— Някой друг? — погледът на Пит обходи седящите около масата.
Повечето равнодушно свиха рамене, но Филип отново имаше да каже нещо.
— Ще ни обясните ли все пак, защо опитите трябва да се провеждат именно на това забравено от бога място?
— Мястото бе избрано с оглед на това да бъдат избегнати усложненията, наблюдавани при почти всички начинания от този род. Като крещящ пример мога да дам психонавтиката. Спомнете си само какъв нездрав шум вдигнаха разкритията, направени чрез този метод на проникване в съзнанието.
— Смятате, че нещо подобно може да се случи и с Computer Consciousness Mapping? — учудено попита Филип.
— Това, което се имаше предвид при засекретяването на операцията, бе откриването на „сляпото петно“.
— Наистина ли смятате, че това може да се окаже нещо опасно?
— Аз нищо не смятам, а просто подкрепям мерките за сигурност при досег с нещо неизвестно.
— Но все пак, какво мислите, че би могло да се случи?
— Въпреки че CCM представлява сканиране на „асоциативната карта“ на съзнанието, която не е пряко свързана с мозъчната структура — отвърна Пит, — при това изследване не е изключено връзката между двете да се прояви в неподозирана светлина. Именно наблюдаването на такъв страничен ефект от страна на неспециалисти би могло да причини затруднения при по-нататъшното му изучаване. Мисля, че съм достатъчно ясен. Други въпроси?
След като изчака няколко секунди, той каза:
— Добре тогава. Да се захващаме за работа.
Следващите дни увлякоха Пинкърсън във водовъртежа на напрегнатата работа по включването и настройването на персоналната му система преди същинския пуск. Странно, но изглеждаше, че бърка в преценката си относно характера на ръководителя на групата. Той като че ли прекалено често идваше на оглед, но Пинкърсън постепенно осъзна, че това не бе просто педантичен надзор, а желание за контакт. Някак неусетно между тях възникнаха отношения, коренно различни от тези в останалата част на групата. Въпреки дистанцираното си поведение, Пит успя да събуди или по-скоро внуши симпатия у Пинкърсън. От своя страна, Пинкърсън сякаш улавяше някаква скрита целенасоченост в поведението му, но тя така ловко му убягваше, че той скоро се отказа да я търси. Разговорите им често започнаха да излизат извън тясната рамка на техническите проблеми около опитите и все повече докосваха същността на подготвяния експеримент, която изглежда не бе тайна единствено за Пит. Един следобед, когато пушейки изпращаха последните лъчи на залеза, Пинкърсън реши да атакува фронтално.
— Пит — поде той, — как смяташ, имаме ли реални шансове да разберем причината за наличието на „сляпото“, а според мен по-скоро „бяло“, петно?
— Преди всичко би трябвало да определим характеристиките му и това, дали то може да се открие у всеки — без да се замисли отговори Пит.
— Аз смятам, че ако се имат предвид логическите действия, водещи до този моментен блок на съзнанието или дори до самоубийство, не би било трудно да докажем причината за сблъсъка с „петното“, а именно, достигането до границите ни — опита се да го провокира Пинкърсън.
— Не забравяй, че такива са повечето вериги, водещи до блока, а съществуват и много други, без изразена абстрактна насоченост, слабо изучени или много рядко използвани мисловни последователности, които водят до същия резултат. Би трябвало да разчитаме на тяхното проследяване, както и на евентуалното откриване на нови такива, за да можем да очертаем „границите“ на блока.
— А какво мислиш, че можем да открием там? Отговор на всички въпроси? — привидно шеговито подхвърли Пинкърсън.
— Колко хубаво би било ако това се окаже Последният завет, нали? — със странна усмивка отвърна Пит.
На пръв поглед изглеждаше, че той бе поел хвърлената стръв, но чувството, че знае нещо много повече не напусна Пинкърсън. Той понечи да попита още нещо, но се спря насред думата. Пит го погледна въпросително, но в отговор Пинкърсън само каза:
— Какво ще кажеш да се прибираме? Стана студено.
