Илион

да се бият.

Манмът вече бе предал на Орфу сцената, описана му от Хокънбери по-рано следобеда, когато Хектор и неговата съпруга Андромаха бяха обиколили хилядите събрани воини от Илион, високо вдигнали на ръце обезобразеното трупче на сина си Скамандър, все още повит в окървавената царска пелена. Схоластикът беше отбелязал, че ахейците все още обмисляли дали да избягат в открито море със своите черни кораби, ала след мрачната процесия на Хектор и Андромаха всички троянци и техните съюзници били готови да се сражават срещу боговете, в ръкопашен бой, ако се наложи.

— Кой е тук от страна на Илион освен Хектор? — попита Орфу.

— До него стои Парис. После старият съветник Антенор и самият цар Приам. Старците са застанали на известно разстояние и не се бъркат на Хектор.

— Антеноровите синове Акамант и Архелох вече са убити, струва ми се — рече йониецът. — И двамата от Аякс Теламонов — Големия Аякс.

— Май че си прав — съгласи се Манмът. — На тях сигурно им е по-трудно да се помирят. Виждам обаче Големия Аякс да си приказва с Антенор, като че ли нищо не се е случило.

— Всички са професионални войници — заяви приятелят му. — Знаят как да възпитават синове за бран и евентуална смърт. Кои други виждаш в групата на Хектор?

— Там е Еней.

— Аха, „Енеида“ — въздъхна Орфу. — Еней е… бил е… предопределен да остане единственият жив от царския дом на Илион. Той е предопределен… бил е предопределен да избяга от горящия град със сина си Асканий и неколцина троянци и техните потомци след време щели да основат град, който щял да се превърне в Рим. Според Вергилий Еней ще…

— Хайде да не изпреварваме събитията — прекъсна го Манмът. — Както казва Хокънбери, сега всички залози са отменени. Съмнявам се, че в онази „Илиада“, която ми качи, гърците и троянците стават съюзници в обречения си поход срещу Олимп.

— Добре — съгласи се Орфу. — Кой друг е до Хектор освен Еней, Парис, стария Приам и Антенор?

— Отрионей — отвърна Манмът. — Годеникът на Касандра.

— Боже мой! — ахна йониецът. — Отрионей е обречен да бъде убит от Идоменей още тази вечер или утре. В битката за гръцките кораби.

— Всички залози са отменени — повтори Манмът. — Изглежда, тази вечер изобщо няма да има битка за корабите.

— Още кой?

— Деифоб, също син на Приам. Доспехите му са толкова лъскави, че трябваше да спусна още поляризиращи филтри, за да го гледам. До него е онзи педеонец, Приамовият зет, как му беше името… Имбрий.

— Божичко — изпъшка Орфу. — Имбрий трябва да бъде убит от Тевкър само след няколко часа…

— Престани! — прекъсна го Манмът. — Някой ще те чуе.

— Как ще ме чуе по теснолъчевия или кабелния канал? — избуботи йониецът. — Няма такава вероятност, приятелю. Освен ако тези гърци и троянци нямат по-съвършена техника от онази, която ми описа.

— Е, съгласи се, че е доста объркващо — възрази другият моравек. — Половината от хората, които са се събрали на Хълма на трънените храсти, би трябвало след ден-два да са мъртви, поне според твоята глупава „Илиада“.

— Това не е моята глупава „Илиада“ — отново избуботи Орфу. — И освен това…

— Всички залози са отменени — отсече Манмът. — Хопа!

— Какво има?

— Преговорите свършиха. Хектор и Ахил се приближават един към друг, стискат си ръцете… Божичко!

— Какво става?

— Не чуваш ли? — ахна Манмът.

— Не.

— Извинявай, извинявай — рече приятелят му. — Извинявай. Не исках да кажа, че… Исках да кажа… исках да кажа…

— Ами кажи го тогава де — изсумтя йониецът. — Какво не съм чул?

— Войските, и гръцката, и троянската, викат едновременно. Мили Боже, какъв рев! Стотици хиляди ахейци и троянци заедно, ликуват, размахват знамена, мечове и копия към небето… тълпата стига чак до стените на Илион. Хората на крепостната стена — виждам Андромаха, Елена и другите троянки, за които ни разказа Хокънбери — всички те също викат. Другите ахейци, онези, които още не бяха решили и чакаха при корабите си, също се приближават към рова и крещят. Какъв шум!

— Е, няма нужда и ти да викаш — сухо отбеляза Орфу. — По кабелната връзка се чува идеално. Какво става сега?

— Ами… нищо особено. Вождовете са при моста. В града звънят гонгове. Войските се смесват, обикновени пехотинци от двете страни прекосяват ничията земя, за да се запознаят, и всички очевидно са готови за бой, обаче…

— Обаче няма с кого да се бият — довърши йониецът.

— Да.

— Може боговете да не слязат да се бият.

— Съмнявам се.

— Или пък Устройството ще взриви Олимп на милиарди късчета — предположи Орфу.

Тази мисъл накара Манмът да замълчи. Беше виждал боговете и богините, хиляди разумни същества, и нямаше желание да стане масов убиец.

— Колко време остава, докато броячът активира Устройството? — попита приятелят му, въпреки че и сам отлично знаеше.

Манмът провери вътрешния си хронометър.

— Четирийсет и четири минути.

В небето внезапно закипяха тъмни облаци. Боговете в края на краищата май щяха да слязат.

Когато се бе гмурнал в езерото на върха на Монс Олимпус, Манмът не се беше надявал на избавление. Трябваше му около минута, за да подготви Устройството за задействане — детонация? — и смяташе, че дълбочината и налягането ще му осигурят това време.

Така и стана. Гмурна се на осемстотин метра и изпита познатото приятно усещане на налягането, притискащо всеки квадратен милиметър от тялото му, намери перваз от западната страна на стръмния бряг, където можеше да отдъхне, да закрепи Устройството и да го подготви. Боговете не го последваха във водата. Манмът нямаше представа, нито го интересуваше дали не обичат да плуват, или глупаво си мислят, че лазерите и микровълновите им оръжия ще го изкарат на повърхността.

Беше проявил небрежност, като не бе сглобил дистанционен задействащ механизъм, преди с Орфу да се отправят на краткото си пътешествие с балона, затова го направи сега, на дълбочина осемстотин метра в тъмното езеро, като осветяваше с нагръдните си фарове овоидното макромолекулно Устройство. Свали капака на транссплавната си коруба, използва части от самия себе си — една от четирите си енергийни клетки, за да осигури необходимия трийсет и два волтов задействащ сигнал, един от трите си резервни теснолъчеви радиоприемници, запоен за задействащата плоча с лазера на китката му, и брояч от външния хронометър. Накрая монтира примитивен сензор за движение, направен от един от собствените си транспондери, за да може Устройството само̀ да се задейства на тази дълбочина, ако го докосне някой друг освен него.

„Ако тези самозвани богове дойдат сега при мен, ще задействам Устройството ръчно“ — помисли си Манмът, седнал на скалния перваз на осемстотин метра под езерната повърхност. Ала не искаше да се самоунищожи, ако Устройството имаше такова предназначение, не искаше и цял ден да се крие под водата. Но човекът Хокънбери му беше обещал да се телепортира и да го вземе, затова чакаше. Искаше отново да види Орфу. Освен това тяхната мисия, всъщност мисията на покойните Корос III и Ри По, бе да доставят