Симеон Симов
Ужасът
And therefore never send to know for whom the bell tolls;
It tolls for thee.
Отварянето на вратата към бетонната тераса усили глухия тътен и разкри мрачна еднообразна гледка. Почти черни стръмни скалисти склонове с върхове, губещи се в облаци изпълваха околността във всички посоки. Всичко, с изключение на малките, надаващи пронизителни писъци, зареяли се във вкамененото ниско небе сенки, бе замръзнало неподвижно. Пинкърсън пое дълбоко острия леден въздух, загледан нагоре. Това причини пристъп на ужасна кашлица, който го накара да се превие. Едва сега, насълзените му очи се спряха на човек, стоял незабелязано до момента край железните перила на площадката. Той му хвърли леко раздразнен поглед, издухвайки дима от цигарата си. Пинкърсън му кимна и направи няколко крачки към перилата. Той понечи да заговори непознатия, но само успя да изхрипти, преди дробовете му да се раздерат от нов спазъм. С рязко движение, стоящият до него хвърли цигарата в пропастта, обръщайки се към вратата. Пинкърсън отговори с неразбиращо вдигане на рамене на звука от затварянето й, докато изпращаше с поглед огънчето, което изчезна в дълбините на мъгливата бучаща бездна. След малко той самият понечи да запали, но часовникът му иззвъня и той с неохотна стъпка тръгна към вратата.
Събралата се малка група в залата, която бе по-скоро просторна стая, беше доста мълчалива. Разменяните от време на време реплики само правеха по-осезаема тишината, която съпътстваше вече тягостното очакване. Но ето, най-после този, когото изглежда, че чакаха влезе и седна на масата. Пинкърсън мислено се поздрави за правилното си предположение, зародило се при срещата му преди малко. Наистина се оказа той. Но защо всичко бе така засекретено и ръководителят на групата се представяше едва сега?
— Както някои от вас може би не знаят — започна седналият срещу Пинкърсън, — на всички нас са раздадени имена, които би трябвало да се употребяват при разговорите по време на работата ни. Още сега държа най-строго да ви предупредя, колко е важно стриктното им използване по всяко време. Това до голяма степен е защитна мярка за самите вас.
— И ако това не се нарича преиграване? — учудено усмихнат каза брадат мъжага с весели очички, който според дадения на Пинкърсън списък трябваше да се казва Войтех.
— Участието ви е доброволно, тъй че бъдете така любезен да не обсъждате мерките за сигурност — с нотка на суровост отговори така нареченият Пит и обръщайки се към останалите добави:
— И занапред искам да ви помоля да се въздържате от коментари, които не се отнасят до непосредствените ни задачи. А сега ще ви раздам копия от графика, който ще спазваме при престоя си тук.
Пинкърсън хвърли поглед на подадения му лист и погледна отегчено часовника си.
— Някакви въпроси? — попита на всеослушание Пит, но по пронизващия му поглед Пинкърсън разбра, че всъщност въпросът е отправен към него.
— Съвсем не! — рапортува той и леко подигравателно добави:
— Свободни ли сме сега?
— Както желаете — сухо каза Пит и се изправи.
— Едно на нула — прошепна един от седящите до Пинкърсън. На излизане Пит сякаш се сепна и обръщайки се към групата обяви:
— Утре започваме работа в определеното време. Добре би било никой да не закъснява още за първото събрание.
Това, около което се грееха, спокойно можеше да бъде наречено камина, хлебарска пещ или парно котле. В зависимост от разстоянието, на което се намираха от него, седящите или потръпваха от студа, идващ откъм гърбовете им, или започваха бавно да се сваряват. И в двата случая това бе повод за вопли на недоволство, които се смесваха с репликите от спорадичните разговори.
— Наивно си мислех, че съм дошъл да участвам в изследване на мозъчните функции, а изглежда станах жертва на опит за опознаване на човешката издръжливост — мрачно промърмори сякаш на себе си човекът, който трябваше да бъде наричан Филип.
— И защо изобщо, по дяволите, трябваше да идваме точно в тази изоставена кочина? — злостно добави друг потрепващ силует.
— А всъщност знае ли някой, поне приблизително, къде се намираме? — на свой ред попита Пинкърсън.
— Като имам предвид начина, по който ни докараха, не мисля, че… — понечи да отговори някой, но в този момент се чу глас зад гърбовете им:
— Намираме се в бивша метеорологична станция. Надморската височина е две хиляди и двеста метра и за съжаление това е всичко, което се полага да ви бъде известено — каза незабелязано влезлият Пит.
— Мога ли да попитам откъде-накъде? — дори във веселия тон на Войтех прозвуча враждебна нотка.
— Драги Войтех, не забравяйте това, което ви казах по-рано. Правилата тук са строго определени. Ако желаете, наричайте положението военно и няма да бъдете далеч от истината. При други обстоятелства бихте могли да бъдете освободен, което, повярвайте ми, с радост бих направил, но вече е твърде късно за това.
Някой тихичко подсвирна. Мълчанието продължи още известно време, преди Пит да продължи.
— Всъщност аз дойдох — каза той, — за да попитам дали някой от вас има нужда от лекарства или нещо друго — и след кратка пауза добави — Не забравяйте, че нощите тук са много студени. Лека нощ!
След като Пит затвори вратата, Филип не се стърпя почти да извика:
— На какъв се прави този?
— Добро утро, колеги — посрещна ги Пит. — Надявам се, че сте готови за първия си работен ден. Както знаете, тук ще останем около половин месец. Очаквам въпросите ви около съвместната ни работа.
Филип вдигна ръка.
— Да, кажете — подкани го Пит.
— Не съм убеден, че пребиваването на техниката в тези влажни помещения ще й се отрази добре.
— Не се безпокойте — ледено отвърна Пит. — Всички машини са преминали през екстремни тестове. Нещо друго?
— Какви бяха тези шумове през нощта? — попита Войтех.
— Хеликоптерът с поредната доставка — отговори загледан в него Пит.
— Странно, но някак си звучеше различно — настоя Войтех.
— Ако желаете — иронично усмихнат каза Пит, — при следващото му пристигане ще ви събудя.
— Но моля ви, няма нужда. И без това не мога да спя дълбоко в тези прекрасни условия — засмя се на свой ред Войтех.
— Е, мисля, че вече е крайно време да започнем с обсъждането на съществените въпроси — обърна се към останалите Пит. — Някакви неясноти около задачите?
— Как смятате да процедираме със сравняването на резултатите? — попита Пинкърсън.
— Всеки ден в тринадесет нула нула ще провеждаме заседание тук.
— Смятате ли, че са необходими някакви обезопасителни мерки?
— Какво имате предвид?
— Проверка на състоянието на подложилите се на тестовете, например.
— Не мисля, че ще бъде необходимо, ако никой няма оплаквания.
— Нямам повече въпроси.
