Устройството на Монс Олимпус и да съобщят за доставката с помощта на предавателя. Двете задачи бяха изпълнени. В известен смисъл Манмът и йониецът бяха осъществили целта си.
„Тогава защо се крия на осемстотин метра дълбочина в това невероятно езеро?“ Помисли си за кипящата над него вода, докато боговете изливаха гнева и топлинните си лъчи в езерото, и се подсмихна по своя си моравекски начин — тази вода и без това трябваше да кипи, тъй като върхът на Монс Олимпус би трябвало да е почти във вакуум.
После дойде време човекът Хокънбери да се върне и да го спаси и колкото да беше удивително, той се върна.
— Опиши ми Земята — каза Орфу на Хълма на трънените храсти. Манмът се бе плъзнал по корубата му и сега водеше приятеля си за въже, което беше увил около левитатора. — И сигурен ли си, че сме на Земята?
— Абсолютно — отвърна другият моравек. — Гравитацията и въздухът са каквито би трябвало, слънцето изглежда голямо, колкото би трябвало, растителният живот съответства на изображенията от база данните. А, хората също — въпреки че всички тези мъже и жени като че ли членуват в клуба за най-добро здраве в Слънчевата система.
— Толкова ли добре изглеждат?
— Поне за хора, струва ми се — отвърна Манмът. — Но тъй като това са първите представители на Homo sapiens, които виждам лично, кой знае? Само Хокънбери изглежда обикновен като мъжете и жените на снимките, видео и холозаписите, които пазим в база данните си.
— Какво мислиш… — започна Орфу.
„Шшт — прекъсна го Манмът по теснолъчевия канал. Вече беше прекъснал кабелната връзка, за да не му се налага да пътува върху корубата на Орфу. Облаците продължаваха да се кълбят над бойното поле. — Ахил говори пред войските — пред троянците и ахейците“.
„Разбираш ли го?“
„Естествено. Файловете се свалиха нормално, въпреки че трябва да се досещам за някои разговорни изрази и ругатни по контекста“.
„Другите хора чуват ли го без аудиосистема?“
„Той има железни бели дробове — отвърна Манмът. — Образно казано. Гласът му сигурно се разнася чак до морето в едната посока и до стените на Троя в другата“.
„Какво казва?“
„Предизвиквам ви, богове… и прочее, и прочее… и ще развържа кучетата на войната… и прочее, и прочее…“ — изрецитира дребният моравек.
„Чакай, чакай — прекъсна го Орфу. — Ахил наистина ли цитира Шекспир?“
„Не, просто превеждам речта му свободно“.
„Бре! — подсвирна йониецът по теснолъчевия канал. — Пък аз си помислих, че сме се натъкнали на страхотно плагиатство. Колко време остава до задействането на Устройството?“
„Четирийсет и една минути — съобщи Манмът. — Нещо не е наред с…“ — Той млъкна.
„Какво?“ — попита Орфу.
По средата на предизвикателната реч на Ахил срещу боговете се появи самият Зевс. Пелеевият син млъкна. Двеста хиляди мъжки и едно роботско лице на Илионското поле се обърнаха нагоре.
Зевс се спусна от кълбящите се черни облаци със златната си колесница, теглена от четири красиви холографски коня.
Ахейският стрелец Тевкър, който стоеше до Ахил и Одисей, се прицели и пусна стрела към небето, ала колесницата бе прекалено високо и беше защитена с мощно силово поле, Манмът бе убеден в това. Стрелата изгуби инерция и падна в трънака в подножието на хълма, на който стояха вождовете.
— КАК СМЕЕТЕ ДА МЕ ПРЕДИЗВИКВАТЕ? — избумтя гласът на Зевс нашир и длъж над полето, брега и града, където се бяха струпали огромните войски. — ВИЖТЕ ПОСЛЕДИЦИТЕ ОТ СВОЕТО ВИСОКОМЕРИЕ!
