— Моят код вече не е в техните факсбанки. Пък даже да е, това е само за да ме изтрият. Боя се, че същото се отнася и за вас двамата, след като войниксите ни откриха в Ерусалим. Но дори вашите кодове да са валидни, дори някак си да открием факсвъзли, дори някак си да открием как се работи с тях — нали се сещате, това не са обикновени факспортали — и аз остана да ви прехвърля у дома, съмнявам се, че ще се получи.
Възрастният мъж въздъхна.
— Просто ще трябва да намерим друг начин. — Той огледа тъмния град. Нямаше нищо друго освен замръзнали трупове и поклащащи се водорасли. — Друго очаквах да открия на пръстените, Сави.
— Знам — отвърна старицата. — С всички е така. Даже навремето си мислехме, че хилядите светлини в нощното небе означават много милиони постчовеци в хиляди орбитални градове.
— Колко града смяташ, че имат? — попита Харман. — Освен този?
Тя сви рамене.
— Сигурно само един в полярния пръстен. Не повече. Предполагам, че е имало само няколко хиляди постчовеци, когато ги е сполетял холокостът.
— Тогава какви са всички онези машини и устройства, които видяхме на идване? — Това всъщност не интересуваше Деймън, ала той се опитваше да разсее мислите си от празния си стомах.
— Някакви ядрени ускорители — каза Сави. — Постчовеците бяха вманиачени на тема пътуване във времето. Онези хиляди големи ускорители са пробивали хиляди космически дупчици, които са усуквали в стабилни космически дупки — това бяха въртящите се маси, които видяхте в края на повечето ускорители.
— Ами гигантските огледала? — попита Харман.
— Ефектът на Казимир — поясни тя. — Отразяване на негативна енергия в космическите дупки, за да не експлодират в черни дупки. Ако са били стабилни, постчовеците са можели да пътуват през тях до всяко място в пространствовремето, където са били в състояние да разположат другия край на дупката.
— И до други слънчеви системи ли?
— Съмнявам се. Мисля, че постчовеците така и не са пратили сонди извън нашата система. Преди да се родя, те вече бяха разпространили в периферията на Слънчевата система разумни самоеволюиращи роботи — астероидите им трябваха за строителни материали — обаче не са строили междузвездни кораби, нито роботизирани, нито други.
— Тогава къде са ходили през космическите дупки?
Сави сви рамене.
— Мисля, че всъщност квантовите функции са ги…
— По дяволите! — извика Деймън. Беше му писнало да слуша този безсмислен разговор. —
— Почакай — рече Харман. — Виждам нещо. — И посочи.
— Това е булаторията — каза Сави.
Имаше право. Трябваше да плуват още над половин километър в подводната светлина на мъртвия астероиден град, без да обръщат внимание на носещите се сиви мумии на мъртви постчовеци, докато накрая ясно видяха правоъгълника от прозрачна пластмаса на стотина метра нагоре по една от светещите стени. Вътре на площ от стотици метри се простираха безброй редици от познатите лечебни резервоари, пълни с голи тела на старостилни човеци. Под ярката болнична светлина оживено сновяха слуги и други фигури. Деймън едва не се разплака при тази позната гледка.
— Чакайте ме — задъхано каза той. Плуваха в редкия токсичен въздух над земята, намираха опори, тераси, изсъхнали дървета и други солидни повърхности, от които да се отблъскват, ала младият мъж беше изтощен. Никога не бе полагал толкова много физически усилия.
Макар че явно нямаше търпение да влезе в светлата амбулатория, Сави се върна и заплува до задъхания Деймън. Харман вторачено се взираше през прозрачната стена.
Сави подаде на младежа манерката и той допи последните глътки вода, без да се колебае или да иска разрешение. Беше обезводнен и уморен.
— Обещах на Ада да я вземем с нас — промълви Харман.
Деймън и старата еврейка го погледнаха.
— Бях убеден, че ще сме с космически кораб — засрамено сви рамене възрастният мъж. — Обещах й да се отбием в Ардис Хол и да я вземем.
— Тя и без това ти беше сърдита — все още задъхан, отвърна Деймън. Осмозната маска като че ли не му осигуряваше достатъчно кислород.
— Така е — призна Харман.
Сави отблъсна настрани сивия труп, който излетя от водораслите. Замръзналите му бели очи сякаш ги зяпаха укоризнено.
— Много се съмнявам, че точно сега Ада щеше да ти е благодарна. — Тя посочи нагоре към амбулаторията. — Но ти би трябвало да си доволен, Харман. Това беше целта ти, нали? Да стигнеш до амбулаторията и да си осигуриш още няколко години.
— Нещо такова.
Старицата кимна към трупа.
— Постчовеците като че ли нямат възможност да преговарят с теб.
— Мислиш ли, че булаторията е автоматизирана? — попита Харман. — Че само слугите са я поддържали през последните няколко века, че те са ни прехвърляли по факса тук горе, поправяли са ни през отредените ни пет двайсетилетки и после са ни прехвърляли обратно да продължим скучния си живот?
— Защо не се качим да проверим? — предложи тя.
Влязоха в сияещия стъклен правоъгълник през бяла квадратна полупропусклива стена, също като стената при херметичния шлюз.
Наистина беше булаторията. Вътре не само бе светло и имаше въздух, но и някак си се поддържаше една десета от земната гравитация. Деймън падна на четири крака, неспособен да се приспособи толкова бързо към слабото, но постоянно притегляне. Внезапната промяна, плюс успокоителната гледка на толкова познатите слуги, плюс ужаса му, че отново е в булаторията толкова скоро след случката с алозавъра, правеха краката му прекалено слаби, за да го издържат дори при тази слаба гравитация.
Сави и Харман обикаляха резервоарите. Старицата бе смъкнала осмозната си маска и дишаше въздуха.
— Рядък е, пък и смърди отвратително. — Гласът й звучеше странно и пискливо. — Сигурно имат нужда от въздух тук, но е прекалено зловонен, за да се диша. Не си сваляйте маските.
Деймън не се нуждаеше от този съвет — той дори не понечи да смъкне маската си.
Слугите не им обръщаха внимание — стояха при различни виртуални пултове. По прозрачни тръби течаха зелени и червени течности. Харман се вглеждаше във всеки резервоар. Повечето човешки тела бяха почти съвършени, ала неоформени, плътта беше прекалено отпусната, черепите и слабините не бяха окосмени, очите бяха бели. Само няколко фигури бяха почти завършени и премигваха, когато ги виждаха.
Деймън следваше спътниците си, но стоеше на известно разстояние от резервоарите. Докато гледаше тези проточовеци, си спомни мъгляви образи от времето, прекарано в резервоара преди броени дни, и отново потръпна, отстъпи назад и се блъсна в най-близкият пулт. Носещият се наоколо слуга не му обърна внимание.
— Явно не са програмирани да контактуват с хора извън резервоарите — отбеляза Сави. — Въпреки че, ако им попречиш на работата, сигурно ще направят нещо, за да те отстранят.
Изведнъж на един от резервоарите с напълно възстановено тяло — млада жена със сини очи и червено окосмение на главата и слабините — замига зелена лампичка и течността диво заклокочи. След миг тялото изчезна. Няколко секунди по-късно вътре се материализира друго тяло — рус мъж с изцъклени мъртви очи и рана на челото.
— Във всеки резервоар има факспортал! — извика Деймън. После го осени — естествено, че имаше. По този начин пренасяха телата им тук на всяка двайсетилетка или след тежка травма.
