После прибира меча в ножницата и казва:
— Готов съм, Хокънбери.
Вождовете му ни следват, докато го водя към брега, където съм оставил корубата на Орфу. Стражите не са се приближили до грамадния рак — той продължава да виси във въздуха благодарение на моя левитатор, факт, който не остава незабелязан за трупащата се тълпа от воини. Решил съм да им изпълня един фокус, за да направя впечатление на Одисей, Диомед и другите водачи и да си спечеля малко повече уважение. Пък и знам, че тия други ахейци не са заслепени от гняв като Ахил и едва ли са особено въодушевени от войната срещу безсмъртните богове, които са тачили и на които са принасяли жертви, откакто се помнят. Теоретично, каквото и да направя, за да затвърдя властта на Ахил над неговата нова войска, би трябвало да е от полза и за двама ни.
— Хвани се за ръката ми, сине Пелеев — прошепвам аз и когато Ахил ме хваща, завъртам медальона с другата си ръка и изчезваме.
Елена ми беше казала да ги чакам в преддверието на стаята на Скамандър в дома на Хектор. Ходил съм там и не се затруднявам да си го представя. Телепортираме се в празна стая. Подранили сме малко — смяната на стражата на крепостната стена е след четири-пет минути. В това преддверие има прозорец и виждаме, че се намираме в центъра на Илион. Шумът на уличното движение — трополене на волски каруци, чаткане на конски копита, викове от пазарището, тътренето на стотици пешеходци по паважа — успокоително нахлува през отворения прозорец.
Ахил не изглежда смаян от квантовото телепортиране. Разбирам, че животът на тоя млад мъж винаги е изобилствал на божествени вълшебства. Та той е отгледан и образован от
Следва това, че от съседната стая се разнася мъчителен вик на мъж. Познавам гласа на Хектор, въпреки че никога не съм го чувал да стене и да вика така. Жените също се разплакват и ридаят. Приамовият син отново надава вик, сякаш е в предсмъртни мъки.
Нямам желание да вляза в детската стая, обаче Ахил реагира вместо мен и без да пуска полуизтегления си меч, тръгва напред. Следвам го.
Всичките ми троянки са там, Елена, Хекуба, Лаодика, Теана и Андромаха, обаче даже не се обръщат, когато с Ахил влизаме в стаята. Там е Хектор в прашни и окървавени бойни доспехи, ала дори не поглежда своя най-голям враг, когато Ахил спира и зяпва сцената, приковала вниманието на всички.
Изящно резбованата бебешка люлка е прекатурена. Дървото, мраморният под и мрежата против комари са опръскани с кръв. На пода лежи трупчето на малкия Скамандър, гальовно наричан Астианакс, който още няма годинка — насечено на парчета. Главата му липсва. Едната пухкава мъничка ръчичка е на мястото си, ала другата е отсечена от китката. Царските пелени на бебето с изящно извезания на гърдите родов герб на Хектор са подгизнали от кръв. До люлката е проснат трупът на дойката, която бях видял на крепостната стена и само преди една нощ — спокойно заспала в стаята. Сякаш я е разкъсал грамаден тигър. Ръцете й са протегнати към прекатурената люлка, като че ли е умряла в опит да защити детето.
Слугини вият и пищят, обаче Андромаха говори — със замаян, ала почти вледеняващо спокоен глас.
— Извършиха го богините Атина и Афродита, господарю мой и съпруже.
Хектор вдига поглед. Лицето му под шлема е страховита маска на изумление и ужас. Ченето му увисва, от устата му се стича слюнка. Очите му са опулени и плувнали в кръв.
— Атина ли? Афродита? Как е възможно?
— Само преди час дойдох до вратата от стаята си, когато ги чух да говорят на дойката — отвръща Андромаха. — И тогава Атина Палада ми каза, че принасянето в жертва на нашия любим Скамандър било по воля на Зевс. „Едногодишен телец за жертвено заколение“, това бяха точните думи на богинята. Опитах се да споря, разплаках се, умолявах я, ала богинята Афродита ми заповяда да млъкна с думите, че Зевсовата воля няма да бъде прекършена. Тя каза, че боговете били недоволни от воденето на войната и снощния ти неуспех да изгориш черните кораби. И че взимали тая жертва като предупреждение. — Еетионовата щерка посочва закланото дете. — Пратих най-бързоногите слуги да те повикат от бойното ноле и събрах тия жени, мои приятелки, за да ми помагат в скръбта ми, дорде се върнеш, съпруже. До твоето идване не бяхме влизали повторно в стаята.
