грееха топло, но тъкмо те излъчваха светлината. Огромните вътрешни пространства — първото, в което се озоваха, след като излязоха от бялата стена, имаше ширина сто и височина най-малко триста метра, с открити тераси от трите страни на вътрешния атриум — бяха слабо осветени от оранжевото сияние на далечните прозорци и оставяха впечатление за плуване в дълбока вода. Тази илюзия се подсилваше от различни занемарени растения, израснали на десетина-петнайсет метра височина, които се олюляваха на слабия вятър като високи водорасли.
Деймън усещаше редкостта на атмосферата и въпреки че термокожата го покриваше целия и запазваше цялата му телесна топлина, усещаше ледения студ извън молекулярния пласт. Виждаше и въздействието му, тъй като вътрешните стъклени плоскости бяха покрити с тънък слой лед и тук-там дори се носеха ледени кристали, които отразяваха светлината като прах в снопове катедрална светлина.
Натъкнаха се на първите трупове само след пет минути оттласкване и плуване из взаимосвързаните астероидни сгради.
Долната повърхност беше покрита с трева, земни растения, дървета, растения и цветя, каквито Деймън никога не бе виждал на Земята, ала всички те бяха умрели, освен поклащащите се високи водорасли. Докато тази повърхност приличаше на парк, откритите балкони върху метални стълбове, трапезариите и общите помещения, „обкичващи“ стените и прозорците, доказваха колко слаба трябва да е била гравитацията, осигурена чрез силово поле. Постчовеците бяха можели да се оттласкват от „земята“ и да се издигат на повече от трийсет метра нагоре, преди да имат нужда от друга открита платформа или трамплин, за да се отблъснат отново. На много от тези платформи все още имаше заскрежени маси, прекатурени столове, меки дивани и килими. И трупове.
Сави се оттласна до тераса, висока почти трийсет метра. По някое време тя очевидно беше гледала надолу към водопад, спускащ се от балкон на сто — сто и двайсет метра над семпербетонната стена, ала сега водопадът беше замръзнал в крехка ледена преграда и в трапезарията имаше само носещи се във въздуха тела.
Женски тела. Само женски, макар че сивите вързопи повече приличаха на съсухрени мумии, отколкото на нещо мъжко или женско.
Почти не се бяха разложили. Ужасният студ и спадащото въздушно налягане бяха замразили и изсушили труповете през годините, десетилетията или вековете. Когато доплува по-близо до първата група тела — носещи се в условията на безтегловност, но оплетени в някаква декоративна мрежа между трапезарията и водопада — Деймън реши, че са минали векове, а не само десетилетия, тъй като тези жени бяха дишали, ходили и плували при една десета g, както предполагаше Сави, бяха се смели и бяха правили всичко друго, с което се бяха занимавали постчовеците преди… Преди какво? Очите на жените бяха невредими, макар и замръзнали и мътнобели на сивия фон на спаружените лица, и Деймън се втренчи в млечните погледи на пет-шест трупа, като че ли можеше да открие там някакъв отговор. След като не успя, той се прокашля и попита през микрофона на осмозната маска:
— Какво ги е убило според вас?
— И аз се чудех същото — каза Харман, който плуваше край друга група трупове. Синият цвят на термокожата му изпъкваше на фона на сивите тела. — Неочаквано изтичане на въздуха?
— Не — отвърна Сави. Лицето й беше само на сантиметри от лицето на една от мъртвите жени. — Зад очите няма кръвоизливи, нито признаци за задушаване и спукани тъпанчета, както при катастрофално изтичане на атмосфера. А вижте и това.
Те доплуваха при нея. Старицата тикна три пръста в неправилна дупка в съсухрената шия на трупа. Те потънаха до кокалчетата. Отвратен, Деймън се оттласна назад, ала не и преди да забележи, че другите трупове имат същите рани на шиите, бедрата и в гръдните кошове.
— Лешояди ли? — попита Харман.
— Съмнявам се. — Сави продължи да плува от труп на труп и да разглежда всяка рана. — Нито пък е в резултат от разлагането. Тук едва ли е имало много бактерии още преди въздухът да започне да изтича и да стане студено. Повечето постчовеци даже нямаха бактерии в червата си.
