хипотеза относно причината за станалото. Той откровено си призна, че го е страх до смърт от това да приеме всичко в писмото за истина. В дните, когато това чувство надделяваше, той си налагаше да мисли за това как ще продължи да живее своя нормален живот след завръщането си у дома. Но понякога, особено нощем, му се струваше, че сенките от близкото минало неистово се опитват да изплуват от кошмарните му сънища, защото се чувстваха все по-силни и готови да нахлуят в реалния свят. Той често се будеше разтреперан, тъй като му се бе сторило, че отново е чул зловещото почукване по вратата. В такива нощи, той слушаше радио до зори или с неохота прибягваше до хапчетата за сън.
След известно време, сравнението с останалите членове на екипа го убеди, че се чувства по-добре и е преодолял все още крайно невротизираното, граничещо с параноя състояние на някои от тях. Никой от групата не знаеше за съдържанието на писмото, а и Пинкърсън сметна, че само ще им навреди, ако го разкрие, имайки предвид собственото си противоречиво отношение към него. На това решение донякъде го наведоха и разговорите с военните, често клонящи от уговорка към прикрита заплаха. Не, не се страхуваше от тях. Просто искаше да приключи с всичко това.
Ето че най-после им бе позволено да си отидат. Сега, няколко минути преди кацането на самолета, Пинкърсън позвъни на жена си, послуша радостното й чуруликане и след това изпълни повторната молба на стюардесата да затегне колана си.
— …относно обявилата независимост военна база T113, която отново заплашва с въздушна атака града ни…
Ето че отново се беше събудил. Вече близо две седмици след завръщането си, той все още ставаше посред нощ и за учудване на жена си, отиваше да послуша радио в съседната стая. Понякога дори раздразнено отмяташе завивките, за да се върне само след няколко минути. Тя все по-рядко се опитваше да го накара да й разкаже какво го тормози, защото новият му отнесен и зъл поглед я караше малко да се страхува. Ето и сега, през открехнатата врата тя отново чуваше стъпките му из кухнята, последвани от звука на наливане на чаша. След малко, той влезе тихо в стаята и легна до нея.
— Как си, мили? — привидно неангажирано, но малко плахо попита тя.
— Казах ти, всичко е наред — опита се също толкова безгрижно да отговори той — Спи спокойно, мила.
След малко, прегърнати, те се унесоха в сън. Събуди ги мекият звън на входната врата. Пинкърсън се надигна и почти спейки тръгна към коридора. По пътя през главата му лениво премина въпросът, кой ли подпийнал приятел има наглостта да звъни по това време. Той включи домофона и смутолеви:
— Кой е?
В отговор се чу шушукане и кикот и един познат глас изпя:
— Изненада, Пинки!
— Ти ли си Макс?
— И не само аз!
— Знаеш ли колко е часът?
— Хм… Точно пет минути след полунощ.
— Върви да спиш, като знаеш толкова!
— Е, хайде де…
Пинкърсън натисна бутона за отваряне на входната врата. Беше намислил да изгони проклетите натрапници. Нека и те да се поразкарат малко. Дали бе задрямал прав или наистина след броени секунди на вратата на апартамента се позвъни? Той погледна през шпионката, но отвън бе непрогледен мрак. Сепвайки се, той понечи рязко да се отдръпне, но вече бе твърде късно. Болка прониза цялото му тяло. След миг тя стана толкова силна, че сякаш вече не съществуваше. Вцепенен, той не можеше да помръдне и само разширената от ужас зеница на едното му око успя да проследи движението на ябълката на другото, нанизана върху шилоподобен блестящ предмет, бавно прибиращ се обратно в дупката на мястото на шпионката. Сподавяният досега вик изригна с всичка сила и затихна в задушаващо хриптене. Пинкърсън бавно се обърна и олюля, пристъпвайки с оловни крака по коридора. Всичко наоколо се люлееше и въртеше бясно. Морава мъгла го обгръщаше на тласъци, по време на които слухът и зрението му изчезваха, оставяйки място само за Болката.
Следващите откъслечни спомени от отварянето на вратата на банята, умопомрачаващото отражение в огледалото, ударът на главата в окървавения умивалник, писъкът на жена му и воят на линейката, преди да пропадане в безпаметен мрак, му се сториха като кадри от фотолента, която ставаше все по-бледа.
Пинкърсън дори не трепна при шумното влизане на Филип. Жена му реши да ги остави насаме и със сълзи в очите излезе от стаята. С фалшива усмивка, Филип се опита да му наговори куп весели глупости, но и това не предизвика дори най-малка реакция. Най-после той се реши да каже това, заради което бе дошъл. Привеждайки се към ухото на Пинкърсън, той прошепна:
— Добре, че си разменихме адресите въпреки забраната. Дойдох, за да те предупредя, че по всичко личи, че някой се опитва да ликвидира цялата група, като го изкара поредица нещастни случаи. Само за седмица, двама катастрофираха и един се удави в собствената си вана. Странно, но си спомням, че това бяха чулите почукването преди смъртта на Войтех. Просто не знам какво да си мисля. Аз отново го чух в нощта, преди да разбера за случилото се с теб. Затова се каня да изчезна възможно най-бързо, а и теб съветвам да направиш същото… Докато не е станало късно.
Пинкърсън рязко посегна към възглавницата си, извади изпод нея лист и химикалка, надраска нещо върху сгънатата хартия и я подаде на Филип, без дори да го погледне. Той зачете написаното.
Предай го на останалите. Макар за много от тях вече да е късно. Поне за нас двамата е.
Недоверчиво усмихнат, Филип се опита да каже нещо, докато разгъваше листа, но думите заседнаха в гърлото му. След като го прочете, той понечи да стане, отново седна, след това скочи на крака и излезе. Пребледнялата съпруга на Пинкърсън влезе и седна до леглото.
— Какво става, миличък? — умолително проплака тя.
Той продължаваше да лежи неподвижно, както в дните преди днешния. В такива моменти започваше да й се струва, че животът у него си е отишъл. Слава богу, че понякога, много рядко, той се издаваше с премигването на втренченото си в прозореца око.
Информация за текста
© Симеон Симов
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/815]
Последна редакция: 2006-08-06 15:29:57
