— При вас може и да се получи — отвърна Сави, доближила лице към един от резервоарите. — А може и да не се получи. Факсът е кодиран за тялото в резервоара. Машината може да не познае кодовете ви и просто да ви… източи.
С новия труп в контейнера се вляха цветни течности. От един отвор в стената се появиха сини червейчета, спуснаха се към мъртвия мъж и се завмъкваха в счупения му череп и подпухналата му бяла плът.
— Все още ли искаш да легнеш в резервоара? — попита Харман тя.
Възрастният мъж само поглади брадичката си и с присвити очи се загледа в редиците светещи саркофази. После внезапно посочи.
— Боже Господи!
Тримата бавно се приближиха, отчасти ходейки, отчасти плувайки в слабата гравитация. Деймън не вярваше на очите си.
Една трета от резервоарите в този край бяха пълни с течност. Вътре нямаше човешки тела. Тела обаче имаше, или по-точно части от тела, върху всяка свободна повърхност: по пода и масите, върху конзолите на слугите, върху неподвижни слуги. На пръв поглед, помисли си — надяваше се — Деймън, това бяха мумифицирани останки от постчовеци, колкото и ужасно да бе това. Само че не бяха мумии. Не бяха и останки от постчовеци.
Булаторията беше нечия шведска маса.
Върху дългата маса пред тях имаше части от човешки тела — бели, розови, червени, кървави, пресни. Десетки мъже и жени, сякаш още мокри от резервоарите, изкормени, с извадени органи и оглозгано от кървавите ребра месо. Под масата лежеше човешка глава и сините й очи сякаш смаяно зяпаха как нещо или някой яде тялото, на която беше принадлежала. Пред обърнатия с гръб към масата въртящ се стол с висока облегалка имаше купчина ръце, отсечени от китките.
Преди някой от тях да успее да проговори по микрофона на термокожата си, столът се завъртя. Отначало на Деймън му се стори, че на седалката е подпрян друг човешки труп, но този бе зеленикав, невредим — и дишаше. Жълтите очи мигаха. Невероятно дългите ръце се протегнаха, ноктестите пръсти се разгънаха. Над дългите зъби пробяга змийски език.
— Ти помисли, че Аз съм, какъвто си ти13 — каза истинският Калибан. — Сбъркали сте.
Сави и Харман хванаха Деймън под мишниците и заплуваха през булаторията. Деймън крещеше по същия начин, по който бе крещял по време на полета със стола. Стремглаво се блъснаха в бялата стена, без да спират, преминаха през нея — термокожите още по-плътно прилепнаха към тях при почти пълния вакуум навън, — оттласнаха се от прозрачната стена и се понесоха към земята на сто метра надолу.
Спряха за миг на една платформа, издигаща се на двайсетина метра над улицата. Деймън имаше време да забележи носещите се наоколо мумии с прегризани гърла и кореми — прегризани по същия начин като на хората в булаторията. Усети, че ще повърне в осмозната си маска, и в следващия момент другарите му от двете му страни отново се оттласнаха и заплуваха към мрака пред тях.
В отчаянието си той смъкна маската и повърна в зловонния рядък въздух. Стори му се, че тъпанчетата му ще се спукат и че очите му се подуват, ала пак нагласи маската — усети смрадта на собственото си повръщано и на страх — и се отблъсна след Сави и Харман. Не искаше да бяга. Искаше му се да се свие на кълбо и пак да повърне. Но разбираше, че няма такава възможност. Размаха ръце като обезумял, погледна през рамо към светлината на булаторията и заплува с всички сили.
Калибан ги настигна в най-мрачния ъгъл на града, където водораслите се олюляваха от инерцията на бавно въртящия се астероид. Всички стъклени стени на града бяха прозрачни и през тях се виждаше бялата, обгърната в облаци Земя, която прекосяваше небето за няколко минути. И после — няколко минути мрак, нарушаван само от студените звезди. И в този мрак се появи Калибан.
