Защото през последните няколко седмици сред гръцките редици пълзеше чума, която първо погубваше магарета и кучета, после започна да поваля по някой и друг воин или нечий слуга, докато през последните десетина дни не се превърна в мор и не натръшка повече ахейски и данайски герои, отколкото защитниците на Илион от месеци. Аз подозирам, че е тиф. Гърците са убедени, че е гневът на Аполон.
Виждал съм Аполон от разстояние и на Олимп, и тук — адски противна личност. Аполон е богът стрелец, „сребролък“ и „далекострелящ“, и въпреки че е бог на лечението, е бог и на болестите. Нещо повече, той е главният божествен съюзник на троянците в тая война и ако зависеше от него, ахейците щяха да бъдат изтребени. Независимо дали сегашният тиф се дължи на задръстените с трупове реки и мръсната вода тук, или на Аполоновия сребърен лък, гърците основателно смятат, че той им желае злото.
В момента ахейските „царе и водачи“ — а всеки един от тия гръцки герои е нещо като цар или водач в своите земи и в собствените си очи — се стичат на събрание край Агамемноновия шатър, за да определят курса си на действие и да прекратят чумата. Запътвам се натам бавно и почти неохотно, въпреки че след повече от девет години чакане тая вечер би трябвало да е най-вълнуващият миг в дългото ми наблюдение на войната. Тая вечер Омировата „Илиада“ започва наистина.
А, присъствал съм на много моменти от Омировата поема, които поетично са разместени във времето, например на така нареченото Изброяване на корабите, събирането и описването на всички гръцки сили, което е във Втора песен на „Илиадата“, обаче на което станах свидетел преди повече от девет години по време на организирането на тоя военен поход при Авлида, провлака между Евбея и континентална Гърция. Или на „Епиполесиса“, прегледа на войските от Агамемнон, който става в Четвърта песен от Омировия епос, ала на който присъствах скоро след дебаркирането на гърците край Илион. Това реално събитие беше последвано от „Тейхоскопията“, както я представях пред студентите си, или „гледката от стената“, когато Елена посочва ахейските герои на Приам и другите троянски водачи. „Тейхоскопията“ се явява в Трета песен от поемата, обаче се случи скоро след дебаркирането и „Епиполесиса“ в действителния развой на събитията.
Ако тук изобщо има действителен развой на събитията.
Във всеки случай тая вечер е събранието при Агамемноновия шатър и сблъсъкът между Агамемнон и Ахил. Оттам започва „Илиадата“ и би трябвало да съсредоточа върху това място всичките си сили и професионални умения, но всъщност не ми пука. Нека се пъчат. Нека вилнеят. Нека Ахил посяга за меча си — е, признавам, че ми се ще да го видя. Дали Атина наистина ще го спре, или тя е само метафора на Ахиловото здравомислие? Цял живот съм чакал отговора на тоя въпрос и сега съм едва на няколко минути от него, ала странно и безвъзвратно… не… ми… пука.
Деветте години на мъчително прераждане, бавно завръщане на паметта, постоянна война и героично перчене, да не споменавам собственото си поробване от боговете и музата, са взели своето. В момента ще съм много доволен, ако се появи някой Б-52 и хвърли атомна бомба и върху гърците, и върху троянците. Майната им на всички тия герои, че и на дървените колесници, с които се возят.
Обаче продължавам да се тътря към шатъра на Агамемнон. Това ми е работата. Ако не наблюдавам събитието и не докладвам на музата, няма просто да ме уволнят. Боговете ще ме смелят на прах на същите късчета от кости и ДНК, от които са ме пресъздали, и точка, както казват самите те.
2.
Хълмовете Ардис, Ардис Хол
Деймън се прехвърли по факса край дома на Ада и глупаво запремигва към червеното слънце на хоризонта. Небето беше безоблачно, залезът пламтеше между високите дървета на хребета и възпламеняваше двата пръстена, които се въртяха в кобалтовото небе. Загубата на ориентация се дължеше на факта, че е вечер, а само преди миг беше пристигнал от утринното тържество по случай втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат. От години не бе гостувал в дома на Ада и освен приятелите, които посещаваше по-често — Седман в Париж, Оно в Белинбад, Рисир в дома й на Чомските хълмове и още неколцина — нямаше представа на кой континент или в какъв часови пояс ще се озове. Но пък Деймън не знаеше и имената и местоположението на континентите, нито пък бе наясно с концепциите за географията и часовите пояси, затова липсата на тези знания не означаваше нищо за него.
