсън.
— Опитвам се да Ви обясня, че сега притежавате военнопленнически статус поради спецификата на изпълнената от Вас задача — нервна нотка се прокрадна в гласа на седящия срещу Джейсън, докато той трескаво се опитваше да сглоби откъслечните си спомени.
— Не бих искал да губим времето си и затова, казано направо, какво смятате да правите оттук нататък?
— Това, което научих ме кара да мисля, че не ми е предоставен кой знае какъв избор.
— Напротив. Имате уникалния шанс да спечелите своето завръщане след като изпълните определена мисия. В противен случай ще се сбъдне това, което Ви разказах в началото, поради очевидната невъзможност да останете тук.
— Какво трябва да направя, за да ме освободите?
— Задачата Ви ще се състои в полет над Южното кралство, с цел доставка на пратка за владетеля.
— Полет над Външните територии?!
— Разбира се, изборът е изцяло Ваш. Имате възможност да помислите до утре — с едва доловима усмивка отвърна събеседникът на Джейсън.
Поредният повик по радиостанцията отново не получи отговор и Джейсън извърши последната предвидена корекция в курса, стараейки се да не хвърля прекалено често поглед към индикатора на горивото. След още няколко минути, прекарани в безплодни опити за свръзка, той се видя принуден да се спусне над самите върхове на дърветата, в търсене на подходящо място за приземяване. В този момент на върхово напрежение внезапно си даде сметка, че както всички останали, летели над тези райони, той не се бе сблъскал с нищо друго освен с така нареченото Свойство на Външните територии, изразено в жизнената необходимост да очакваш неочакваното. Едва сега, той с пълна сила разбра значението на това, на пръв поглед парадоксално твърдение, споделяно от всички пилоти, с които бе разговарял на тази неособено популярна тема. Досега не бе изпитал нито влиянието на някое от многото загадъчни метеорологични явления, за които така често рапортуваха летците от базите наоколо, нито бе видял нещо от потресаващите картини, изпълващи обърканите и отчаяни последни съобщения на изчезналите в зоната. А ето че му се случи нещо далеч по-малко „вълнуващо“: всички карти на района се оказаха по-остарели дори от най- смелите очаквания. Просто постоянно изменящият се облик на Външните територии не можеше да бъде отразен от все по-редките полети. Най-после, леко ускореният му пулс го накара да се отърси от мислите си,
