— Може да се наложи. Има вероятност това да са единствените факспортали на орбиталния пръстен.
— Не ме интересува — отсече Харман. — Не мога пак да отида в онази кланица. Пък и факспорталите там сигурно са кодирани само за телата.
— Ще променим кодовете, ако се наложи.
— Как?
— Не знам. Ще наблюдаваме слугите, които прехвърлят телата по факса.
— Сави каза, че според нея нашите кодове вече не могат да се прехвърлят.
— Тя няма откъде да знае, повече от хилядолетие е била извън факссистемата. Най-малкото обаче трябва да проучим останалата част от града на постчовеците.
— Защо? — попита Харман. Страдаше от безсъние и го беше обзело униние.
— Може някъде да има космически кораб.
Харман се разсмя, отначало тихо, но после толкова неудържимо, че от очите му бликнаха сълзи. Деймън трябваше да го ощипе по ръката, за да привлече вниманието му.
— Хайде — каза той. — Знаем, че тази тръба излиза на повърхността. Следвай ме. Ще пробия леда на повърхността с игления пистолет, ако се наложи.
През следващите две седмици проучиха останалата част от града. Спяха в ниши и складове, като единият винаги стоеше на пост. Деймън сънуваше, че пада, и се стряскаше и размахваше ръце и крака в условията на безтегловност. Знаеше, че Харман сънува същите кошмари, защото спътникът му се будеше на още по-кратки интервали.
Кристалният град беше абсолютно мъртъв, въпреки че кулите от отсрещната страна на дългата километър и половина скала бяха по-сложни, с повече тераси и затворени пространства. Навсякъде се носеха мумифицираните полуизгризани останки от постчовешки жени.
Постоянно бяха гладни, въпреки че раницата на Сави бе пълна с одрани и нарязани водни гущери, и понякога стомахът на Деймън куркаше при вида на някои по-месести мумии. На всеки три дни жаждата ги връщаше при някой от замръзналите вирове.
Макар че очакваха на всеки завой да се натъкнат на Калибан, само от време на време срещаха носещи се сферични капки кръв, които можеха да са от него. На третия ден след излизането им от пещерите, докато очите им все още се приспособяваха към по-ярката земна светлина, нахлуваща през прозрачните плоскости, откриха ръка — носеше се като светъл паяк край най-гъстите водорасли, — която можеше да е на Сави. Същата нощ — така наричаха кратките двайсетминутни периоди, през които Земята не осветяваше града — чуха ужасен вой откъм булаторията. Воят сякаш се предаваше през самия астероид и екзотичния материал на кулите, а не през редкия въздух.
Месец след пристигането си в този орбитален ад бяха проучили целия град, освен два района — далечния край на булаторията зад мястото, където бяха срещнали Калибан, и дългия тъмен коридор, където градът рязко се заобляше около северния полюс на астероида. Широка не повече от двайсет метра, тази тясна галерия беше пълна с олюляващи се водорасли, идеално скривалище за оздравяващия Калибан, и по време на първата си обиколка из града те бяха решили да не ходят там. Сега останалата част от града бе обходена — нямаше космически кораби, херметични шлюзове, контролни зали, булатории, складове с храна, водоизточници — и трябваше да избират между пещерите, за да попълнят запаса си от гущери, тъй като дояждаха и последния, вече вмирисан, и булаторията, за да опитат факсвъзлите на резервоарите или да проучат тъмния, пълен с водорасли коридор.
— Тъмното място — каза Харман.
Деймън само уморено кимна.
Оттласнаха се през поклащащите се стъбла и се хванаха за ръце, за да не се изгубят. Този ден Деймън носеше пистолета и го насочваше насам-натам при всяко призрачно движение на водораслите. Нямаше прозорци и отразена светлина от вътрешността на града и осветяваха пътя си само с фенерчето на Сави. Чудеха се докога ще изтрае зарядът му, ала никой от двамата не изричаше тревогите си на глас. Деймън се успокояваше със спомена за сиянието на изтляващата органична материя в пещерите — бе достатъчно, за да ловят гущери — но всъщност не искаше да се върне там. Само преди две нощи бе попитал Харман за вакуума.
— Какво ще се случи, ако си сваля осмозната маска?
— Ще умреш — безизразно отговори по-възрастният мъж. Беше болен — рядко срещано състояние, тъй като булаторията се справяше с такива неща — и трепереше от студ, въпреки че термокожата запазваше цялата му телесна топлина. — Ще умреш — повтори Харман.
— Бързо ли?
— Бавно, струва ми се. — Синята термокожа на стареца бе мръсна от речна тиня и гущерова кръв. — Ще се задушиш. Но тук няма пълен вакуум, така че ще се мъчиш доста дълго.
— Ами ако си съблека термокожата, но оставя маската?
Спътникът му се замисли.
— Така ще е по-бързо — съгласи се той. — Ще замръзнеш за една-две минути.
Деймън не каза нищо и си помисли, че Харман отново се унася в сън, ала старецът прошепна по микрофона:
— Но първо ме предупреди.
— Добре — обеща Деймън.
Коридорът бе толкова плътно задръстен с водорасли, че едва не се наложи да се върнат обратно, но докато единият отместваше стъблата настрани, другият се провираше вътре и така успяха да изминат двестатината метра. В дъното имаше стена — точно каквото очакваха след усилията си, — ала Деймън бавно плъзна лъча на фенерчето покрай водораслите и видяха бял квадрат. Младият мъж носеше пистолета, затова мина през полупропускливата мембрана пръв.
— Какво виждаш? — извика по радиостанцията Харман. — Виждаш ли нещо?
— Да. — Отговорът се чу от комуникатора на Деймъновата термокожа, ала гласът не беше неговият. — Виждам чудни неща.
50.
Илион
— Опиши ми пак какво виждаш — обади се Орфу. Не говореше по теснолъчевия канал, а по кабелната връзка. Манмът бе на гърба му, като жокей, яхнал летящ слон. Благодарение на кабелната връзка Орфу само за няколко секунди му бе качил база данните с целия гръцки език и „Илиада“.
— Гръцките и троянските вождове се срещат на този хълм — отвърна Манмът. — Намираме се точно зад гръцката делегация — Ахил, Хокънбери, Одисей, Диомед, Големия и Малкия Аякс, Нестор, Идоменей, Тоант, Тлеполем, Нирей, Махаон, Полипет, Мерион и още петима-шестима мъже, чиито имена не успях да чуя по време на краткото им представяне от Хокънбери.
— Агамемнон няма ли го? А Менелай?
— Не, те са останали в Агамемноновия стан и се възстановяват от двубоя с Ахил. Хокънбери каза, че за тях се грижел Асклепий, техният лечител. Братята имали счупени ребра, рани и охлузвания, Менелай получил мозъчно сътресение когато Ахил го фраснал с щита си, но животът им е извън опасност. Според схоластика след ден-два и двамата ще могат да ходят.
— Чудя се дали Асклепий може да ми върне очите и ръцете — избуботи Орфу.
Манмът нямаше какво да отговори.
— Ами троянците? — жадно попита йониецът. Приятелят му винаги си беше представял, че такова поведение е присъщо за човешките деца — радостни, въодушевени, почти ликуващи. — Кой представлява Илион?
Манмът се изправи върху напуканата коруба, за да надзърне над гребените на ахейските герои към троянските редици.
— Хектор предвожда делегацията, естествено. Червената конска опашка на гребена му и лъскавият му боен шлем рязко изпъкват. Освен това носи червено наметало. Като че ли предизвиква боговете да слязат и
