Стискам го за ръката, но изкрещявам и го пускам. Металът, пластмасата или там от какъвто материал е направена кожата му, е нажежен до червено. Дясната ми длан се покрива с мехури.
Към нас се спускат две колесници. Проблясват мълнии. Мирише на озон.
Хващам робота за рамото и отново завъртам медальона. Знам, че никой от нас няма да се измъкне жив оттук, обаче си казвам, че поне съм се върнал за Манмът, както бях обещал. Поне това.
49.
Екваториалният пръстен
През първите две седмици се храниха с гущери от замърсения извор. Отслабнаха и термокожите трябваше да се свият с два номера, за да обгръщат телата им.
Смъртта на Сави до такава степен изуми Деймън и Харман, че цяла минута след гмурването на Калибан — заедно с трупа на тяхната приятелка — и двамата тъпо останаха на скалите си на три метра над зловонната вода. Деймън установи, че в ума му има една-единствена мисъл: „Калибан ще се върне за нас. Калибан ще се върне за нас“. После Харман се откъсна от унеса, скочи с краката надолу в смрадливата вода и също потъна.
Деймън щеше да завие от ужас, ако имаше сили, ала можеше само да зяпа вълнуващия се жабуняк. След цяла вечност задъханият Харман изплува на повърхността, като плюеше и стискаше в ръцете си три предмета — двете им осмозни маски и пистолета на Сави.
— Тук е дълбоко само около три метра, иначе нямаше да ги намеря — каза той, подаде на Деймън осмозната му маска и нахлузи своята върху качулката на термокожата, без да я намести върху лицето си. После огледа пистолета.
— Действа ли? — с треперещ глас попита Деймън. Страхуваше се да е близо до водата, сигурен бе, че дългата ръка на Калибан ще се стрелне всеки момент и ще го завлече на дъното. Не можеше да забрави отвратителното изщракване на челюстите на чудовището, прехапали шията и гръбначния стълб на Сави.
— Има само един начин да разберем — прошепна Харман. И неговият глас трепереше, но Деймън не знаеше дали от студената вода, или от ужас.
Възрастният мъж насочи оръжието така, както бе виждал да стреля с него Сави, постави показалец на спусъка и го натисна. Стотици иглички разкъсаха водата до отсрещната стена и от езерото изригна висок фонтан.
— Да! — извика Деймън и гласът му отекна в малката пещера. „Майната му на Калибан!“
— Къде е раницата на Сави? — прошепна Харман.
Деймън му посочи раницата на ръба на нейната скала. Претърсиха съдържанието й. Фенерчето работеше. Имаше още три пълнителя за игления пистолет, всеки с по седем пластмасови заряда. Харман откри как се вади пълнителят, за да види колко заряда са останали. Два.
— Смяташ ли, че той е… мъртъв? — промълви Деймън и хвърли поглед към подземния поток, който се вливаше в пещерата. — Сави го простреля в гърдите само от няколко метра. Може да е мъртъв.
— Не — отвърна Харман. — Калибан не е мъртъв. Нагласи си маската. Трябва да се измъкнем оттук.
Подземният поток течеше от пещера в пещера и всяка следваща беше по-голяма от предишната. Горните пластове на астероида под кристалния град, изглежда, бяха надупчени с кухини и тръби. Във втората пещера, в която изплуваха, видяха кръв по скалите.
— На Сави ли е, или на Калибан? — прошепна Деймън.
Харман сви рамене.
— Може да е и на двамата. — Плъзна лъча на фенерчето по бреговете на зловонния поток. Оглозгани ребра, пищяли, тазове и череп.
— О, Господи, Сави! — ахна Деймън.
— Съмнявам се. — Харман се приближи до костите и ги освети отблизо. По скалните первази от двете страни на водата бяха пръснати още останки. — Стари са — каза Харман. — Отпреди месеци или години, даже десетилетия. — Вдигна две ребра и ги поднесе под лъча. Костите бяха смайващо бели на фона на синята ръкавица на термокожата му. Деймън видя следите от зъби и отново се разтрепери.
— Съжалявам…
Харман поклати глава.
— И двамата сме в шок и умираме от глад. От повече от два дни не сме яли нищо. — После легна по корем и се наведе над потока.
— Но в града може да има храна… — започна Деймън.
Ръката на спътника му се стрелна във водата. Последва диво плискане. Деймън отскочи, убеден, че се е върнал Калибан, но старецът измъкна един гущер албинос. Не беше безок — мънистените му очи бяха розови.
— О, не! — изпъшка Деймън.
— Да.
— Не бива да изразходваме игличките, за да убием това…
Харман здраво стисна гущера над задните крака и разби черепа му в скалата.
Деймън вдигна осмозната си маска, сигурен, че пак ще повърне. Не повърна. Стомахът му куркаше и се свиваше.
— Ще ми се Сави да имаше нож в раницата си — промърмори Харман. — Спомняш ли си онзи чудесен нож, който Одисей носеше на моста „Голдън Гейт“? Сега щеше да ни свърши добра работа.
Деймън ужасено гледаше как Харман взе един голям колкото юмрук камък и отцепи единия му край. После отсече главата на гущера с примитивното острие и започна да дере бялата му кожа.
— Не мога да ям това нещо — задъхано заяви Деймън.
— Ти сам каза, че в града няма храна — без да спира работата си, отвърна спътникът му. Дрането на гущер, забеляза младият мъж, беше сравнително безкръвно.
— Как ще го сготвим?
— Съмнявам се, че ще имаме такава възможност. Сави не носеше кибрит, тук долу няма гориво, а горе в града няма въздух. — Харман откъсна парче месо от бутчето на гущера, за миг го подържа под лъча на фенерчето и го лапна. После напълни манерката на Сави от потока и пи.
— Как е? — попита Деймън, въпреки че и сам можеше да си отговори, нали виждаше изражението на спътника си.
Харман отряза едно тънко парче и му го подаде. Изтекоха цели две минути, докато младият мъж го лапне и почне да го дъвче. Не повърна. Имаше вкус на солена слуз. Стомахът му искаше още.
Харман му подаде фенерчето.
— Легни на ръба на потока. Светлината привлича гущерите.
„Ами Калибан?“ — помисли си Деймън, но легна по корем до водата, с лявата си ръка насочи лъча в дълбокия вир и се приготви да посегне към белите плуващи гущери.
— Ще се превърнем в Калибан — измърмори той. Чуваше как Харман дъвче в сумрака зад него.
— Няма — отвърна спътникът му, след като преглътна. — Няма.
След две седмици излязоха от пещерите — двама бледи, брадати, измършавели и ококорени мъже — изплуваха от тръбата и пробиха ледената кора на езерото.
Колкото и да бе странно, тъкмо Деймън настоя да излязат.
— Тук долу е по-лесно да се защитаваме от Калибан — възрази Харман. Беше направил нещо като кобур от парче плат от раницата на Сави и носеше пистолета в него. Редуваха се да спят и докато единият дремеше, другият седеше до стената на поредната пещера и пазеше с фенерчето и оръжието.
— Няма значение — настоя Деймън. — Трябва да се махнем оттук.
— Калибан може да умира от раните си.
— А може и да се е излекувал. — Двамата вече доста си приличаха, след като Деймън бе отслабнал и им бяха пораснали бради. Брадата на младия мъж беше малко по-гъста и тъмна. — Няма значение — повтори той. — Трябва да се измъкнем оттук.
— Не мога да се върна в булаторията.
