научил мъжете да копаят нужници на разстояние от другите палатки — и палатки за спане. Майка й бе дошла на гости по време на тази лудост и се беше изумила от множеството хора, които се мотаеха из Ардис Хол, все едно е пазар, след което веднага си бе заминала в Уланбат и повече не се беше мяркала.
Ада прие разхладителна напитка от един от постоянните доброволци, млад мъж — казваше се Реман и си пускаше брада, подобно на много от учениците — и тръгна към поляната, където Одисей държеше речи и отговаряше на въпроси четири-пет пъти дневно пред все по-големи тълпи. Почти бе решила да прекъсне безполезните лекции на високомерния варварин, за да го попита — пред всички — защо той, Одисей, не си е направил труда да се сбогува с младата жена, която го боготвореше.
Предишната вечер на тържеството по случай първата двайсетилетка на Хана — винаги се празнуваше в навечерието на самия рожден ден, преди рожденикът да се прехвърли по факса в булаторията — Одисей само се беше мернал на вечерята. Ада знаеше, че Хана се е наскърбила. Младата жена все още си мислеше, че е влюбена в него, въпреки че той изглеждаше безразличен към чувствата й. След като се бяха завърнали от пътуването си, Хана бе негова сянка, но Одисей сякаш не я забелязваше. Когато отклони гостоприемството на Ада и реши да си построи бивак в гората, Хана се опита да го придружи там, ала гъркът настоя тя да спи в голямата къща. Всеки ден, докато Одисей тичаше, упражняваше се и по-късно се бореше с учениците си, Хана винаги беше наблизо — тичаше, катереше се по въжета, дори искаше да се бори. Одисей нито веднъж не се съгласи да се бори с красивото момиче.
На тържеството по случай първата й двайсетилетка всеки от дванайсетимата гости около масата под гигантския дъб произнесе традиционната реч — поздравления към Хана за първото й посещение в булаторията, пожелания за добро здраве и щастие — ала когато дойде ред на Одисей, старецът просто й каза: „Недей да ходиш“. По-късно Хана плака в спалнята на Ада, дори мислеше наистина да не отиде, някак си да се скрие от слугите, които в този момент извезваха церемониалната й двайсетилетна рокля, но трябваше да отиде, естествено. Всички ходеха. Ада беше ходила. Харман бе ходил четири пъти. Дори отсъстващият Деймън беше ходил два пъти в булаторията — веднъж на първата си двайсетилетка и после след злополуката с алозавъра. Всички ходеха.
Затова тази сутрин, след като Хана излезе от стаята си само по церемониалната памучна рокля, украсена единствено с малкия, традиционно извезван символ на кадуцея, две сини змии, увити около тояга, Одисей го нямаше, за да се сбогува със своята млада приятелка.
Докато двете пътуваха с дрошката до факспавилиона, Ада беше бясна. Хана поплака, извръщайки лице, за да не я гледа приятелката й. Ада не познаваше друга млада жена с толкова силна воля, художничка, спортистка, скулпторка — но тази сутрин Хана приличаше на изгубено момиченце.
— Може би ще ми обърне внимание след като се върна от булаторията? — с надежда каза Хана. — Може би утре ще ме погледне като истинска жена?
— Възможно е — отвърна Ада, но си мислеше, че всички мъже явно са егоистични безчувствени свини, които само чакат възможност да се държат като по-велики егоистични безчувствени свини.
Хана изглеждаше невероятно крехка, докато слугите излитаха от факспавилиона, за да я хванат за ръце и да я поведат към факспортала. Беше красив ден с ясно синьо небе и слаб ветрец от запад, ала ако времето се определяше от настроението на Ада, все едно че валеше. Тя нямаше представа защо изпитва усещане за обреченост — бе изпращала десетки свои приятели на различните им двайсетилетни пътувания в булаторията, самата тя беше ходила там, въпреки че си спомняше само мъгливи образи за плуване в топла течност — но когато Хана вдигна ръка и й помаха в мига преди факспорталът да я отнесе, Ада се разплака. Самотното пътуване до Ардис Хол само още повече разпали гнева й към Одисей, Харман и изобщо към мъжете.
Затова Ада се чувстваше всичко друго, но не и любяща ученичка, докато се изкачваше по склона зад Ардис Хол да послуша лекцията на Одисей за лековерните и любопитните.
