сложни устройства, вгънати в самите себе си. Манмът се отдръпна и предавателят направи грациозно кълбо напред, изпъна триножника и енергийните си рамене, после разтвори мрежеста сателитна чиния с диаметър осем метра. Добре, че не го бе направил в малка стая, помисли си моравекът.
Помещението обаче нямаше прозорци и навярно се намираше под тонове мрамор, гранит и марсиански камък, прекалено много за осъществяване на контакт. Във всеки случай нямаше звезди, по които предавателят да се ориентира. Докато сателитната чиния търсеше и се въртеше, Манмът изпитваше все по-остра тревога — и не само защото от коридорите се носеха викове. Това щеше да е следващото място, където щяха да проверят боговете — или да се телепортират, — след като се уверяха, че Хера е жива. Ако предавателят не успееше да прихване целта, мисията на Манмът и Орфу сигурно щеше да приключи. Всичко зависеше от съвършенството на предавателя.
Накрая сателитната чиния спря, насочена към нещо на трийсет градуса от вертикала. До физическите жакове се появи виртуален пулт и засветиха зелени лампички.
Манмът се включи и качи всичко от своите бази данни с архива на цялото пътуване — всеки разговор с Орфу, всеки диалог с Корос III, Ри По и боговете, всеки видян образ след напускането на Юпитеровия космос. Качването отне по-малко от петнайсет секунди.
Сензорите му регистрираха усилването на антиматериалното енергийно поле на Чевков и той се зачуди дали боговете го усещат. Така или иначе, знаеше, че ще го открият след минути, ако не и по-скоро. И нямаше как да напусне това помещение и сградата заедно с Устройството. Можеше да го задейства още сега, можеше да го задейства и по-късно. И в двата случая щеше да е в центъра на събитията.
Ала сега не бе моментът да мисли за Устройството, напомни си той. А за предавателя.
Безбройните индикатори на предавателя мигаха в зелено и показваха, че енергийният източник е на максимален заряд, данните са кодирани и целта — навярно космосът на Юпитер, може би дори Европа — е прихваната. Или поне така се надяваше.
Някой тропаше на вратата.
„Защо просто не се телепортират вътре?“ — помисли си Манмът. Нямаше време да си отговори на този въпрос. Като замени дланите си с метални проводници, моравекът откри задействащия порт и прати стартиращия заряд от трийсет и два модулирани волта.
От сателитната чиния се стрелна жълт лъч с диаметър осем метра. Стълбът чиста енергия на Чевков проби дупка в тавана и горните трите етажа, преди да се понесе към звездите. После угасна и предавателят безшумно се самоунищожи, превърна се в стопена топка.
Аварийните поляризиращи филтри на Манмът се бяха задействали за наносекунди по време на предаването, но въпреки това за миг той бе заслепен. Когато погледна през косите димящи дупки над себе си и видя небето, за пръв път си позволи да изпита надежда.
Боговете взривиха вратата и съкровищницата се напълни с дим и пара.
Моравекът използва последните няколко секунди от димното прикритие, за да вдигне Устройството — което щеше да тежи само десетина килограма при земната гравитация и тежеше само около три на Марс, — после приклекна, колкото можеше по-силно сви пружините на задните си крака, без да обръща внимание на структурните ограничения, скочи нагоре през димящите дупки и излетя през петнайсетте метра разбит мрамор и ронещ се гранит.
Покривът на тази част от великата зала беше плосък и Манмът затича на два крака колкото можеше по-бързо, развълнуван от това, че е на открито. Носеше Устройството под лявата си мишница.
Небето над върха на Монс Олимпус бе синьо и в него летяха десетки колесници, управлявани от богове и богини. Една от машините се спусна надолу и се понесе на десет метра над покрива с очевидното намерение да смаже Манмът под колелата си. Моравекът със закъснение разбра, че е забравил да нахлузи шлема на Хадес. В момента всички богове го виждаха от въздуха.
Като използва всеки бит енергия, съхранена в системата му, Манмът се сви и отново скочи, мина през холографските коне и изрита изненаданата богиня в гърдите. Тя се просна назад, размаха белите си ръце и тежко се строполи върху покрива на великата зала на боговете.