Нощта се очертаваше да бъде по-ужасна от предишните. Пинкърсън дори не можа да задреме, преди да бъде стреснат за пореден път от зловещия вик на бухала, който въпреки че бе твърде глух, за да бъде чут, преди всички да са утихнали, сега успяваше да премине през стените сякаш бяха хартиени. И откъде, по дяволите, се бе взел на тази височина? Пинкърсън реши, че непременно трябва да попита останалите дали този звук ги тормози толкова, колкото него. А дали просто не беше преуморен от работата? Или започваха да се проявяват някакви странични ефекти? Глупости. Та нали все още не бяха започнали същинските тестове. Пинкърсън си заповяда да не мисли за нищо повече и затвори очи. Може би все пак щеше да успее да заспи бързо. Точно в този момент някой почука на вратата.
— Да? — леко раздразнен каза той. В отговор почукването се повтори.
— Влезте, моля! — Пинкърсън повика стоящия вън. Ново почукване. Този път то дори бе някак по- настоятелно.
— Е, хайде де…! — съвсем ядосан извика Пинкърсън. Той се изправи и тръгна неохотно към вратата. Почукването се повтори в мига, преди да я отвори. Студеният нощен въздух го блъсна в лицето и Пинкърсън застина поразен. Пред вратата нямаше никой. Той подаде глава навън и продължително се огледа наоколо. Странно. Нито отдалечаващи се стъпки, нито някакъв звук или движение. Нищо. Пинкърсън премигна и погледна към показалата се иззад облаците бледа луна. След миг тръсна глава и се прибра, затръшвайки вратата.
Останалата част от нощта му се стори безкраен кошмар. Той се будеше през час, плувнал в пот с неясно, но тягостно усещане. По едно време дори стана да се поразходи, но и след това мъчението не престана. Пинкърсън посрещна утрото седнал в леглото, готов да излезе от стаята, веднага щом долови признаци на живот у съседите си. Неизвестно защо, глъчката започна изведнъж. Не, това по-скоро беше врява или паника. След минута тя се смеси с тътена на приближаващ се хеликоптер. Пинкърсън изскочи от стаята си и се затича по посока на шума. Той стигна навреме, за да види как от вертолета смъкнаха носилка и я понесоха към стаята на Пит, около която се бе събрала малка тълпа, в която той разпозна някои от групата, смесили се с хора в бели престилки и униформи. Предчувствието за нещо ужасно го накара да разблъска опиталите се да му попречат да влезе и след малко той се озова в полутъмното помещение.
Гледката го накара да почувства, че всеки момент ще повърне. Тялото на Пит се намираше в кресло в средата на стаята. Кръвта му бе оплискала всичко наоколо. След първоначалното замайване, Пинкърсън с ужас откри, че на мястото на очите му сега имаше два кървави кратера, а целият труп изглеждаше така, сякаш кръвта бе изтекла през всички отвори и пори. Няколко ръце хванаха Пинкърсън и го повлякоха навън. Последното, което можа да види беше огледалото срещу това, което бе останало от Пит, окъпано от кървава струя, очевидно изригната от отворената му уста. Струваше му се, че никога няма да може да си поеме дъх. Тътрейки се, той все пак успя да стигне до стаята си и се строполи като мъртъв върху леглото.
— Но влезте, моля ви! — каза лекарят забелязал, че Пинкърсън стои пред вратата на стаята. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Някакви оплаквания?
— Не, не … — смутено отвърна той. — Исках да ви попитам има ли някакъв напредък в разкриването на причината за смъртта на ръководителя на групата, след като разбрах, че сте приключили с аутопсията.
— Това едва ли може да се нарече аутопсия. По-скоро дисекция в полеви условия. Обстоен преглед може да бъде извършен, само когато го свалим в базата.
