Чудовището заплака. От муцуната му потекоха лиги.
— Сетебос — промълви то и отново погледна към тавана на пещерата, сякаш някой го слушаше. — Сетебос ми повели да дам на тези хора три здрави крака вместо един или и другия им да откъсна и да ги оставя като яйца. Нима туй не е удоволствие, смъртни, да гоня постчовеци и един по един да ги излавям, и мозъка им да изпивам, дорде е жив?
— Боже мой — ахна Сави. Като че ли се чудеше дали да скочи в отвратителния вир долу.
— Какво? — прошепна Деймън. — Какво има?
— Калибан наистина е убил постчовеците — отвърна старицата. На тази канална светлина изглеждаше още по-грохнала. — По заповед на този Сетебос. Или на Просперо. Калибан явно почита двамата като богове. Може изобщо да не съществува Сетебос, а само личността на Просперо.
Съществото престана да се лигави и пак се ухили.
— Не съществува зло за Него, нито добро, ни благо, ни жестоко: Той силен е и Господ Бог.
— Кой? — попита Сави. — Сетебос или Просперо? На кого служиш, Калибане?
— Вече казах, че е ужасен Той — изрева чудовището и се изправи на задните си крака. — Подвизите му сами ще видите! Ураган единствен шестмесечна надежда ще сломи. Той мрази ме, туй зная аз.
Деймън си помисли, че е безумие да се опитват да водят разговор с безумното същество.
— Застреляй го! — за кой ли път прошепна на Сави той. — Застреляй тая гадина!
Сави вдигна пистолета малко по-високо, ала без да се прицели.
— Той казва ви, че постчовеците пробиха дупки в космоса, а Сетебос докара червеите в тях — продължи Калибан. — Просперо личинките в богове превърна, а Сетебос превърна камъка в лицето на Просперо и зеки сътвори за тая цел. Родителката моя тъй ми каза, че Тишината сътворила е всички неща и Сетебос е само подражател, ала после вижда Той кой ги прави слаби, когато слабостта пък значи слабост, на която Той да подражава може? Нима ако Той друго искаше, не щеше да го стори? Той сега е Оня: само Той е сътворил всемира.
— Кой е оня? — попита Сави.
Калибан сякаш отново щеше да се разплаче.
— Моят ослепен звяр обича прясно месо. Това угодно е на Сетебос.
— Калибане — тихо и бавно, сякаш говореше на дете, каза Сави. — Ние сме уморени и искаме да се приберем у дома. Можеш ли да ни помогнеш?
Очите на чудовището като че ли се фокусираха върху нещо друго освен върху омразата.
— Да, госпожо, Калибан знае пътя и доброто ви желае. Ала и вие, и Той знаете Неговите пътища и не бива да Го изигравате.
— Кажи ни как… — започна Сави.
— Правете като Него — прекъсна я Калибан, вече възбуден, приклекнал на задните си крака, с увиснали дълги ръце. Острите кокалчета на пръстите му остъргваха мъх от тръбата. — Такава е играта: открийте как или умрете! Зарадвайте Го и Му попречете? Какво прави Просперо? Аха, ако ми каже Той сега! Не Той!
— Калибане, ако ни отведеш у дома, можем… — пак почна старицата и леко повдигна пистолета.
— Всеки трябва да умре — извика чудовището, напрегна бедра и одраска кокалчетата си. — Просперо тук довежда хитроумния Одисей, ала Сетебос го кара да се скита. Просперо издига нощен зов към Юпитер в небето, довежда кухите хора при Марс, ала Сетебос урежда сметката с гнева на боговете измамни. Такава е играта: открийте как или умрете!
Калибан скочи, обхвана тръбата с крака, залюля се и извади от тинята един гущер албинос. Очите на гущера бяха извадени.
— Сави — каза Харман.
— Не всеки трябва да умре, не — извика чудовището, като плачеше и скърцаше със зъби. — Едни бягат надалеч, други плуват, трети се катерят по дърветата. Ония, що на Неговата милост останат — те най Го радват, когато… когато… ами, когато повторно не опитват един и същи път!
— Застреляй го, Сави — високо каза Деймън. Гласът му отекна в пещерата.
Старицата прехапа устни, но вдигна оръжието.