Моравекът отдели три десети от секундата за разучаване на виртуалния холодисплей над предния парапет, после вмъкна манипулаторите си в матрицата и рязко зави надясно. Няколко колесници го последваха, други се опитаха да му пресекат пътя. Нямаше как да напусне въздушното пространство на Олимп, ала той и не възнамеряваше да бяга.
Пет колесници се приближаваха и небето се изпълваше с титанови стрели — стрели! — когато Манмът прелетя над брега на огромното езеро. Грабна Устройството и скочи точно когато първите стрели на Аполон улучиха колесницата му. Машината избухна само на метри над него и моравекът падна във водата сред фонтан от течно злато и пламтящи енергийни кубове. В секундите преди да достигне повърхността отгоре се посипа дъжд от микровериги. Дълбочинният му сонар покаваше, че езерото е дълбоко над две хиляди метра.
„Може пък да свърши работа“ — помисли си той. После достигна повърхността, задейства плавниците си, още по-здраво обхвана Устройството с една ръка и се гмурна.
45.
Илионското поле, Илион
Кофти ми е, че не се връщам веднага за дребния робот, обаче положението тук е напрегнато.
Стражите ме отвеждат при Ахил, който се облича за битка, заобиколен от вождовете, наследени от Агамемнон — Одисей, Диомед, стария Нестор, Големия и Малкия Аякс — обичайните присъстващи освен Атридите Агамемнон и Менелай. Нима е вярно, както беше крещял Арес, че Ахил е убил цар Агамемнон и така е лишил жена му Клитемнестра от кървавата й мъст и стотици бъдещи драматурзи от тема? Нима Касандра е пощадена?
— Кой си ти, в името на Хадес? — изръмжава мъжеубиецът, бързоногият Ахил, когато ме въвеждат във вътрешния му стан. За пореден път се сещам, че те виждат само Томас Хокънбери, изгърбен, с бакенбарди и мръсен, без наметалото, меча и левитатора, просто някакъв си мърляв пехотинец с матова бронзова броня.
— Аз съм човекът, когото майка ти, богинята Тетида, праща да те свърже с Хектор и после да те поведе към победа над боговете, които убиха Патрокъл.
При тия думи героите и вождовете отстъпват назад. Ахил явно им е казал, че Патрокъл е мъртъв, обаче не им е разкрил плана си да обяви война на Олимп.
Пелеевият син припряно ме дърпа настрани, по-далеч от кръга уморени воини.
— Откъде да знам, че си пратеник на майка ми, богинята Тетида? — пита младият богочовек. Днес Ахил изглежда по-стар от вчера, като че ли за една нощ на младежкото му лице са били изсечени нови бръчки.
— Ще ти докажа, като те заведа където трябва — отвръщам аз.
— На Олимп ли? — Зървам в очите му нещо налудничаво.
— Накрая — прошепвам му. — Обаче, както ти каза майка ти, първо трябва да сключиш мир и да обединиш силите си с Хектор.
Ахил сбърчва лице и се изплюва на пясъка.
— Днес не мога да сключа мир. Искам война. Война и божествена кръв.
— За да воюваш с боговете, първо трябва да приключиш тая безсмислена война с троянските герои.
Мъжеубиецът се обръща и посочва далечните бойни линии. Виждам ахейските знамена оттатък рова да напредват в ивицата, където предишната вечер бяха троянските позиции.
— Ние ги побеждаваме — вика Ахил. — Защо да сключвам мир с Хектор, когато мога да забуча червата му на копието си след броени часове?
Свивам рамене.
— Както искаш, сине Пелеев. Пратен съм тук да ти помогна да отмъстиш за Патрокъл и да си върнеш тялото му, за да му направиш достойно погребение. Щом не желаеш, ще си вървя. — Обръщам му гръб и понечвам да се отдалеча.
Ахил се хвърля върху мен толкова светкавично, поваля ме на пясъка и вади ножа си толкова бързо, че не бих могъл да го прострелям с тазера даже от това да зависи животът ми. Може и да зависи, защото той
