— А какво открихте до момента?
— Нещо изключително странно. Своеобразната експлозия, която наблюдаваме, изглежда не е причинена от някакво огромно налягане, както изглеждаше в началото. Това, за което най-вероятно става дума, е „взрив“ на всички нива на тъканите.
— Не ви разбирам — смръщи чело Пинкърсън.
— Наблюдавах микроскопски препарати от кръвта и различни органи на мъртвия. Това, което установих във всички случаи бе разкъсване на ядрото на клетките както и почти разрушени клетъчни стени. За съжаление, абсолютно невъзможно е да се проумее каква може да бъде силата, която…
— Докторе, какво става тук?! — проехтя глас зад гърбовете им.
— Просто правя опит да разясня на този човек, а и на себе си, какво точно се е случило.
— Сигурен съм, че ви е известно как се класифицира подобен род информация.
— Напълно, генерале. Но съм убеден, че нищо няма да излезе навън, защото сигурно сте се погрижили да изолирате всички тук.
— Ще се наложи, наистина. Поне до изясняването на случая. А за вас — генералът погледна Пинкърсън — имам новина. Пит ви е посочил като свой евентуален заместник.
В отговор Пинкърсън само успя да повдигне учудено вежди.
— Вие ще изпълнявате задълженията му до идването на евакуационната група утре сутрин. И още нещо. Той е оставил писмо, адресирано лично до вас. Бих искал да ми докладвате, след като го прочетете.
Вечерта Пинкърсън реши да не взема хапчето за сън. Все някак щеше да издържи до сутринта. Все пак той си легна, като преди това извади плика от шкафчето си. Внимателно го отвори, разгъна листа и зачете. Самото споменаване на истинското му име го стресна още в началото.
Пинкърсън,
Ти си единственият, на когото имам доверие тук. За съжаление всички други, които го заслужаваха не са между живите. Аз започнах експеримента още преди идването на основната група. Сътрудниците ми маскираха това като изпробване на оборудването, а след това аз представих тяхната смърт като нещастен случай в планината. Отдалеченото място на провеждане на опитите бе избрано също по мое настояване. Смятах, че никой ни би могъл да предвиди какво може да се случи. Сега съм убеден, че ефектите могат да бъдат пагубни не само за експериментаторите, но и за много други невинни хора, намиращи се в голям радиус от мястото на събитието. Казвам невинни, защото все по-твърдо се убеждавам, че опитите за проникване в „сляпото петно“ не бива да бъдат продължавани. Изглежда, че някой или нещо пречи на това, като пуска в действие най-разнообразни защитни механизми. Не бих искал да те плаша с подробности около смъртта на колегите ми и затова по-добре е просто да ми повярваш, макар все още да не мога да докажа нищо. Тук имах много време за размисъл и смятам, че вече се налага да споделя изводите, до които достигнах, просто защото не съм сигурен дали при някой от опитите няма да ми се случи нещо. Ти ще получиш писмото ми само в такъв случай. Моля те, прочети го внимателно. Не бих искал да навлизам в подробности и затова ще се постарая да напиша само най-същественото. То може да ти се стори объркано и откъслечно, но аз искам да завърша писмото си възможно най-бързо.
И така. Помисли за това какво наричаме „информационно село“. Не е ли това единният организъм, който ние хората изградихме несъзнателно? Тъй като всеки от нас е тухличка от него, ние, естествено, не бихме могли да проумеем същността на цялото. Всяка частица от него притежава свои мравешки стремежи и понятия, така че няма смисъл да се мъчи да проумее логиката в поведението на мравуняка. Не мислиш ли, че смисълът на съществуването ни може например да се изчерпва с изменението на стойността на някой финансов индекс, чийто параметри всъщност служат за функционирането на нещо, намиращо се извън нашия свят, а влиянието му върху нас да е просто страничен ефект или някаква обратна връзка? И дали не сме просто един от многото такива неврони на една жива вселена? Би ли могло дори да се окаже, че това, заради което сме „създадени“ е отдавна постигнато, а съществуването ни досега се обяснява с факта, че просто не сме попречили на никого? Всеки може да предложи какви ли не други още по-абсурдни, но не по- малко вероятни хипотези. Но нека се върнем в самото начало.