Хектор обръща безумното си лице към нас и погледа му минава над безмълвния Ахил. Съмнявам се, че точно сега ще види и кобра в краката си. Той е ослепял от изумление. Вижда само трупа на Скамандър — обезглавен, окървавен, със свито юмруче. После Хектор задавено произнася:
— Андромахо, любима жено, защо не си мъртва на пода до дойката, загинала в опит да спасиш рожбата ни от гнева на безсмъртните?
Андромаха свежда лице и тихо заплаква.
— Атина ме държеше на прага с невидима стена, докато тяхното божествено могъщество вършеше това дело — отвръща тя и сълзите й се стичат по туниката й. Сега забелязвам че платът е окървавен, навярно защото е прегръщала закланото си дете. Колкото и маловажно да е в момента това, си спомням Джаки Кенеди по телевизията в оня далечен ноемврийски ден, когато бях тийнейджър.
Хектор не понечва да прегърне или утеши съпругата си. Воят на слугините се усилва, обаче той мълчи. След минута вдига покритата си с белези мускулеста ръка, свива могъщия си юмрук и изръмжава към тавана:
— Тогава ви предизвиквам, богове! От днес ти, Атино, Афродито, ти, Зевсе, всички безсмъртни, които толкова години съм тачил и на които съм служил, даже с риск за живота си, от днес сте мои врагове. — Приамовият син разтърсва юмрук.
— Хекторе — вика го Ахил.
Всички глави се обръщат. Слугините вият от ужас. Елена затиска устата си в идеална имитация на изненада. Хекуба изпищява.
Хектор изтегля меча си и изръмжава. На лицето му е изписано почти облекчение. „Ето човек, върху когото да излея гнева си — прочитам мислите му. — Ето човек, когото да убия“.
Ахил разперва ръце.
— Хекторе, братко по мъка, днес съм дошъл да споделя скръбта ти и да ти предложа десница за битка.
Троянският герой се е напрегнал, за да се нахвърли срещу мъжеубиеца, обаче сега се вцепенява и лицето му се превръща в маска на смут.
— Снощи — продължава Ахил, все още вдигнал мазолестите си длани, за да покаже, че ръцете му са празни, — Атина Палада дойде в моята шатра в мирмидонския стан и със собствените си ръце уби най- свидния ми другар Патрокъл, после отвлече тялото му на Олимп, за да нахрани с него лешоядите.
— Ти със собствените си очи ли я видя? — пита Хектор, без да пуска меча.
— Лично разговарях с нея и присъствах на убийството — потвърждава Ахил. — Богинята беше. Тя посече Патрокъл също като твоя син — и по същите причини. Сама ми го каза.
Троянецът свежда очи към меча в ръката си, сякаш оръжието и десницата му са му изневерили.
Ахил прави крачка напред и жените му правят път. Ахейският мъжеубиец протяга дясната си ръка и почти докосва върха на Хекторовия меч.
— Знатни Хекторе, мой враг и брат по кръв — тихо продава Пелеевият син, — ще дойдеш ли с мен в тая нова битка да отмъстим за своята скръб?
Хектор пуска меча си и бронзът изкънтява на мраморния под. Дръжката цопва в локвата Скамандрова кръв. Троянецът е онемял. Пристъпва напред, сякаш напада, ала сетне свирепо сграбчва китката на Ахил — ако беше моята, щеше да я счупи — и я стиска, сякаш да не падне.
Признавам, че през цялото време гледам Андромаха, която продължава безмълвно да плаче, докато другите лица изразяват по-скоро смайване и изумление.
„Кой го е направил? — мислено питам Хекторовата съпруга. — Ти ли уби родния си син, за да постигнеш своето?“
И докато си го мисля и отвратено се отдръпвам от Андромаха, знам, че това е единственият начин.
