придружава това замразяване на времето:
— Защо?! Проклятие, защо точно сега?! Защо идваш при мен, богиньо, дъще на Зевса? Искаш да видиш сама наглостта на Агамемнон ли?
— Отстъпи! — казва Атина.
Ако никога не сте виждали бог или богиня, мога да ви кажа само, че са по-едри — буквално, тъй като Атина трябва да е над два метра висока — и по-красиви от всеки смъртен. Предполагам, че такива са ги направили лабораториите по нанотехнология и рекомбиниране на ДНК. Атина съчетава женствена хубост, божествена властност и абсолютно могъщество, за чието съществуване си нямах и представа, преди да ме възкресят в сенките на Олимп.
Тя продължава да стиска косата на Ахил, дърпа главата му назад и го принуждава да се извърне от вцепенения Агамемнон и неговите воини.
— За нищо на света! — вика Ахил. Въпреки че замръзналият въздух забавя и приглушава звука, гласът на мъжеубиеца е мощен. — Тая свиня, дето се мисли за цар, ще плати за своето безочие с живота си!
— Отстъпи! — повтаря Атина. — От небето изпрати ме тук белоръката Хера да спра яростта ти безмерна.
Виждам, че в обезумелите очи на Ахил замъждуква колебание. Зевсовата жена Хера е най-могъщият олимпийски съюзник на ахейците и покровителка на Ахил още от странното му детство.
—
Ахил сбърчва лице, освобождава косата си, муси се, обаче прибира меча в ножницата. Все едно наблюдавам две живи фигури сред цяло поле статуи.
— Трябва, богиньо, да те послушам — отвръща той. — Човек трябва да слуша безсмъртните, даже сърцето му да се пръска от ярост. Ала ще е справедливо и боговете благосклонно да слушат молитвите на тоя човек.
Атина едва забележимо се усмихва и изчезва — телепортира се обратно на Олимп и времето продължава своя ход.
Агамемнон привършва словоизлиянието си.
Прибрал меча в ножницата, Ахил влиза в празния кръг.
— Ах ти, пияницо с кучи очи и сърце на кошута! — извиква мъжеубиецът. — Що за вожд си ти, щом никога не тръгваш с войската за битка, ни на засада идваш с най-храбрите между ахейци… смелост ти нямаш да обсадиш Илион и затова обсаждаш шатрите на войската си за плячка… що за цар си, щом хора нищожни владееш… заричам се и клетва велика сега произнасям…
Стотиците мъже около мен ахват като един, повече изумени от тая ругателна клетва, отколкото ако Ахил просто беше посякъл Агамемнон като псе.
— В този се жезъл кълна, че всички ахейци след време ще жалят безкрай за Ахила! — извиква мъжеубиецът и гласът му е толкова силен, че игрите на зарове спират на стотици метри разстояние в стана на войската. — Ала, Атриде, колкото и съкрушен, ти не би им помогнал тогава, щом на рояци ще гинат от мъжеубиеца Хектор. Горко ще страдаш тогава, душата ти мъка ще къса, че разярен не зачете най-храбрия между ахейци.
И с тия думи Ахил се завърта на прословутата си пета, напуска кръга и потъва в сумрака между шатрите край брега. Трябва да призная — невероятен финал!
Агамемнон скръства ръце и поклаща глава. Обаждат се слисани гласове. Нестор пристъпва напред, за да произнесе речта си за времето, когато всички заедно се сражавали срещу кентаврите. Това е аномалия — според Омир Ахил все още участва в спора, когато Нестор взима думата — и моят схоластичен ум я регистрира, но иначе вниманието ми е много далеч.
Тъкмо в тоя миг си спомням убийствения поглед, който Ахил бе хвърлил на Атина, преди тя да го сграбчи за косата и да го укроти, и пред мен се разкрива толкова дързък план за действие, толкова явно обречен на провал, толкова самоубийствен и същевременно толкова прекрасен, че се задъхвам.