Колесницата се издигна и полетя на юг, сякаш Зевс напускаше полето към планината Ида, която се мержелееше на южния хоризонт. Може би само Манмът със своето телескопско зрение видя малкия сребърен сфероид, който царят на боговете пусна от колесницата на петнайсетина километра южно от тях.
— Залегни! — изрева моравекът на гръцки с цялата мощност на гласа си. — За да си спасите кожата, залегнете веднага!!! Не гледайте на юг!!!
Малцина се подчиниха на заповедта му.
Манмът хвана въжето на Орфу и се затича към убежището на една голяма скала на трийсетина метра от тях.
Блясъкът ослепи хиляди. Поляризиращите филтри на моравека автоматично превключиха от шеста на тристна степен. Той не прекъсна дивия си бяг — теглеше йониеца след себе си като великанска играчка.
Ударната вълна дойде няколко секунди след блясъка — носеше се от юг като стена от прах. Видимо се развълнува самата атмосфера. Скоростта на вятъра за по-малко от секунда нарасна от пет на сто километра в час. Стотици шатри бяха изтръгнати от колчетата и издигнати в небето. Коне цвилеха и бягаха от господарите си. Морските вълни обърнаха посоката си.
Ревът и ударната вълна повалиха всичко изправено на земята — освен Хектор и Ахил. Шумът и свръхналягането бяха непреодолими, разтърсиха човешките кости и твърдите моравекски вътрешности и разтрепериха органичните части на Манмът. Като че ли самата Земя ревеше и виеше от гняв. Стотици ахейски и троянски воини на около два километра южно от хълма избухнаха в пламъци и бяха запратени високо във въздуха. Пепелта им се посипа по хилядите свити на кълбо или бягащи на север мъже.
Част от южната стена на Илион се напука и падна заедно с десетките мъже и жени, които стояха на нея. Няколко дървени кули в града се подпалиха, една висока кула, същата, от която само преди няколко дни Хокънбери бе наблюдавал сбогуването на Хектор с жена му и сина му, с грохот се срути.
Ахил и Хектор бяха скрили лицата си в шепи, за да заслонят очи от ужасния блясък, който хвърли сенките им на стотици метри зад тях върху Хълма на трънените храсти. Грамадните камъни, които бяха стояли здраво върху Могилата на бързата Мирина, се тресяха, изхлузваха се от местата си, политаха надолу и смазваха бягащите ахейци и троянци. Лъскавият шлем на Хектор остана на главата му, но гордият му гребен от червена конска опашка беше откъснат от силните ветрове, които последваха ударната вълна.
„Случи ли се нещо?“ — попита Орфу по теснолъчевия канал.
„Да“ — промълви Манмът.
„Усещам някакви вибрации и натиск през корубата си“.
„Да“ — повтори приятелят му. Единствената причина йониецът да не бъде отнесен от вятъра и взрива бе въжето, с което Манмът го беше завързал за най-голямата скала от подарената страна на убежището им.
„Какво…“ — започна Орфу.
„Чакай малко“ — прошепна другият моравек.
Гъбовидният облак се издигаше на височина десет хиляди метра, дим и тонове радиоактивна материя, насочващи се към стратосферата. Земята вибрираше толкова силно от вторичните вълни, че дори Ахил и Хектор трябваше да коленичат, за да не бъдат съборени като десетките хиляди воини.
После атомният облак се преобрази в лице.
— ВОЙНА ЛИ ИСКАТЕ, СМЪРТНИ? — изрева брадатото лице на Зевс в издигащия се, кипящ и бавно разгръщащ се облак. — БЕЗСМЪРТНИТЕ БОГОВЕ ЩЕ ВИ ПОКАЖАТ КАКВО Е ВОЙНА.
51.
Екваториалният пръстен
Просперо носеше дълга царско синя туника, обсипана с пъстра везба, изобразяваща галактики, слънца, комети и планети. В покритата си със старчески петна дясна ръка държеше резбован жезъл, а под лявата му длан имаше дебела цяла педя книга. Красивото кресло с широки странични облегалки не беше точно трон, ала въпреки това внушаваше господарско могъщество, подсилено от студения поглед на мага. Темето му бе