Тримата се бяха сгушили в тъмнината.
— Видяхте ли го да излиза от булаторията? — с усилие промълви Сави.
— Не.
— Не видях нищо, след като избягахме — задъхано рече Харман.
— Това калибан ли беше? — попита Деймън. Усещаше, че плаче, ала това не го интересуваше. Зададе въпроса с последната си останала надежда.
— Не просто калибан — отговори Сави. — А самият Калибан.
— Онези трупове… — заекна Харман. — Петата двайсетилетка, нали?
— Имаше и по-млади — прошепна старицата. Държеше черния пистолет и го местеше насам-натам, взряна в мрака между олюляващите се стъбла.
— Възможно е по-рано съществото да е изяждало само петите двайсетилетки — предположи Харман. — Но после да е станало по-смело. По-нетърпеливо. По-лакомо.
— Божичко, божичко, божичко, божичко — стенеше Деймън: най-старото заклинание, известно на човечеството. Зъбите му тракаха.
— Още ли си гладен? — попита го Сави. Може би се опитваше да го успокои с някакво черно подобие на хумор. — Аз не съм.
— Аз пък съм — каза на тяхната радиочестота Калибан, изплува от водораслите, хвърли мрежата си отгоре им, изби пистолета от ръката на Сави и ги хвана като риби.
44.
Монс Олимпус
Манмът се чувстваше странно да е извън теснолъчевия обхват на Орфу. Надяваше се, че приятелят му е в безопасност.
Боговете се втурнаха в склада миг след като човекът, който така и не се беше представил, се телепортира квантово. Манмът не вярваше в друга невидимост, освен ако не се осигуряваше от качествен стелт материал, ала високите богове и богини, които се стълпиха в стаята и коленичиха около Хера, явно не го виждаха. Той се промъкна между бронзовите им крака и белите им тоги и се запровира по лабиринта от коридори. Установи, че когато е невидим, много трудно се движи на два крака — все проверяваше дали краката му са си на мястото, и ги нямаше — затова се отпусна на четири крака и безшумно затича напред.
Тъй като Орфу бе забавял боговете, които ги вкараха в килията, Манмът беше видял къде прибират предавателя и Устройството. Стаята се намираше в един страничен коридор на три десни завоя от килията.
Когато стигна там, коридорът пустееше — въпреки че по съседните коридори често минаваха богове — и Манмът задейства нисковатовия лазер на китката си, за да прореже вратата. И през цялото време си мислеше колко странно ще изглежда това, ако някой бог завие по тази галерия — двайсетсантиметров червен лъч, увиснал във въздуха, бавно да прогаря кръг около ключалката на грамадната врата.
Лазерът нямаше да може да се справи с цялата врата, но изряза петсантиметров кръг около ключалката — моравекският слух можеше да долови придвижването на механизма по субзвуковите честоти — и вратата хлътна навътре. Манмът влезе, затвори я и само след секунди чу стъпки по коридора. Стъпките продължиха нататък. Моравекът смъкна кожения шлем на Хадес, за да вижда ръцете и краката си.
Помещението бе поне двеста метра дълго и високо стотина, пълно с кюлчета злато, купчини монети, ковчежета със скъпоценни камъни, малки планини от полирани бронзови предмети, мраморни статуи на богове и хора, огромни мидени черупки, от които по лъскавия под преливаха бисери, разглобени златни колесници, стъклени стълбове, пълни с лазурит и стотици други съкровища, всички блестящи от отразената светлина на пламъците, които мъждукаха в десетки златни триножници.
Манмът не обърна внимание на тези богатства и се втурна към матовия метален предавател и малко по-малкото Устройство. Нямаше начин да ги изнесе — невидимостта нямаше да му помогне — и знаеше, че разполага само с няколко секунди, затова премести Устройството, намери съответния жак на комуникатора и го задейства със стандартна нисковолтова команда.
Примитивният ИИ на предавателя прие командата и разтвори нановъглеродния си кожух. Видяха се
