намира в стабилна орбита — ако падне на Земята, може да доведе до гибелта на цял вид — но колекторните ускорители и Казимировите огледала постоянно се местят.
— Оттук — каза Деймън.
Магът кимна.
— И от другите астероидни градове.
Двамата спътници отново се спогледаха.
— Има ли много други постчовешки градове? — попита Харман.
— Още три — отвърна Просперо. — Един на този пръстен и два на полярния.
— Там останали ли са живи постчовеци? — Изведнъж Деймън видя възможност да избегне цялото това унищожение и края на петте си двайсетилетки.
— Не. — Холограмата на стареца седна на стола си. — Нито други булатории. Този град е единственият, който продължаваше да се занимава с вас, старостилните хора. — Той махна с петнистата си ръка към Земята, която отново изгряваше. Стаята внезапно се окъпа в земна светлина.
— Всички постчовеци са мъртви — повтори Деймън.
— Не, не са мъртви — поправи го Просперо. — Просто заминаха другаде.
Младият мъж погледна лимба на Земята и чернотата на космоса над искрящата атмосферна дъга.
— Къде са заминали?
— Първо на Марс — отвърна магът, забеляза въпросителните им изражения и се подсмихна. — Някой от вас, модерните хора, има ли представа къде е Марс? И какво е Марс?
— Не — призна Деймън, без да се срамува. — Постчовеците ще се върнат ли?
— Съмнявам се — усмихнато отговори Просперо.
— Тогава няма значение, нали? — рече Харман. — Просперо, нима предлагаш да използваме този… ядрен ускорител… като оръжие?
— Като абсолютното оръжие срещу този град — потвърди събеседникът им. — Конвенционалните експлозиви и оръжия няма да имат сериозен ефект върху кристалния град и този астероид. Кулите са построени да издържат на падащ метеорит. Но три километра, че и повече екзотични материали с космическа дупка в края, при това под ускорение, ще окажат определено въздействие, особено ако ги насочите точно към булаторията.
— Калибан ще остане ли жив? — попита Деймън.
Просперо сви рамене.
— Неговите тунели и пещери по-рано са го спасявали, обаче такъв сблъсък ще доведе до изчезването на неговия вид.
— Може ли да избяга преди сблъсъка? — намръщи се Харман.
— Само ако научи за скутера и се сдобие с една от вашите термокожи. — Магът смущаващо се усмихна, като че ли такава перспектива не беше напълно изключена.
— Колко време е нужно на това ускорително чудовище да стигне дотук? — попита Деймън. — До сблъсъка?
— Можете да го програмирате да пристигне толкова бързо или бавно, колкото желаете. — Просперо отново се изправи и влезе в пулта. Долната част на тялото му изчезна в метала и виртуалните панели. Той вдигна ръка, ръкавът му се смъкна и мършавата му предмишница и костеливият му показалец посочиха края на ускорителя, срещуположен на пръстена. — Тук са дюзите за промяна на равнината. Най-мощните двигатели. Ще ви покажа как да ги задействате и да насочите това оръжие.
Двамата последваха инструкциите му, завъртяха ускорителя и програмираха координатите. Показалецът на Деймън увисна над виртуалния задействащ бутон, после той напомни на Просперо:
— Не ни каза колко време имаме до сблъсъка.
Холограмата сплете пръсти.
— Петдесет часа ми се струват приличен срок. Един час, за да стигнете до булаторията и да я превземете. Четирийсет и осем часа, докато новопристигналите се излекуват и прехвърлят обратно. Час, докато стигнете до скутера и избягате преди този малък свят да загине.
— И никакво време за сън, така ли? — изпъшка Харман.
— Съветвам ви да не спите — отвърна Просперо. — Калибан сигурно ще се опитва да ви убие всяка минута от тези две денонощия.
Двамата мъже се спогледаха.
— Можем да се редуваме да спим, да се храним и да следим пултовете — предложи Деймън, претегли пистолета в ръка и го прибра в раницата на Сави. — Ще държим Калибан на разстояние.
Харман кимна скептично. Изглеждаше адски уморен.
По-младият му спътник погледна изображението на линейния ускорител и отново постави пръст върху задействащия бутон.
— Сигурен ли си, че това няма да унищожи целия живот на Земята, Просперо?
Магът се подсмихна и каза:
— Ще унищожи целия живот, какъвто го познавате вие. Но не с пламтящ астероид от небето. Поне не вярвам. Ще видим.
Деймън погледна Харман, чиито длани бяха потънали до китките във виртуалния панел.
— Давай — каза възрастният мъж.
Деймън натисна бутона. На дисплея над холопроектора осемте грамадни дюзи в края на линейния ускорител засияха със сини йонни пламъци. Продълговатата структура леко се разтърси и бавно се раздвижи — право към лицата на двамата спътници.
— Сбогом, Просперо — каза Деймън, вдигна раницата на Сави и се обърна към полупропускливия изход.
— О, не — каза магът. — Ако стигнете до булаторията, аз ще съм там. Няма да пропусна следващите петдесет часа на света.
54.
Илионското поле и Олимп
Напускам горящия град в търсене на Ахил и виждам хаос, обхванал целия път до морето. Троянци и ахейци вадят трупове от димящи кратери, като се започне от Скейските порти, та чак до брега, и навсякъде объркани мъже помагат на ранените си другари да се върнат в Илион или да прекосят отбранителния ров и да отидат в гръцкия стан. Подобно на повечето въздушни бомбардировки от моята епоха, въздействието на атаката е по-ужасяващо от резултатите. Предполагам, че мъртвите са неколкостотин — троянски и ахейски воини и цивилни жители на Илион, — обаче повечето са останали невредими, особено надалеч от падащите стени и хвърчащата мазилка.
Докато се катеря по Хълма на трънените храсти, виждам дребния робот да се приближава към мен — тегли своя рачешки приятел. Кой знае защо, съм толкова радостен да ги видя живи — въпреки че може би е по-точно да се каже „все още функциониращи“, — че едва не се разплаквам.
— Ти си ранен, Хокънбери — казва роботът Манмът. — Сериозно ли е?
Докосвам челото и темето си. Кръвта почти е спряла да тече.
— Драскотина.
— Знаеш ли какъв беше този мощен взрив, Хокънбери?
— Ядрена експлозия — отвръщам аз. — Може да е била и термоядрена, обаче се съмнявам. Сигурно е малко по-голяма от бомбата, хвърлена над Хирошима. Не знам много за бомбите.
Манмът накланя глава.
— Откъде си, Хокънбери?
— От Индиана — без да се замисля, отговарям аз.
Той чака.
— Аз съм схоластик — казвам му; знам, че предава всичко на своя безмълвен приятел по радиовръзка, която беше нарекъл теснолъчев канал. — Боговете ме възродиха от стари кокали, ДНК и някакви фрагменти от памет, които са извлекли от останки, открити на Земята.
— Памет от ДНК ли? Съмнявам се.
Нетърпеливо махам с ръце и изсумтявам:
