Единственият начин. Ала после пак поглеждам накълцаните останки на Астианакс, „господаря на града“, убития Скамандър, и отстъпвам още една крачка. Даже да живея хиляда години, десет хиляди, пак няма да разбера тия хора.
В тоя момент в празната половина на детската стая се телепортира истинската богиня Атина, придружена от моята муза и бог Аполон.
— Какво става тук? — пита Атина Палада, висока два и половина метра, с надменна поза, глас и поглед.
Музата ме посочва и казва:
— Ето го!
Аполон опъва сребърния си лък.
46.
Екваториалният пръстен
Скрито сред старите тръби и канализацията под повърхността на града, леговището на Калибан беше мрачно, влажно и топло. Тропическата температура се поддържаше от органичното разложение, гъмжеше от тритоновидни същества и тикви. Калибан проби тънкия лед, заплува по една от тръбите в астероидната пръст, излезе в продълговата тясна пещера, закачи мрежата с пленниците си на кука, преряза я, постави тримата замаяни и неоказващи съпротива човеци на три скали, издигащи се на три метра над клокочещия вир, и се изтегна върху обрасла с лишеи и папрати тръба. После потопи крака в тинята, подпря брадичка на грамадните си свити юмруци и се вторачи в Сави, Харман и Деймън.
Когато чудовището ги бе заловило, Деймън се беше напикал. Термокожата попи влагата и почти незабавно изсъхна, без да останат петна, ала въпреки ужаса си той се изчервяваше, когато си спомнеше за това.
В леговището имаше въздух и гравитацията беше по-силна, отколкото в града. Съществото бързо смъкна осмозните им маски — дългата му ръка се стрелна толкова светкавично и ноктестите му пръсти се движеха с такава бързина, че никой от тримата, дори последният, нямаше време да се наведе или да се отдръпне. Скалите, на които ги бе сложил Калибан, се издигаха като слузести колони над черния вир. Вонеше отвратително на канал. Калибан дишаше така, сякаш въздухът е амброзия, и от време на време им показваше жълтата си усмивка, сякаш им се подиграваше. Смрадта на риба в пещерата отчасти идваше от самия него.
Деймън си беше мислил, че калибаните в Средиземноморския басейн са страшни, но вече знаеше, че те са само бледи сенки на ужасния истински Калибан. Това създание не бе по-едро от калибаните, обаче беше безкрайно по-противно с отвратителните си зъби и тестиси. На пръв поглед изглеждаше тромаво, но плуваше в студения рядък въздух на мъртвия град с лекота — гребеше с грамадните си ципести крака и ръце. Беше захапал края на мрежата им в невероятно огромната си уста и острите му зъби я бяха удържали, въпреки че Сави, Харман и Деймън се бяха съпротивлявали и ритали.
— Какво искаш от нас? — попита Сави. Деймън виждаше, че старицата е стиснала пистолета, който беше паднал в мрежата, но не го е насочила към съществото. „Застреляй го! — мислено й извика Деймън. — Убий го!“
Изтегнат над каменните колони — дъхът му ги обливаше с воня — Калибан изсъска:
— Пълзи той да докосне и погъделичка коса и брада. А сега и цвете пуска с пчеличка вътре, и плод за хрускане.
— Той е луд — прошепна Харман по радиостанцията.
Калибан се усмихна.
— Говори си той сам, когато туй му скимне, докосвайки тогова, когото майка му наричала е Бог. Защото дрънканиците за Него вечни са, ха, Той ли не знае! И време е сега.
— Кой е „Той“? — попита Сави. Гласът й звучеше прекалено спокойно за човек, който се намира в зловонна пещера и е оставен на милостта на звяр. — В трето лице ли говориш за себе си, Калибане?
— Той е Той — прошепна чудовището, изтегнато върху обраслата си с мъх тръба, — освен когато Той е Сетебос! — При споменаването на това име Калибан се просна по-ниско, разкри пръсти и постави ръце върху главата си, като че ли се канеше да посрещне удар отгоре. Нещо малко и люспесто притича и цопна в зловонния вир под тях. Обгърнаха ги жълти пари.
— Кой е Сетебос? — попита Харман. Видимо полагаше усилия да запази хладнокръвие като Сави. — Сетебос твоят господар ли е? Ще идеш ли да го доведеш, за да ни освободи? Ние ще поговорим с него.
Калибан вдигна глава, остърга тръбата с нокти и излая към тавана на пещерата:
— Сетебос, Сетебос и Сетебос! Луната Той студена обитава.
— Луната ли? — учуди се Сави. — Този твой Сетебос живее на луната?!
— Той сътворил я е и слънцето дори — измърка съществото. — Ала звездите — не, звездите иначе дошли са, сътворил е само облаци, метеорити, вихри и прочее: и тоз остров също, всичко, що на него живее и вирее, коварното море, що обгръща го отвсякъде.
— Какви ги дрънка? — прошепна Деймън на Сави по комуникатора на термокожите. — Луд ли е? Като че ли говори за някакъв бог.
— Мисля, че наистина говори за бог — отвърна старицата. — За своя бог. Или нещо истинско, което смята за бог.
— Кой е създал това чудовище? Определено не Бог — промълви Деймън.
Странните прозрачни уши на Калибан потрепнаха.
— Сикоракса ме е създала, мойта майка, човече смъртно. Просперо, немий роб на Тишината, сам Се е направил роб на роба. Ала Сетебос, многоръкият като сепия, сътворявайки Се, убоял Се е от туй, що сторил е, поглежда Той нагоре и вижда, че не може да се възвиси до туй, що мирно и щастливо е в живота, и този свят-играчка сътворява, подражавайки на Ония хубави неща.
— „Този свят-играчка“ — повтори Сави. — Астероидния град на е-пръстена ли имаш предвид, Калибане?
Вместо отговор чудовището запълзя напред като люспеста котка, готова за скок. Жълтите му очи бяха само на метър от главите им.
— Те познават ли Просперо?
— Познавам Ариел, биосферата — отвърна Сави. — Ариел ни позволи да минем през Атлантида и да дойдем тук. Имаме право да бъдем тук. Питай Ариел.
Калибан се засмя и се претърколи по гръб. Само ноктите и ципестите му крака не позволяваха да се изхлузи от слузестата тръба във вонящата вода долу.
— Онзи, Който мисли за Себе си като Просперо, държи Той своя Ариел като жерав, който праща да му носи риба, и морски звяр, който е уловил и ослепил, и опитомил донякъде, и е разцепил пръстите му ципести, и гледа тоя роб сега в дупка в скалата, и му вика…
— Какви ги дрънка, по дяволите? — отново попита Деймън. — Това същество е лудо. Застреляй го, Сави. Застреляй го.
— Струва ми се… че разбирам — прошепна Харман. — Той е Калибан. И наистина говори за себе си в трето лице, Сави. Твоята логосфера Просперо някак си го е поробила и е използвала Ариел, личността на биосферата, за да го направи.
— И Калибан е ослепил някакво малко морско животно, може би гущер като онези във вира долу, и го е нарекъл Калибан — прибави Сави. Гласът й звучеше странно, далечно, почти слисано, сякаш жълтоокото същество, което се излагаше пред тях, я беше хипнотизирало. — Той се преструва на своя господар Просперо.
Калибан се засмя и се почеса по хълбока. Деймън видя хрилете му — отваряха се и се затваряха като отвратителни сиви усти над ребрата, точно под мишниците му.
— Той стана късно, съзря Просперо, над неговите книги пак унесен, господар сега на острова — изсъска Калибан. — Съших книга от листа широки, с форма на стрели, обелих пръчка и по име я повиках, а за магьосническа роба взех аз мека кожа на оцелот.
— На оцелот ли? — повтори Харман.
— Застреляй го, Сави — изсъска Деймън. — Застреляй го, преди да ни е убило.
— Какво се е случило с тукашните постчовеци, Калибане? — с успокоителен глас попита Сави.
