Деймън крещеше.
Трите стола се въртяха обратно на часовниковата стрелка около дебелата мълния от бяла енергия и младият мъж изведнъж установи, че е с лице към звездите и пръстените. Продължи да крещи. Знаеше, че столът му ще продължи да се върти, че този път ще падне и че падането ще е от десетки километри.
Не падна, ала крещя към Земята, докато се издигаха все по-нагоре. Траекторията им вече изглеждаше почти хоризонтална, почти успоредна на повърхността на далечната планета. Над Средна Азия бе нощ, но високите купести облаци, простиращи се на стотици километри, сияеха отвътре и проблясващите мълнии за миг осветяваха червената земя, виждаща се в разкъсванията между бисерната облачна покривка. Деймън не знаеше, че това е Средна Азия. Столовете продължаваха да се въртят и той отново видя звездите, пръстените и ясно различим тънък пласт атмосфера — вече под тях! Слънцето отново изгря — лъчите му се пречупваха през въздушния слой на яркочервени и жълти снопове.
Съвсем скоро щяха да напуснат атмосферата, но Деймън не го знаеше. Силовото поле го снабдяваше с въздух, не позволяваше на гравитационните сили да го разкъсат и осигуряваше въздушен джоб, в който той можеше да крещи. Когато забеляза, че наближават е-пръстена, вече прегракваше.
Пръстенът не беше такъв, какъвто си го бе представял, ала младият мъж беше прекалено зает да стиска страничните облегалки на стола и да крещи, за да си го помисли. Винаги си беше представял е– и п- пръстените на постчовеците като хиляди сияещи стъклени замъци, в които се виждат самите постчовеци да се забавляват и да вършат другите си постчовешки дела. Ала нямаше нищо подобно.
Повечето сияещи силуети, към които се издигаха толкова бързо, бяха сложни структури от спици, кабели и дълги стъклени тръби и по-скоро приличаха на антени, отколкото на орбитални домове. В края на някои от тях блестяха енергийни кълба с пулсиращи черни сфери в центъра. Други структури носеха гигантски огледала с диаметър няколко километра, докато крещеше, забеляза Деймън, които отразяваха или излъчваха сини, жълти и мътнобели снопове енергия към други огледала. Светещи пръстени и сфери, които, изглежда, бяха направени от същата енергийна материя и екзотични материали като Атлантида, изстрелваха лазерни и реактивни струи, които се разгръщаха в конуси от частици. Нито една от сферите, пръстените и структурите не приличаше на дом на постчовеци.
Хоризонтът на Земята забележимо се заобли, после още повече, като бавно огъван лък. Слънцето за пореден път залезе на запад и небето избухна в звезди, съвсем малко по-мътни от ослепителните пръстени. Далеч под Деймън — на стотици километри — се виждаше снежна планина, окъпана от звездните лъчи. Далече на запад към края на света искреше океанът. Изведнъж въртенето на столовете стана по-бавно и Деймън погледна нагоре.
Сред носещите структури и огледала се движеше планина, обвита със сияещ град.
За миг Деймън престана да крещи. Столовете се наклониха напред и силовото поле още по-плътно го притисна към възглавниците и правата облегалка. И през този миг на мълчание той забеляза, че усуканият сноп енергия, по който се плъзгаха, свършва в сияещия град върху гигантската скала.
Градът не бе от енергийна материя, а сякаш от стъкло, и всяка от стотиците хиляди стъклени плоскости беше осветена отвътре. На Деймън му заприлича на грамаден японски фенер. И точно когато разбра, че техният триъгълник от столове ще се блъсне в една от най-високите кръгли кули в отсамния край на орбиталната планина, столът му напълно се преобърна и силовото поле му изкара дъха. Бяха намалили скоростта толкова рязко, че зрението му премина от червено в черно и отново в червено.
И все пак не бяха намалили скоростта достатъчно. Деймън изкрещя за кой ли път, вече окончателно пресипнал, и после се блъснаха в сградата, която сигурно бе висока стотина етажа.