Не би ли моглa да бъде наречена планетата ни като цяло „единен организъм“? Опитай се да си представиш какво е представлявала Земята преди и след появата на живота върху нея. Ако я погледне отстрани, някой би могъл да каже, че животът я е обезобразил, променяйки нейната атмосфера, океани и повърхност. Той я е обсебил като раково образувание, чийто клетки се размножават до безкрай. Каква може да бъде защитата от този противоречащ на законите на развитие на останалата материя във Вселената процес? Появата на сила, съществуването на която има за цел да унищожи живота на Земята. Негово Величество Човекът. Човекът, с осъзнат стремеж към самоунищожение, на който въпреки всичко не може да устои. Но и той има едно слабо място: като част от самия живот, той е уязвим към защитните средства на живата материя — все по-разнообразните заболявания, чиито брой расте успоредно с нарастването на човешката напаст. На свой ред обаче, човекът е въоръжен с разума си, който му позволява да оцелее в тази безмилостна борба. Същият този разум обаче, изглежда вече го кара да „хапе ръката, която го храни“, провеждайки опити като този, за който се готвим, което опасявам се, няма да ни се размине току тъй. Може би така открехваме вратата към нашия свят на Нещо, което би могло да го унищожи, дори по простата причина, че е несъвместимо с него? Е, какво ще кажеш за всичко това? Трябва да привършвам. Не знам с колко време разполагам. Разчитам ли на теб?!
На вратата се почука. Пинкърсън погледна часовника си, на чийто екран проблясваха цифрите нула, нула и пет. Този път той бързо стана и с рязко движение отвори вратата. Там нямаше никой.
Пинкърсън се събуди от шума на пристигащите хеликоптери, облече се набързо и излезе вън. Операцията се проведе с типичната за военните педантичност. След около час всичко бе събрано и започна последното преброяване. Странно, но броят на хората със сигурност не отговаряше на този от списъка. Ето. Липсваше Войтех. Не ги оставиха дълго да се питат какво е станало. След няколко минути командирът на спасителния отряд обяви, че трупът му е бил намерен от селяни, изхвърлен край реката и попита кога е бил видян за последен път.
— Искате да кажете, че е паднал от терасата?! Не не мен тия! — истерично извика Филип. — Тази нощ изобщо не спах, така че щях да го чуя да излиза! Какво сте направили с него, гадове?! — почти през сълзи изкрещя той.
— Моля, овладейте се — сухо каза командирът.
— И това почукване… — нареждаше Филип.
— Какво почукване? — внимателно го попита Пинкърсън.
— Мисля, че се побърквам… Точно пет минути след полунощ… Погледнах си часовника.
— Някой друг…? — смаяно попита Пинкърсън.
Няколко ръце колебливо се вдигнаха, преди стреснатият поглед на командира да се спре на Пинкърсън.
— Вие ли сте отговорникът? — попита той.
— Да, но…
— Нямаме време за това сега — прекъсна го командирът. — Всички по машините!
Естествено, никой не можа да приеме съдържанието на писмото. Генералът се позова на мнението на експертите, което гласеше, че този текст е плод на въображението на един развиващ психично заболяване човек. Те дори допуснаха, че Пит, чието истинско име Пинкърсън така и не научи, бе извършил двойно убийство, вследствие на маниакалното си поведение. Макар тази версия, меко казано, да изглеждаше съшита с бели конци, колкото по-далеч отплуваха дните на случилото се, толкова по-трудно ставаше за Пинкърсън да определи собственото си отношение към дадената от Пит шокираща, но засега единствена
