„Щях да го задействам, ако можех — отвърна Манмът. — Обаче нямаше дистанционно управление. И бях прекалено зает да строя коша, за да сглобя такова устройство“.
„Пропуснати възможности — избуботи Орфу. — Да вървят по дяволите. Все пак опитахме“.
„Още не съм се предал“ — осведоми го приятелят му. Тъкмо опипваше ръбовете на металната врата, през която ги бяха вкарали тук. И тя бе затворена със силови полета. Ако Орфу имаше ръце, може би щеше да успее да я изкърти. Може би.
„Какво казва Шекспир за такъв край? — попита йониецът. — Уил Поета сбогувал ли се е с Момъка?“
„Не — отвърна Манмът, докато опипваше стените с органичните си пръсти. — Разделили са се доста скандално. Двамата скъсали, когато установили, че правят секс с една и съща жена. А какво казва Пруст за всичко това?“
„Longtemps, je me suis couche de bonne heure“ — изрецитира Орфу от Йо.
Манмът не обичаше френски — винаги го беше усещал като прекалено гъста смазка между частите си, — но го имаше в база данните си и можеше да си преведе цитата. „Дълги години съм си лягал рано“.
След две минути и двайсет и девет секунди той отговори по теснолъчевия канал:
„Останалото е мълчание“.
Вратата се отвори, в помещението влезе двуметрова богиня и затвори и запечата вратата зад себе си. Носеше сребърен овоид — държеше го с две ръце. Предметът имаше черни дупчици, насочени към моравеките. Манмът инстинктивно разбра, че няма смисъл да бяга от нея. Заотстъпва назад и докосна Орфу, макар да съзнаваше, че йониецът не усеща допира.
— Аз съм Хера и дойдох веднъж завинаги да избавя вас, глупавите моравеки, от мъките ви — заяви богинята на английски. — Никога не съм харесвала такива като вас.
Нещо проблесна и се възцари пълен мрак.
42.
Олимп и Илион
В мига, в който виждам Тетида, Афродита и моята муза да влизат във великата зала, импулсивно понечвам да се телепортирам от Олимп, обаче си спомням, че богинята на любовта трябва да притежава способността, която ми е дала — да виждам и проследявам пертурбации в квантовия континуум. Прибързаното ми квантово бягство може да привлече вниманието й. Пък и още не съм приключил работата си тук.
Придвижвам се настрани, заобикалям зад високите богове и богини, на пръсти се скривам зад една дебела колона и заднешком напускам великата зала. Чувам гневните викове на Арес, който настоява да узнае какво се е случило на Илионското бойно поле в негово отсъствие, после чувам Афродита да казва:
— Татко мой Зевсе, докато още се лекувах от ужасните рани, аз бях помолена да напусна лечебните вани и да дойда тук, защото ми беше съобщено, че на свобода вилнее смъртен човек, който е откраднал телепортаторен медальон и шлема невидимка, изкован от самия бог Хадес. Боя се, че този смъртен в момента нанася огромни щети.
Божественото множество избухва в рев от въпроси и викове.
Свършено е и с последното ми преимущество. Все още скриван от полето на шлема, аз се затичвам по дългия коридор, завивам наляво на първото разклонение, после свивам надясно по друга галерия. Нямам представа накъде съм се насочил, знам само, че единствената ми надежда е да се натъкна на Хера. Рязко спирам на поредното разклонение, чувам, че ревовете от великата зала се усилват, затварям очи и се моля — не на тия просташки богове. Моля се за пръв път, откакто бях деветгодишен и майка имаше рак.
Отварям очи и виждам, че Хера прекосява друго разклонение на стотина метра наляво от мен.
Сандалите ми издават шляпане, което отеква в дългите мраморни коридори. Високите златни триножници хвърлят светлина по стените и таваните. Вече не ме е грижа за шума — трябва да я настигна. По галериите кънтят нови ревове от развълнувания съвет във великата зала. За миг се чудя как Афродита ще скрие съучастничеството си, защото тъкмо тя ме е въоръжила и ме е пратила да шпионирам и да убия Атина, обаче после се сещам, че богинята на любовта е ненадмината лъжкиня. Ще умра, преди да имам възможност да разкажа на някого истината. Афродита ще е героинята, която е предупредила другите богове за моето предателство.