— Добре ли си, Бианте? — пита застаналият до мен Ор.
Зяпвам го неразбиращо. За миг не си спомням нито кой е той, нито кой е „Биант“ — забравил съм възприетата от мен личност. Поклащам глава и се запровирам през тълпата от прославени убийци.
Чакълът хрущи под нозете ми, без героичното ехо на Ахиловото отдалечаване. Запътвам се към водата и щом се скривам от поглед, захвърлям личността на Биант. Сега всеки ще ме вижда като Томас Хокънбери, очилат мъж на средна възраст в нелепо одеяние на ахейски копиеносец, увил с вълна и кожа метаморфозното снаряжение и бойната си броня.
Морето е тъмно. „Винотъмно“ — казвам си аз, обаче тая мисъл не ме развеселява.
Не за пръв път изпитвам непреодолимо желание да използвам стелт способността си и левитатора, за да отлетя оттам — за сетен път да се порея над Илион, за сетен път да погледам факлите и обречените му жители и после да се понеса на югозапад над винотъмното море, Егейско море, към все още не-Егейските острови и материка. Бих могъл да се отбия при Клитемнестра и Пенелопа, Телемах и Орест. И като малък, и като възрастен, професор Томас Хокънбери винаги се е разбирал повече с жените и децата, отколкото със зрелите мъже.
Ала тия протогръцки жени и деца тук са по-свирепи и кръвожадни от зрелите мъже, които Хокънбери е познавал в другия си, безкръвен живот.
Ще оставя отлитането за някой друг път. Всъщност изобщо ще се откажа от него.
Вълните се гонят една друга, успокояващи с познатия си ритъм.
„Ще го направя“. Решението идва с възбудата от полета — не, не от полета, а с вълнението от оня кратък миг на безтегловност, когато човек се хвърля отвисоко и знае, че няма връщане на твърда земя. Ако не плуваш, ще се удавиш. Ако не летиш, ще паднеш.
„Ще го направя“.
4.
Край Конамара Хаос
Манмът, капитан на моравекската подводница на Европа, се намираше на три километра от кракена и продължаваше да се отдалечава, което трябваше донякъде да успокои миниатюрното робоорганично създание, обаче кракените често имаха петкилометрови пипала.
Досадно. Нещо повече, разсейващо. Манмът почти беше приключил с новия анализ на Сонет 116. Нямаше търпение да го прати по имейла на Орфу и точно сега най-малко искаше да погълнат подводницата му. Той сканира кракена, увери се, че гладната пихтиеста грамада продължава да го преследва, и влезе в реактора, колкото да увеличи скоростта на кораба си с още три възела.
Кракенът, който съвсем буквално вече не плуваше в свои води толкова близо до района на база „Конамара Хаос“, бързо започна да изостава. Манмът знаеше, че ако продължат да се движат с тази скорост, чудовището няма да е в състояние да изпъне напълно пипалата си, за да хване подводницата, ала ако пред малкия съд се изпречеше някакво препятствие, например голямо количество фосфоресциращ келп, и се наложеше да забави, или още по-лошо, ако заседнеше в лепкавите светещи стъбла, кракенът щеше да се нахвърли върху него като…
— Уф, добре де — наруши тишината в тясната екокабина Манмът и прекрати опитите си да намери сравнение. Сензорите му бяха включени в корабните системи и виртуалното зрение му показваше огромни участъци фосфоресциращ келп право напред. Светещите колонии се носеха по топлите течения и се хранеха с червеникавите жили магнезиев сулфат, които се издигаха до ледения шелф като безброй кървави корени.
„Потопяване“, помисли си Манмът. Подводницата се потопи с двайсет километра по-надълбоко и мина само на няколко десетки метра под най-долните колонии келп. Кракенът се понесе след него. Ако можеше да се хили, в момента сигурно го правеше — това беше неговата ловна дълбочина.
Манмът неохотно изчисти Сонет 116 от зрителното си поле и обмисли възможностите. Щеше да е срамно