— Как е възможно? — учуди се Деймън.
Възрастната жена поклати глава и се насочи към два трупа, заклещени на столове на съседната платформа. Техните рани бяха на корема и бяха по-големи.
— Нещо е пробило дупки в коремите им — каза тя.
— Какво? — Деймън чу колко глухо звучи гласът му в микрофона на термокожата.
— Мисля, че всички тези хора, постчовеците, са умрели от раните си — отвърна Сави. — Нещо им е прегризало гърлата и коремите и им е изтръгнало сърцата.
— Какво?! — повтори Деймън.
Вместо отговор, Сави извади черния пистолет от раницата си и го нагласи на лепящата ивица на бедрото на термокожата си. После посочи уличката, навлизаща във вътрешния град, която завиваше след около половин километър права отсечка, и каза:
— Нещо там се движи.
И без да се интересува дали двамата мъже ще я последват, се оттласна и заплува право натам.
41.
Монс Олимпус
След залавянето им, още щом русият бог с летящата колесница унищожи балона и ги повлече към Монс Олимпус, Манмът реши, че е най-разумно да задействат Устройството — каквото и да беше то.
Но не успя да се добере до него. Нито до предавателя. Нито до Орфу. Не можеше да прави нищо друго, освен с всички сили да се държи за парапета на коша, докато летяха почти със свръхзвукова скорост към марсианския вулкан. Ако не бяха завързани за платформата с всички въжета и кабели, които успя да намери Манмът, Устройството, предавателят и Орфу от Йо щяха да паднат от височина над дванайсет хиляди метра върху високото плато между най-северния от вулканите на Тарзис, Аскреус, и морето Тетида.
Богът от машината, който с лекота носеше тези метрични тонове тежест, дори набра височина, когато колесницата полетя над морето и се приближи към Монс Олимпус откъм север. Макар и с увиснали къси крака и манипулатори, дълбоко впити в парапета на коша, Манмът трябваше да признае, че гледката е невероятна.
Почти плътна маса облаци покриваше по-голямата част от района между вулканите на Тарзис и Олимп. Изгряващото от югоизток слънце беше малко, но много ярко и обагряше в златисто океана и облаците. Златните отблясъци на Тетида бяха толкова ослепителни, че Манмът трябваше да усили поляризиращите си филтри. Самият Олимп се издигаше в края на океана, зашеметяващ с могъществото си, безкраен конус ледени полета, извисяващи се към невероятно зеления връх с няколко езера.
Колесницата се спусна и моравекът различи четирикилометровите вертикални скали в подножието на северозападния квадрант. И макар че скалите бяха в сянка, видя и пътища и постройки в тясна ивица пясъчен плаж, въпреки че между скалите и златистия океан имаше четири-пет километра. Още по на север, в морето, се виждаше тераформираният остров Ликус Сулци, който много приличаше на гущерова глава, извърната към Монс Олимпус.
Манмът описваше всичко това на Орфу по теснолъчевия канал. Единственият коментар на йониеца гласеше:
— Звучи красиво, но ми се ще да правехме тази обиколка по собствено желание.
Приятелят му си спомни, че не е тук на екскурзия, когато божественият хуманоид спусна колесницата към върха на гигантския вулкан. Три хиляди метра над най-горните заснежени склонове прелетяха през силово поле — сензорите на Манмът регистрираха озоновия шок и волтажните диференциали — и се насочиха към зеления връх.
— Съжалявам, че не видях приближаването на колесницата по-рано, за да го избегна — каза той на Орфу през последните секунди, преди да се наложи да прекъсне връзката и да се приготви за кацане.
— Ти не си виновен — успокои го вакуумният моравек. Тези deus ex machinas ги бива да изненадват нас, любителите на литературата.
След като кацнаха, богът, който ги беше пленил, сграбчи Манмът за врата и безцеремонно го внесе в най-огромното изкуствено помещение, което дребният моравек бе виждал. Други богове излязоха да