И все пак беше объркващо. Губеше му се цял ден. Или пък му идваше в повече? Във всеки случай там въздухът имаше друг мирис — по-влажен, по-богат, по-див.
Огледа се. Намираше се в средата на универсален факсвъзел — онзи обикновен кръг от семпербетон и декоративни железни стълбове, увенчани с жълта кристална пергола, и до центъра на кръга — стълбът, носещ задължителния символ, който Деймън не можеше да прочете. В долината не се виждаше друга постройка, само трева, дървета, поток в далечината, мудното въртене на двата пръстена, прекосяващи небето като арматури на някакъв грамаден бавен жироскоп. Вечерта бе топла, по-влажна, отколкото в Уланбат, и факсвъзелът се намираше в средата на морава, заобиколена от ниски хълмове. На пет-шест метра от кръга чакаше древна двуместна открита едноколка. На мястото на водача клюмаше също толкова древен слуга, а между дървените тегличи стоеше самотен войникс. Деймън не беше посещавал Ардис Хол повече от двайсет години, но сега си спомни варварските неудобства. Пълен абсурд — да не разположиш дома си върху факсвъзел.
— Деймън
Деймън изсумтя и посочи очукания си куфар. Миниатюрният слуга се приближи, пое багажа в щипките си и го качи в брезентовия багажник на едноколката, докато Деймън се настани на седалката.
— Чакаме ли още някого?
— Вие сте последният гост — отвърна слугата, вмъкна се с бръмчене в полусферичната си кабинка и въведе команда. Войниксът хвана тегличите с щипките си и се затича към залязващото слънце. Ръждивите му крайници и колелото на едноколката почти не вдигаха прах по чакъления път. Деймън се отпусна на зелената кожена седалка и с наслада отпусна длани върху дръжката на бастуна си.
Не беше дошъл на гости на Ада, а за да я съблазни. Ето с какво се занимаваше Деймън — съблазняваше млади жени. И колекционираше пеперуди. Фактът, че Ада е на двайсет и пет, а той привършваше втората си двайсетилетка, нямаше никакво значение. Както и че тя му е първа братовчедка. Кръвосмесителните табута отдавна не се спазваха. Генетичният дрейф изобщо не съществуваше като концепция за Деймън, ала даже да фигурираше в терминологичния му речник, той щеше да остави този проблем на булаторията. Булаторията поправяше всичко.
Преди десет години Деймън гостуваше в Ардис Хол в ролята си на братовчед — и в опит да съблазни другата братовчедка на Ада, Вирджиния, при това само от скука, тъй като тя бе привлекателна колкото войникс — когато за пръв път видя Ада гола. Вървеше по един от безкрайните коридори в имението и случайно мина покрай стаята на младата жена. Вратата бе открехната и в едно високо криво огледало се отразяваше Ада: къпеше се във вана с гъба и на лицето й се бе изписало пълно отегчение — тя беше всичко друго, но не и прекалена чистница, установи Деймън — и отражението на тази млада жена, тъкмо изхлузваща се от девическата си какавида, го плени, плени този зрял мъж, малко по-възрастен, отколкото бе сега тя.
Дори навремето, въпреки бебешката пълнота на хълбоците си и едва напъпилите си гърди, Ада представляваше гледка, която си струваше да спре, за да оцени. Светла — кожата на момичето си оставаше пергаментовобяла и нежна, колкото и време да прекарваше на открито — сивоока, с малиновочервени устни и катраненочерна коса, същинска мечта на сладострастника. Тогавашната мода изискваше жените да си бръснат подмишниците, ала нито младата Ада, нито — искрено се надяваше Деймън — нейният възрастен аналог се интересуваше от тази, както и от повечето други културни условности. Във високото огледало беше замръзнало (и по-късно бе включено като пеперуда в колекцията на Деймън от спомени) все още момичешко, но вече чувствено тяло с едри светли гърди, кремавобяла кожа, будни очи, и цялата тази белота, нарушена от четири тъмни мазки — вълнистия въпросителен знак на косата, която небрежно вдигаше на кок, освен когато играеше, с други думи през повечето време, двете запетайки под мишниците й и идеално черния възклицателен знак — все още несъзрял до делта, — водещ към сенките между бедрата й.
Седнал в едноколката, Деймън се усмихна. Нямаше представа защо след всички тия години Ада го е поканила на рожден ден или там чиято двайсетилетка празнуваха, обаче твърдо възнамеряваше да съблазни младата жена, преди да се прехвърли по факса в истинския си свят на забави, дълги гостувания и
