Хадес и не искам да ме хванат, когато те видят да вървиш до мен. Трето… сбогом.
Нахлузвам шлема на Хадес на главата си, завъртам медальона и изчезвам.
Телепортирам се направо във великата зала на боговете.
Като че ли всички са тук, освен Атина и Аполон, които в момента сигурно са в лечебните вани със зелени червеи в очите и под мишниците. През няколкото секунди, които имам, преди да се разхвърчат лайна, виждам, че боговете са въоръжени за война — залата лъщи от златни нагръдници, лъскави копия, високи шлемове с пера и полирани божествени щитове. Виждам Зевс, изправен до пламтящата си колесница, Посейдон в тъмни доспехи, Хермес и Хефест, въоръжени до зъби, Арес със сребърния лък на Аполон, Хера, сияеща в бронз и злато, Афродита, сочеща към мен…
Мама му стара.
— СХОЛАСТИКО ХОКЪНБЕРИ! — изревава самият Зевс и гледа право към мен в претъпканата зала. — НЕ МЪРДАЙ!
Това не е просто съвет. Всеки мускул, жила и клетка в тялото ми се вцепеняват. Усещам, че студът спира сърцето ми. Брауновото движение в мен се преустановява. Дланта ми не е помръднала и на сантиметър към телепортаторния медальон. Превърнал съм се в статуя.
— Вземете му шлема на Хадес, телепортаторното устройство и всичко друго — заповядва Зевс.
Арес и Хефест се хвърлят към мен и ме събличат гол пред богове и богини. Коженият шлем е подхвърлен на намръщения Хадес — той е облечен в черна хитинова броня със странен модел и прилича на ужасен намръщен бръмбар. Зевс пристъпва напред, вдига телепортаторния ми медальон от пода и го зяпва така, като че ли ще го смачка в грамадния си юмрук. Двамата богове окончателно ме събличат и не ми оставят даже гривната и гащетата.
— Раздвижи се — казва Зевс. Строполявам се на мраморния под и задъхано се хващам за гърдите. Сърцето страшно ме боли, докато отново започва да бие, и съм убеден, че получавам инфаркт. Единственото, което мога да направя, е да не се опикая пред всички.
— Отведете го — заповядва царят на боговете и ми обръща гръб.
Два и половина метровият Арес, богът на войната, ме сграбчва за косата и ме помъква.
55.
Екваториалният пръстен
— Той ще научи тез двама разсъдливи що „трябва“ означава! — изсъска гласът на Калибан от сенките на булаторията.
— Откъде идва този глас, по дяволите? — изсумтя Харман.
В булаторията цареше сумрак. Единствената светлина идваше от сияещите резервоари, които един по един се изпразваха. Деймън сновеше между полупропускливата стена и людоедската маса в опит да установи източника на шепота.
— Не знам — накрая отвърна той. — От вентилационните шахти. От някой вход, който не сме забелязали. Но ако излезе на светло, ще го убия.
— Можеш да го застреляш — каза холограмният Просперо, застанал до плота край пулта на лечебните резервоари, — но не е сигурно, че ще го убиеш. Калибан е вродено зло, което по природа не хваща възпитание! Напразно, на вятъра положих толкоз мъки!
В продължение на две денонощия, четирийсет и седем и половина часа, сто четирийсет и четири завъртания на астероида от земна към звездна светлина, двамата мъже бяха надзиравали прехвърлянето по факса от лечебните резервоари, докато не бяха останали само десетина тела. Вече можеха да викат външни холоси на линейния ускорител, който се носеше право към тях. А и виждаха грамадната структура, която се приближаваше с космическата дупка напред, ужасяваща гледка през прозрачните плоскости на булаторията. Просперо и виртуалните данни ги уверяваха, че имат почти час и половина до сблъсъка, ала инстинктът и зрението им твърдяха друго, затова и двамата престанаха да поглеждат нагоре.
Калибан се намираше наблизо. Деймън стоеше със спусната маска на термокожата си заради лещите за нощно виждане, но използваше и фенерчето на Сави — прокарваше лъча под людоедската маса и светлината се отразяваше в белите кости.