— Виж! — извика Калибан. — Прекланяй се и Сетебос обичай! Нека зъбите му се срещнат през горната му устна.
И пусна слепия гущер, който се метна към езерото, ала падна на скалата на Сави.
— Вий подвизите му сами ще видите! — изкрещя Калибан и скочи.
Сави стреля и неколкостотин остри кристални иглички го улучиха в гърдите и разкъсаха плътта като хартия. Съществото започна да вие, строполи се върху скалата на старицата, обгърна я в невероятно дългите си ръце и й прехапа шията с едно мощно щракване на челюсти. Тя нямаше време дори да извика, преди да умре, тялото й се отпусна в ръцете на чудовището, пистолетът се изхлузи от безжизнените й пръсти, цопна в тресавището и потъна.
Калибан вдигна окървавената си паст и жълтите си очи към стените на пещерата и отново зави. После, стиснал трупа на Сави под мишница, се гмурна в клокочещата вода и изчезна под жабуняка.
47.
Ардис Хол
На сутринта след първата двайсетилетка на Хана, след като изпрати младата си приятелка до факсвъзела и изчака двама слуги и един войникс да я въведат в павилиона, Ада сериозно започна да се тревожи.
Всъщност беше започнала да се тревожи за Харман още на втория ден след отлитането му с Деймън и Сави. Не очакваше да долети и да я вземе с космически кораб, както й бе обещал — това беше детинска фантазия, в която едва ли вярваше и самият Харман — но очакваше тримата да се завърнат с аероскутера след два-три дни. На четвъртия ден тревогата й се превърна в гняв. След седмица яростта й отново се превърна в тревога — по-дълбока, по-разяждаща тревога, отколкото бе изпитвала някога — и започна да я измъчва безсъние. След две седмици вече не знаеше какво да мисли.
На четиринайсетата сутрин след заминаването на тримата, след като не беше получила вест за тях от гостуващите й приятели — а сега стотици хора посещаваха Ардис Хол, — Ада нареди на един войникс да я закара с едноколка до факспортала и след едноминутно колебание — какво опасно можеше да има в прехвърлянето по факса? — отиде в кратера Париж при майката на Деймън.
Жената не бе на себе си от безпокойство. Деймън понякога отсъствал по цели седмици и една година преди първата си двайсетилетка дори заминал за цял месец на лов за пеперуди, ала винаги съобщавал на майка си къде е и кога ще се прибере. През последните две седмици — нищо.
— На ваше място не бих се тревожила — утеши я Ада. — Нашият приятел Харман ще се грижи за Деймън, а жената, с която се запознахме, Сави, ще се грижи и за двамата. — Тези думи бяха поуспокоили майката на Деймън, но Ада започна да се безпокои още повече.
И сега, две седмици след пътуването си до кратера Париж — вече усещаше отсъствието на Хана, но знаеше, че момичето ще е на сигурно място в булаторията — на връщане с едноколката Ада бе потънала в мисли.
През последния месец Ардис Хол гъмжеше от хора. Преди две седмици се бе върнала от кратера Париж през нощта и тази сутрин за пръв път от четири седмици виждаше промените от високия път към имението. Гледката я накара да ахне.
Десетки пъстри палатки заобикаляха старата бяла къща на хълма. Отначало десетина-двайсет гости, главно мъже, бяха дошли да чуят Одисей на голямата полегата морава зад имението, но десетките се умножиха в стотици и хиляди. Ардис Хол разполагаше само с дванайсет едноколки и дрошки — и със странно нацупените войникси, — които да превозват постоянния поток гости между факсвъзела и къщата във всеки час на денонощието, затова някои доброволци от първите дни на Одисеевото учение се редуваха при портала, за да водят несекващата върволица посетители до имението пеш. И се връщаха, за да си заминат по факса, и пристигаха пак само след дни или дори часове с още гости — и отново главно мъже.
Когато дрошката спря на оживената кръгла алея пред Ардис Хол, Ада разбра, че уединеното й имение се е превърнало в част от бързо растящ град. Десетките палатки, издигнати от войниксите, ала сега поддържани от гостите, включително походни кухни, павилиони, трапезарии, тоалетни — Одисей беше
