— Крава — повтаря роботът и поглежда надолу към Хера. — Много смешно. — После насочва лъчите на прожекторите си към вратата. — Вратата, изглежда, се е заключила след влизането на кравата. Имате ли нещо, с което да я отключите или взривите?
— Не — отвръщам. — Но няма нужда да минем през вратата, за да излезем оттук. Дай ми ръка… лапа… каквото и да е.
Роботът се колебае.
— Да не би случайно да искате квантово да ни телепортирате оттук?
— Знаеш ли за квантовото телепортиране?
Дребната фигура отново насочва фаровете към неподвижната коруба, която се извисява над главата ми.
— Можете ли да вземете и двама ни със себе си?
Мой ред е да се поколебая.
— Не знам. Не, струва ми се. Толкова огромна маса… — Хера се размърдва и изпъшква в краката ни — е, в моите крака и в хуманоидно изглеждащата ходова част на Манмът. — Дай ми ръка — повтарям. — Ще те телепортирам от Олимп и ще се върна за приятеля ти.
Дребният робот отново отстъпва.
— Преди да тръгна, трябва да съм сигурен, че можете да спасите Орфу.
В коридора отекват гласове. Нима вече ме търсят? Най-вероятно. Може би Афродита им е разкрила възможностите на шлема на Хадес или просто се разгръщат и претърсват, все едно преследват невидим човек? Хера пак простенва — вече идва на себе си.
— Майната му — казвам, смъквам наметалото си и свалям левитатора, който е част от снаряжението ми. — Светни ми тук, моля те. — Дали трябва да казвам „моля“ на робот? Естествено тоя Манмът не каза, че е робот — бил моравек. Каквото и да значи това.
Първият ремък на левитатора е прекалено къс за грамадния рак, обаче опъвам трите каиша и закрепвам токите за цепнатини в корубата. Тоя нещастен Орфу изглежда така, все едно терористи години наред са го използвали като мишена, за да се упражняват в стрелба. По смътно металната му наглед повърхност няма място, което да не е надупчено.
— Добре — казвам. — Да видим дали ще се получи. — И включвам левитатора.
Тоновете неподвижна материя се разклащат, отново се сгромолясват на пода, но после се издигат на около двайсет и пет сантиметра над мрамора.
— Да видим сега дали тоя медальон може да пренесе толкова голяма тежест. — Не ми пука дали Манмът ме разбира. Подавам му тазерната палка. — Ако кравата се разшава, преди да се върна, или някой друг влезе в стаята, насочи палката и почукай ето тук. Това ще спре поне един.
— Всъщност аз трябва да взема две неща, които ни откраднаха, и може би ще имам по-голяма нужда от онова устройство за невидимост, което носехте — отговаря роботът. — Ще ми го дадете ли назаем? — И ми подава палката.
— Мама му стара — изругавам пак. Гласовете вече са точно пред вратата. Разхлабвам бронята си, смъквам кожената качулка и я подхвърлям на Манмът. Дали малкото устройство на Хадес работи и с машини? Да му кажа ли, че Афродита може да ме вижда даже с него? Сега не е моментът. — Как да те намеря, когато се върна? — питам го.
— Елате до отсамния бряг на езерото през следващия час. Аз ще ви намеря.
Вратата се отваря. Дребният робот изчезва.
По-рано просто бях притиснал към себе си Найтенхелзър и Патрокъл, за да влязат в телепортаторното поле. Сега се облягам на корубата, обгръщам я с ръка, представям си целта си и завъртам медальона.
Ярко слънце и пясък под краката ми. Орфу се е телепортирал с мен и сега виси на двайсет и пет сантиметра над пясъка, което е добре, защото има и камъни.
Намирам се при Агамемноновия стан на брега, обаче в тоя късен утринен час около шатрите е пусто. Въпреки буреносните облаци в небето сноповете слънчеви лъчи огряват плажа и пъстрите шатри, обагрят дългите черни кораби и ми показват, че ахейските стражи смаяно отскачат назад при нашата внезапна поява. Чувам рева на битката на неколкостотин метра зад стана и знам, че гърците и троянците още се сражават пред ахейския отбранителен ров. Сигурно Ахил предвожда контранастъплението.
— Тая коруба е свещена за боговете — извиквам аз на стражите, които са клекнали зад копията си. — Да не сте я докоснали под страх от смъртно наказание. Къде е Ахил? Идвал ли е тук?
— Кой пита? — събира кураж най-високият и космат страж и вдига копието си. Смътно познавам в него Куней, вожд на ениенците и перебите от Додона. Нямам представа защо стои на пост в Агамемноновия стан тъкмо днес и в момента нямам време да разбера.
Повалям го с тазера и поглеждам кривокракия му помощник.
— Ще ме заведеш ли при Ахил?
Гъркът коленичи и отсечено скланя глава. Другите се поколебават и след малко последват примера му.
Питам го къде е Ахил.
— Богоподобният Ахил цяла сутрин крачи край вълните, зове спящите ахейци и буди вождовете с пронизителния си вик — отговаря той. — После предизвика Атридите на двубой и ги победи и двамата. Сега е с великите вождове, готвели война, казват, срещу самия Олимп.
— Заведи ме при тях — заповядвам аз.
Докато ме извеждат от стана, хвърлям поглед назад към корубата на Орфу от Йо. Тя продължава да виси над пясъка. Останалите стражи стоят на почетно разстояние. Засмивам се.
Дребничкият помощник ме поглежда, обаче не му обяснявам нищо. Просто за пръв път от девет години крача свободно в Илионското поле като Томас Хокънбери, без да се преобразявам в никого. Усещането е приятно.
43.
Екваториалният пръстен
Точно преди да открият булаторията, Деймън мърмореше, че умира от глад. И наистина беше гладен. Между храненията му никога не бе минавало толкова много време. Последното, което беше изял, бяха няколко хапки от единственото им останало хранително блокче преди почти десет часа.
— Все трябва да има нещо за ядене в този град — мрънкаше той. Тримата плуваха през мъртвия орбитален пръстен. Осветителните плоскости над тях бяха отстъпили мястото си на прозрачни панели и сега виждаха, че астероидът бавно се върти. Земята се появяваше, прекосяваше зрителното им поле, меката й светлина огряваше пустото пространство, носещите се трупове, мъртвите растения и олюляващите се водорасли. — Трябва да има нещо за ядене тук — повтори Деймън. — Консерви, замразено-сушена храна… каквото и да е.
— Даже да има, тази храна е на няколко века — отвърна Сави. — И е също толкова мумифицирана, колкото постчовеците.
— Ако намерим слуги, те ще ни нахранят. — Деймън осъзна, че говори глупости, още преди да си затвори устата.
Харман и старицата не си направиха труда да му отговорят. Влетяха в открито пространство с полюляващи се водорасли. Там въздухът изглеждаше малко по-плътен, макар че Деймън не вдигна осмозната маска, нито качулката на термокожата. Дори през маската усещаше отвратителната миризма.
— Ако се натъкнем на факспортал, ще трябва да го използваме, за да се приберем у дома — каза Харман. Тялото му бе мускулесто и стегнато под синята термокожа, ала Деймън забелязваше бръчки около очите му. Изглеждаше по-стар от предишния ден.
— Не знам дали тук има факспортали — отвърна Сави. — И не бих се прехвърлила по факс, дори да можех.
Харман я погледна. Земята се появи над тях и меката й светлина мътно огря лицата им.
— Ще имаме ли друг избор? Нали каза, че столовете били еднопосочни?
Сави уморено се усмихна.