Ниският брадат мъж носеше туника и сандали и оставил меча си настрани, седеше на един дънер, който лично беше отсякъл, а наоколо бяха насядали или стояха прави неколкостотин мъже и жени. Някои носеха туники като Одисей, препасани със същия широк кожен колан. Повечето явно си пускаха бради — Ада не помнеше брадите някога да са били на мода.
В момента гъркът отговаряше на въпроси. Ада знаеше, че той обикновено говори около час и половина след изгрев слънце, после се уединява за няколко часа, един час преди обед отговаря на въпроси, следобед пак говори без прекъсване, и отново отговаря на въпроси в дългия здрачен час след залез-слънце. Това бе предобедното събиране.
— Учителю, защо трябва да търсим бащите си? По-рано това никога не е било важно. — Въпросът бе зададен от един нов младеж.
Когато говореше, Одисей обикновено протягаше ръце напред и изпъваше късите си яки пръсти във въздуха, сякаш набиваше значението на думите си. Ръцете и краката му бяха почернели от слънцето и мускулести. Младата жена за пръв път видя, че някои брадати мъже от публиката също са почернели и мускулести. Одисей бе направил трасе с препятствия в гората — въжета, дънери и кални ями — и държеше всички, които са го слушали повече от два пъти, да се упражняват поне един час дневно. Мнозина мъже и някои жени се бяха присмивали на тази идея след първия опит, но сега ежедневно прекарваха дълги часове на трасето или тичаха. Това я удивляваше.
— Ако не познаваш баща си — отговори Одисей с ниския си, спокоен, ала невероятно твърд глас, който винаги сякаш се разнасяше дотам, докъдето трябва, — как можеш да познаеш себе си? Аз съм Одисей, син Лаертов. Баща ми е цар, но и човек на земята. Когато го видях за последен път, старецът беше на колене в пръстта и садеше дърво на мястото на един повален стар великански дънер, накрая отсечен от неговата ръка, след като беше ударен от мълния. Ако не познавам баща си и неговия баща преди него, и не знам какво струват тия мъже, за какво са живели и за какво са били готови да умрат, как мога да позная себе си?
— Разкажи ни пак за арете — разнесе се глас от първия ред. Ада познаваше този мъж — Петър, един от първите гости. Петър не беше момче, тя предполагаше, че е в четвъртата си двайсетилетка, но брадата му вече се бе сгъстила почти като на Одисей. Едва ли беше напускал Ардис, след като за пръв път бе чул Одисей да говори на втория-третия ден, когато гостите още се брояха на пръстите на двете ръце.
— Арете е просто съвършенство и стремеж към съвършенство във всички неща — отвърна Одисей. — Арете означава всичките ти действия да са нещо като свещенодействие, да посветиш живота си на стремежа към съвършенство, да се отъждествиш с този стремеж и да постигнеш съвършенство през живота си.
Един новодошъл десет реда нагоре по склона, набит мъж, който малко й заприлича на Деймън, се засмя и попита:
— Как може да се постигне съвършенство във всичко, Учителю? И защо? Звучи ужасно досадно. — Набитият мъж се огледа, убеден, че ще разсмее всички, ала другите на хълма мълчаливо го наблюдаваха и после отново отправиха очи към Одисей.
Гъркът спокойно се усмихна и здравите му бели зъби проблеснаха на фона на почернялото му лице в късата му сива брада.
— Не можеш да
— Има толкова много неща за вършене — пак се засмя набитият. — Не можеш да упражняваш всичко. Трябва да избереш и да се съсредоточиш върху най-важното. — Той прегърна младата жена до себе си, явно негова спътничка, и тя шумно се засмя, но никой не се присъедини към смеха й.
— Да — отвърна Одисей, — но ти оскърбяваш всичко онова, в което не почиташ арете. Яж така, сякаш това е последното ти ядене. Готви храната си така, сякаш това е последната храна на света! Принасяй всяка жертва на боговете така, сякаш животът на семейството ти зависи от твоята енергичност, всеотдайност и съсредоточеност. Люби се така, сякаш това е най-важното нещо, ала нека това е само една от звездите в съзвездието от съвършенство, каквото представлява арете.
— Не разбирам агона, Одисее — обади се млада жена от третия ред. Ада знаеше, че се казва Пиън. Тя беше интелигентна, съмняваше се във всичко, но вече бе тук четвърти ден.
— Агонът просто е сравнението между всички подобни неща — тихо, ала ясно отговори гъркът, — и