Нямаше трясък на разбито стъкло, нямаше фатално рязко спиране. Стената се огъна, погълна ги и ги насочи надолу по дълъг светещ конус, сякаш се бяха гмурнали в поддаваща жълта гума, и тази фуния ги изхвърли в стая с шест сияещи бели стени. Енергийният лъч беше изчезнал. Столовете се разлетяха в различни посоки. Силовите полета угаснаха. Деймън за последен път извика, плъзна се по твърд под, отскочи от още по-твърда стена, блъсна се в тавана и се стовари на пода. Пред очите му заплува мрак.
Падаше.
Когато се свести, тялото и мозъкът му съобщаваха, че се премята и пада. От стола ли? На Земята? Отвори уста да закрещи пак, но я затвори, когато установи, че се носи във въздуха и Сави го държи за едната ръка, а Харман — за другата.
„Падам ли? Падам!“ Той започна да се мята и гърчи, но двамата, които също се носеха в бялата стая, се запремятаха заедно с него, без да изпускат ръцете му.
— Всичко е наред — успокои го Сави. — В безтегловност сме.
— В какво? — задъхано попита Деймън.
— Безтегловност. Нямаме тежест. Ето, сложи си това. — Тя му подаде една от осмозните маски от трактора. Някой вече му беше нахлузил качулката на термокожата върху лицето и костюмът сам бе обгърнал дланите му в ръкавици. Деймън объркано започна да се съпротивлява, но старицата и другият мъж му смъкнаха прозрачната осмозна маска върху носа и устата.
— Предназначена е за обдишване в случай на пожар или изтичане на отровни газове — поясни Сави. — Но ще свърши работа за няколко часа и във вакуум.
— Вакуум ли? — повтори Деймън.
— Градът на постчовеците е изгубил гравитацията и голяма част от въздуха си — отвърна Харман. — Вече излизахме през стената, докато ти беше в безсъзнание. Има въздух, колкото да плуваме в него, но не е достатъчно плътен за дишане.
„Достатъчно въздух да плуваме в него ли? Вече са излизали през стената? — Деймън се опита да напрегне ума си, въпреки главоболието. — Сега и двамата са се побъркали“.
— Как се
— Мисля, че са използвали силови полета, за да си осигурят гравитация на този астероид — каза Сави. — Той не е достатъчно голям, за да има свое привличане, и ако се съди по някои признаци, градът вътре е ориентиран към земята.
Деймън не я попита какво е астероид. Не го интересуваше особено.
— Може ли да се върнем долу? — попита той и моментално прибави: — Обаче повече не сядам на оня стол.
Усмивката на Сави се виждаше през осмозната маска. Беше си съблякла връхните дрехи, за да може термокожата й да функционира по-ефикасно — нейната имаше цвят на праскова — и костюмът, не по-дебел от пласт боя, показваше колко е мършава и кокалеста. Харман също носеше само синята си термокожа. Деймън погледна надолу и установи, че са му съблекли истинските дрехи и че зелената термокожа разкрива колко е дундест. С термокожата и осмозната маска той чуваше гласовете на другите през наушниците на качулката и долавяше слабото ехо на собствения си пресипнал глас по вградените микрофони.
— Столовете никъде няма да ходят поне известно време — отвърна Сави и кимна към плаващите във въздуха останки от разбитите столове и червените възглавници.
— Не мога да повярвам, че постчовеците редовно са пътували до пръстените с такива неща — заяви Харман. Слабото треперене на гласа му показа на Деймън, че не е единственият, на когото полетът не е харесал.
— Може да са си падали по екстремните спортове — усмихна се Сави.
— Какво… — започна Деймън.
— Няма значение — прекъсна го старицата и вдигна раницата, която бе държала в скута си по време на целия полет. — Готов ли си да минеш през стената и да се запознаеш с постчовеците?
Минаването през стената изобщо не беше трудно. Все едно минаваше през мека мембрана или преплуваше топъл водопад.
Всички сгради изглеждаха свързани и яркото им вътрешно осветление се оказа илюзия. Прозорците
