Илион

— Врагът на Тишината — каза магът. — Като своите двама богомолци, зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва.

Над пулта се разнесе сигнал. Харман задейства виртуалните регулатори. Още трима излекувани — всъщност почти излекувани — бяха прехвърлени по факса. Оставаха трийсет и петима.

— Откъде е дошъл този Сетебос? — попита той.

— Докаран е от мрака заедно с войниксите и други неща — отвърна Просперо. — Малка грешка.

— Одисей влиза ли в тези други неща, докарани от мрака? — обади се Деймън.

Магът се засмя.

— О, не. Този клетник беше пратен тук от проклятие, от онзи кръстопът, където избягаха повечето постчовеци. Одисей е изгубен във времето, принуден да се скита по-дълго от злата жена, която ми е известна като Церера, но която Одисей познава — във всеки смисъл на думата — като Цирцея.

— Не разбирам — рече Харман. — Сави е открила Одисей съвсем наскоро да спи в една от нейните криоясли.

— Вярно е, но също е лъжа. Сави знаеше за пътешествието на Одисей и къде иска да отиде той. И го използва, както той използва нея.

— Но нали Одисей е ахеец от торинската драма? — недоумяваше Деймън.

— И да, и не — по своя влудяващ начин отговори Просперо. — Драмата показва време и история, които са раздвоени. Този Одисей е от едно разклонение, да. Той не е онзи Одисей от цялата история, не.

— Още не си ни казал кой е Сетебос — напомни Харман. Вече не издържаше. Оставаха само двайсет и деветима. Имаше двайсет минути до момента, когато трябваше да се насочат към аероскутера. Линейният ускорител се виждаше през прозореца и без увеличение. Космическата дупка представляваше сфера от местеща се светлина и мрак.

— Сетебос е бог, чийто отличителен белег е чистата деспотична власт — отвърна Просперо. — Той убива, когато му скимне. Пощадява по същия начин. Изтребва огромни множества, но без система и план. Той е бог от единайсети септември. Бог от Аушвиц.

— Моля? — не разбра Деймън.

— Няма значение — рече магът.

— И също, той харесва туй, що Му изнася — изсъска от мрака до людоедската маса Калибан. — Да, обича той онуй, което е добро за него, но защо? Че иначе добро не получава.

— По дяволите! — изрева Деймън. — Ще намеря тази гадина! — Насочи напред пистолета и заплува към мрака. Още пет човешки тела бяха прехвърлени и резервоарите им с плисък се изпразниха. Оставаха още двайсет и четири.

Телата лежаха по пода, по масата, части от тела бяха струпани върху стола. Деймън държеше фенерчето на Сави в лявата си ръка, пистолета — в дясната, нахлузил маската и очилата за нощно виждане, ала въпреки това не забелязваше нищо в мрака.

— Деймън! — извика Харман.

— След малко. — Деймън чакаше, използваше себе си за примамка. Искаше Калибан да се нахвърли върху него. В пистолета имаше пет иглени заряда и той знаеше от собствен опит, че ако задържи спусъка натиснат, ще изпразни пълнителя. Можеше да прати пет хиляди кристални стрелички кръвожадната гадина, ако…

— Деймън!

— Виждаш ли Калибан? — извика той.

— Не — отвърна спътникът му. — Нещо по-лошо.

Младият мъж чу рева на кислородните клапи и тихите сирени. Нещо ставаше с резервоарите. Харман посочи мигащите в червено виртуални лампи.

— Резервоарите се изпразват преди да бъдат излекувани последните тела.

— Калибан е открил начин да прекъсне хранителния поток някъде извън булаторията — съобщи Просперо. — Тези двайсет и четирима мъже и жени са мъртви.

— По дяволите! — изрева Харман и удари с юмрук по стената.

Деймън навлезе в гората от изпразващи се резервоари, като ги осветяваше с фенерчето.

— Нивото на течността бързо спада — извика на Харман той.

— Така или иначе ще ги прехвърлим по факса.

— Ще прехвърлиш по факса трупове със сини червеи в червата — каза му Деймън. — Трябва да се махаме оттук.

— Тъкмо това иска Калибан — възрази по-възрастният мъж. Деймън не виждаше контролния пулт. Крачеше навътре в най-задната редица резервоари, в мрачния ъгъл, където по-рано го беше страх да ходи. Пистолетът тежеше в ръката му. Той продължаваше да мести лъча на фенерчето от саркофаг на саркофаг.

Просперо монотонно каканижеше със старческия си глас:

— Изглеждаш замаян, синко. Успокой се!
Забавата ни свърши! Тези наши
актьори бяха духове и ето,
стопиха се, разтвориха се в рядък,
безплътен въздух; и подобно туй
видение миражно ще изчезнат,
ще се стопят надоблачните кули,
дворците пищни, храмовете горди,
да, целият тоз глобус ще изчезне
и като таз картина мимолетна
след себе си не ще остави нишка
от облаче. Направени сме ние
от сънища и сън отвред обгръща
тоз малък наш живот!…

— Млъкни, мама му стара! — изкрещя Деймън. — Чуваш ли ме, Харман?

— Да — потвърди старецът, прегърбен над контролния пулт. — Трябва да вървим, Деймън. Изгубихме тези последни двайсет и четирима. Нищо не можем да направим.

— Чуй ме, Харман! — Деймън стоеше зад резервоарите, неподвижно насочил лъча напред. — В този резервоар…

— Деймън, трябва да тръгваме! Електричеството е на изчерпване. Калибан го изключва.

Сякаш за да докаже правотата на Харман, холосферата избледня и Просперо изчезна. Резервоарните светлини угаснаха. Сиянието на виртуалния пулт започна да отслабва.

— Харман! — извика от сенките Деймън. — В този резервоар е Хана!

56.Илионското поле

— Трябва да потърся Ахил и Хектор — каза Манмът на йониеца. — Ще те оставя тук на Хълма на трънените храсти.

— Естествено, защо не? Може боговете да ме вземат за сив камък и да не пуснат бомба отгоре ми. Но ще ми направиш ли две услуги?

— Разбира се.

— Първо, поддържай теснолъчевата връзка. Тук в мрака е доста самотно, когато не знам какво става. Особено когато остават само няколко минути до задействането на Устройството.

— Добре.

— Второ, би ли ме завързал? Този левитатор ми харесва, въпреки че проклет да съм, ако мога да проумея как работи, но не искам вятърът пак да ме отнесе в морето.