Хера крачи бързо. Изведнъж спира и се озърта през рамо. И без това съм спрял. Сега заставам на пръсти и се опитвам да не се издам. Зевсовата съпруга се намръщва, оглежда се в двете посоки и плъзга ръка по високата шест метра метална врата. Металът забръмчава, вътрешните ключалки изщракват и вратата се завърта навътре. Трябва да побързам да се вмъкна в стаята преди Хера да я затръшне. Още по-мощен рев от великата зала заглушава шляпането на сандалите ми по камъка. Богинята вади гладко сиво оръжие — нещо като мидена черупка със смъртоносни черни отвори — от гънките на одеждите си.
В стаята са само дребният робот и ракът. Роботът отстъпва заднешком от Хера, явно очаква какво ще се случи, и поставя странно човешки изглеждащата си длан върху грамадната коруба. За пръв път разбирам, че другият предмет също трябва да е робот. Каквито и да са, тия машини не са част от Олимп — убеден съм в това.
— Аз съм Хера и дойдох веднъж завинаги да избавя вас, глупавите моравеки, от мъките ви — казва богинята. — Никога не съм харесвала такива като вас.
Още преди да заговори, аз вече се колебая. В края на краищата това е Хера, съпруга и сестра на Зевс, царица на боговете и най-могъща от всички богини, може би освен Атина. Сигурно беше заради израза „такива като вас“ от изречението „Никога не съм харесвала такива като вас“. Роден съм в средата на XX век, живял съм през XXI век и съм чувал този израз прекалено често.
Каквато и да е истинската причина, аз насочвам тазерната си палка и прострелвам надменната кучка.
Не съм сигурен, че петдесетте хиляди волта ще са достатъчни за богиня, обаче явно й стигат. Хера се сгърчва, пада, задейства овоида в ръцете си и взривява осветителните тела на тавана. Настава пълен мрак.
Прибирам тазерния електрод и го зареждам, обаче помещението няма прозорци и цари непрогледна тъмнина. Правя крачка напред и за малко да се препъна в тялото на Хера. Тя явно е в безсъзнание. Внезапно два лъча прорязват мрака Смъквам шлема на Хадес и се виждам под светлината на фаровете.
— Махни тая светлина от очите ми — казвам на дребния робот. Светлината като че ли идва от гърдите му. Лъчите се изместват.
— Човек ли си? — пита роботът. Трябва ми секунда, докато осъзная, че говори на английски.
— Да. — Родният ми език звучи странно в устата ми. — Какво си ти?
— Ние сме моравеки — отговаря дребната фигура и се приближава, насочила лъчите към Хера. Клепачите й вече пърхат. Навеждам се, вдигам сивото оръжие и го пъхвам в джоба на туниката си.
— Казвам се Манмът — продължава роботът. Тъмната му глава не стига даже до гърдите ми. Не виждам очи на металното, но напомнящо на пластмасово лице. На мястото на очите обаче има тъмни ивици и имам чувството, че ме наблюдава. — Моят приятел е Орфу от Йо — прибавя той. Гласът му е тих, смътно мъжки, и ни най-малко не е металически или роботски. Манмът посочва напуканата коруба, която заема почти цялата стая.
— Орфу… жив ли е? — питам аз.
— Да, но в момента няма очи и манипулатори — осведомява ме дребният робот. — Обаче му предавам разговора чрез радиовръзка и той казва, че му е приятно да се запознае с вас. Ако имал очи, вие сте щели да сте първият човек, кого вижда.
— Орфу от Йо — повтарям. — Една луна на Сатурн не се ли казваше Йо?
— Всъщност е на Юпитер — поправя ме машината Манмът.
— Е, много ми е приятно да се запозная с вас, обаче трябва веднага да се махаме оттук. По-късно ще си поговорим. Тая крава ще се свести всеки момент. Някой скоро ще я потърси. Точно сега боговете са доста развълнувани.