Бяха смятали, че придвижването от контролната зала с купола е най-страшното — дългото плуване през здрачни водорасли в очакване Калибан да нападне всеки момент, ала въпреки че на два пъти нещо сиво- зелено помръдваше в сенките и Деймън изстреля два от иглените заряди, веднъж тъмното нещо избяга, а втория път се преметна мъртво с искрящи в сивата му плът иглички. Постчовешки труп във водораслите. Но сега, след четирийсет и седем и половина часа без сън и след като бяха яли само развалено гущерско месо, всичко това вече не им се струваше най-ужасно. Най-ужасен бе последният час. Поне се бяха отбили до входа на пещерата, бяха пробили ледената кора с ботуши и дръжката на пистолета и бяха напълнили манерката с отвратителната тинеста и толкова лелеяна вода. Поне това бяха направили. Ала сега водата беше изпита и нито един от двамата не можеше да напусне поста си и да излезе от булаторията, за да донесе още. Пък и бяха взели найлонови платнища, с каквито бяха покрити резервоарите, и ги бяха забили върху полупропускливата мембрана на входа, за да чуят разкъсването, когато влезе Калибан. Сега езиците им бяха подути и ужасно ги болеше глава от жажда, изтощение, редкия въздух и страх.
Не срещнаха трудности с дванайсетте булаторни слуги — оставиха неколцина да изпълняват задачите си по прехвърлянето на излекуваните тела, докато други, чиито задължения не отговаряха на намеренията им, бяха обезвредени. Деймън беше стрелял по един, но това бе грешка. Игличките олющиха боята и одраха метала на слугата, спукаха едната му манипулаторна ръка и му извадиха едното око, ала не го унищожиха. Харман реши проблема, като намери тежка тръба, откъсна я — от нея бликна течен кислород, който се разтвори във формата на пара в студения въздух — и започна да удря слугата, докато не го обездвижи. Останалите бяха пратени в пенсия по същия начин.
Просперо се появи, когато задействаха холографската комуникационна сфера върху контролния пулт. Първо изключиха входящите факсвъзли. После незабавно прехвърлиха пристигащите двайсетилетници обратно в земните им портали, преди да е започнало лечението им. Магът каза, че не могат да ускорят работата на сините червеи и оранжевата течност, затова оставиха тези резервоари на мира. Сега само трийсет и осем от общо шестстотин шейсет и деветте резервоара в булаторията бяха пълни — трийсет и шест случая изискваха сериозен ремонт и само два бяха обичайни двайсетилетници.
— И Сетебос на работата таз се наслаждава — изсъска гласът на невидимия Калибан.
— Млъкни! — извика Деймън и навлезе между светещите резервоари, като се опитваше да не плува при слабата, но осезаема гравитация. Навсякъде танцуваха сенки, ала не бяха достатъчно плътни, за да стреля по тях.
— Пада, за да стори нещо: оназ купчина струпала е върху торф и подравнена, и оградена с мек бял тебешир — прошепна от мрака Калибан. — И с рибешки зъб издраскана е върху всеки луна, от двата края с дървета и увенчана цялата с череп на ленивец, намерен мъртъв вдън гората, а иначе тъй труден за убиване. И няма смисъл никакъв в труда зарад самия труд.
Харман се засмя.
— Какво има? — Деймън тръгна обратно към виртуалния пулт, където холосферата позволяваше на Просперо да стои изправен. Навсякъде по пода бяха пръснати части и парчета от слуги, почти като под людоедската маса в сенките.
— Трябва скоро да се махнем оттук — напомни Харман и разтърка кръвясалите си очи. — Започвам да откривам смисъл в думите на чудовището.
— Просперо. — Деймън местеше очи от сянка на сянка в гората от меко сияещи резервоари. — Кой или какво е този Сетебос, когото Калибан все споменава?
— Богът на майката на Калибан — отвърна магът.
— А ти каза, че майката на Калибан също е някъде там. — Младият мъж хвана пистолета в една ръка и с другата разтърка очи. Булаторията му изглеждаше замъглена — само отчасти заради вдигащата се пара от течния кислород.
— Да, Сикоракса още е жива — потвърди Просперо. — Но не е на този остров. Вече не е на този остров.
— А този Сетебос?
