оценката на тези неща в сравнение с по-големите и по-малките от тях. Всички неща във вселената взимат участие в динамиката на агона. — Той посочи дънера, на който седеше. — Дали това дърво е по-голямо, по-малко или равно на…
— Онова дърво е живо — извика набитият мъж, който се беше обадил преди малко. — То трябва да превъзхожда мъртвия дънер.
— Всички живи неща ли превъзхождат всички мъртви неща? — попита Одисей. — Мнозина от вас са лягали под торинския саван и са виждали войната там. Търговецът на тор, който днес е жив, по-добър ли е от Ахил, въпреки че Ахил е мъртъв?
— Това е сравнение между различни неща — извика една жена.
— Не е — възрази брадатият воин. — И двамата са мъже. И двамата са родени. И двамата ще умрат. Няма значение, че единият още диша, а другият обитава само безсилните сенки на Хадес. Човек трябва да може да сравнява хората и тъкмо затова трябва да познаваме бащите си. И майките си. Историята си. Своята биография.
— Да, обаче дънерът, на който седиш, все пак е мъртъв, Учителю — настоя Петър. Този път хората по склона се засмяха.
Одисей се присъедини към смеха. Посочи врабчето, току-що кацнало на един от няколкото клона, които не бе отсякъл.
— Ползата от това дърво, ползата от гледна точка на агона, превъзхожда ползата от онова живо дърво на върха на хълма. За тази птица. За насекомите, които в момента дълбаят кората на тоя повален великан. За мишките и по-големите същества, които скоро ще дойдат да се заселят в това мъртво дърво.
— Тогава кой трябва да е върховният съдия на агона? — попита един сериозен възрастен мъж на петия ред. — Птиците, насекомите или хората?
— Всички — отвърна Одисей. — Всеки на свой ред. Но единственият съдия, който е важен, сте вие.
— Това не е ли високомерно? — обади се една приятелка на майката на Ада. — Кой ни е избрал за съдии? Кой ни е дал право да съдим?
— Вселената ви е избрала чрез милиарди години еволюция — каза гъркът. — Тя ви е дала очи, с които да гледате. Ръце, с които да хващате и претегляте. Сърце, с което да чувствате. Ум, с който да научите правилата за отсъждане. И въображение, с което да вземете предвид отсъждането на птицата, насекомото и даже на другите дървета по този въпрос. И трябва да подхождате към това отсъждане с арете — повярвайте ми, насекомите, птиците и дърветата вече го правят. Те нямат време за посредственост в своя свят. Не мислят за високомерието на отсъждането, независимо дали става дума за избор на партньор, враг или дом.
Одисей посочи хралупата в поваления дънер, в която беше влетяло врабчето.
— Учителю, защо караш нас мъжете поне веднъж дневно да се борим? — попита един младеж от задните редове.
На Ада й омръзна да слуша. Допи чашата си и тръгна да се прибира. Спря на верандата и погледна към двора, където се разхождаха и разговаряха десетки други гости — ученици. Топлият ветрец вълнуваше коприната на палатките. Слуги обикаляха между гостите, ала малцина приемаха предложените им закуски и напитки. Одисей беше помолил всички които остават да го слушат повече от веднъж, да не позволяват на слугите да работят за тях, нито на войниксите да им служат. Отначало това бе отблъснало мнозина, но оставаха все повече хора.
Ада вдигна поглед към синьото небе, забеляза светлите кръгове на двата орбитиращи пръстена и си помисли за Харман. Ужасно му се беше ядосала, когато й бе заговорил, че жените избирали мъжката сперма месеци, години или десетилетия след сношението — този въпрос просто не се обсъждаше, освен между майки и дъщери, при това само веднъж. И онези глупости за гените на пеперуди, като че ли жените не избираха така бащите на своите бебета от памтивека. Това беше толкова…
Но той бе заявил, че иска да е бащата на нейното дете… не само да е мъжът, чието семе е било избрано за някакво бъдещо време, а да е
Докосна корема си. Булаторията не я бе известила чрез слугите, че е дошло времето й за забременяване, но пък и тя не беше искала да я включат в списъка. Радваше се, че не трябва скоро да избира между… Как ги бе нарекъл Харман? Донори на сперма. Ала си помисли за Харман, за интелигентните му, любящи очи, за нежния му и силен допир, за старото му, но жилаво тяло, и отново докосна корема си. И прошепна:
— Аман, син на Харман и Ада.
После поклати глава. Речите на Одисей през последните седмици започваха да й пълнят главата с глупости. Предишната вечер, след като десетките ученици се бяха отдалечили към факспавилиона или палатките си — повече към палатките, отколкото към павилиона — тя директно бе попитала Одисей още колко време възнамерява да остане в Ардис Хол.
Старецът й се беше усмихнал почти тъжно.
— Още малко, миличка.
— Седмица? — упорстваше Ада. — Месец? Година?
— Не толкова много. Само докато небето започне да пада, Ада. Докато на двора ти се появят нови светове.
Разгневена от насмешката му, за миг изкушена да заповяда на слугите веднага да изхвърлят този космат варварин, тя се качи в спалнята си, последното място, където можеше да остане сама в многолюдния Ардис Хол, и лежа будна, сърдита на Харман, загрижена за Харман, уплашена за Харман, вместо да нареди на слугите да направят каквото и да било на стария Одисей.
Обърна се да влезе в къщата, но с периферното си зрение зърна странно движение и спря. Отначало си помисли, че е видяла само въртящите се пръстени, ала после отново се вгледа и забеляза нова жилка — все едно диамант прокарваше резка по идеалното синьо стъкло на небето. И след това втора, по-широка и по-ярка. И трета, толкова ярка и ясна, че ясно видя пламъците зад нея. След няколко секунди над поляната отекнаха три глухи екота и накараха разхождащите се ученици да спрат и да вдигнат очи — дори слугите и войниксите се вцепениха на местата си.
Младата жена чу крясъци и викове от склона зад къщата. Хората на моравата сочеха небето.
Десетки резки осейваха лазурния небосклон — ярки, пламтящи, червени резки, падащи от запад на изток, едни с пъстри жилки, други с тътен и ужасяващ гръм.
Небето падаше.
48.
Илион и Олимп
Абсолютната война започва тук, в стаята на убитото дете.
Боговете сигурно хиляди пъти са се телепортирали така, за да разговарят със смъртните — Атина, надменна в своята божественост, Аполон, сигурен в своето могъщество, и моята муза, сигурно доведена, за да разпознае измамния схоластик Хокънбери. Обаче днес, вместо да срещнат почит и благоговение, вместо да разговарят с глупавите смъртни, готови да приемат все по-интересни начини да се изтребват взаимно, те са нападнати още при появата си.
Аполон вдига лъка си към мен, музата сочи и казва: „Ето го!“, ала преди богът да успее да зареди сребърната си стрела, Хектор скача, замахва с меча си, съсича лъка, приближава се и забива острието дълбоко в корема на Аполон.
— Стой! — вика Атина и вдига силово поле, обаче е късно. Бързоногият Ахил вече е влязъл в кръга и разсича богинята от рамото до хълбока само с един мощен замах.
Палада изкрещява и ревът й е толкова силен, че повечето смъртни в стаята, включително аз, падаме на колене и затискаме ушите си. Без Хектор. И без Ахил. Двамата сигурно са глухи за всичко освен за вътрешния рев на собствения си гняв.
