Илион

торинските си савани и да се отправят към Троя.

Деймън последва Ада, която бе завела Хана и Харман в библиотеката на третия етаж. Ако искаше планът му за съблазняването на Ада до края на уикенда да успее, трябваше да прекарва с нея всяка свободна минута. Знаеше, че съблазняването е и наука, и изкуство — съчетание от умение, дисциплина, близост и възможност. Главно близост.

Докато крачеше до нея, той усещаше топлината на кожата й през загара и черната й коприна. Долната й устна, след десет години отново забеляза Деймън, беше влудяващо пълна, червена и създадена за хапане. Когато младата жена вдигна ръка, за да покаже на Харман и Хана височината на библиотечните лавици, Деймън се опияни от мекото движение на дясната й гръд под тънкия копринен плат.

И преди бе влизал в библиотека, но не толкова голяма. Помещението бе дълго поне трийсет метра и високо петнайсетина, с мецанин около три от стените и подвижни стълби на двата етажа за достъп до по- високите и по-далечни томове. Имаше ниши, маси с големи разтворени книги, тук-там места за сядане, даже лавици над грамадния френски прозорец на отсрещната стена. Той предположи, че съхраняваните там физически книги преди много векове, може би даже преди хилядолетия, са били обработени с нанохимикали против разлагане — та тези безполезни вещи бяха направени от кожа, хартия и мастило, за Бога — но в това помещение с махагонова ламперия, дискретно осветление, древни кожени мебели и мрачни стени, покрити с книги, все пак миришеше на старост и разложение. Нямаше представа защо Ада и другите от семейството поддържат този мавзолей в Ардис Хол, нито защо Харман и Хана искат да го разгледат тази вечер.

Къдравият мъж, който твърдеше, че е в последната си година, и настояваше, че е влизал в Атлантическия пролом, удивено спря.

— Това е прекрасно, Ада. — Той се качи по една от стълбите, плъзна я покрай лавиците и протегна ръка да докосне дебел кожен том.

Деймън се засмя.

— Да не смятате, че четящата функция се е възстановила, Харман ур?

Мъжът се усмихна, но изглеждаше толкова самоуверен, че за миг Деймън почти очакваше да зърне златния поток от символи по ръката му. Никога не бе виждал изгубената функция в действие, естествено, ала баба му и други старци му я бяха описвали, преразказвайки удоволствията на своите прародители.

Не потекоха думи. Харман отдръпна ръка.

— Не ви ли се ще да притежавате четящата функция, Деймън ур?

Деймън отново чу смеха си в тази странна вечер и внезапно усети, че двете млади жени са се вторачили в него с лица изразяващи нещо средно между изумление и любопитство.

— Не, разбира се — накрая отвърна той. — Че защо? Нима тези стари неща могат да ми кажат нещо за днешния ни живот?

Харман се изкачи още по-високо по стълбата.

— Не сте ли любопитен защо на Земята вече няма постчовеци и къде са отишли?

— Ни най-малко. Отишли са си в своите градове на пръстените. Всеки го знае.

— Защо? — попита Харман. — Защо са си отишли, след като дълги хилядолетия са насочвали делата ни и са бдели над нас?

— Глупости — навярно малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, заяви Деймън. — Постчовеците продължават да бдят над нас. Отгоре.

Харман кимна, сякаш чуваше нещо ново, и премести стълбата с няколко метра по месинговата релса. Главата му стигаше почти до долната страна на мецанина.

— Ами войниксите?

— Какво войниксите?

— Някога питали ли сте се защо толкова много векове са били неподвижни и сега са се задействали?

Деймън отвори уста, но нямаше какво да отговори.

— Това, дето войниксите не са се движили преди последния факс, е пълна глупост — накрая успя да измънка той. — Митове. Приказки.

Ада се приближи към него.

— Някога питал ли си се откъде са дошли те, Деймън?

— Кой, миличка?

— Войниксите.

Той топло и сърдечно се засмя.

— Не, разбира се. Войниксите винаги са били тук. Те са вечни, постоянни, неизменни — движат се, понякога не се забелязват, обаче винаги присъстват, също като слънцето и звездите.

— Или пръстените? — тихо прибави Хана.

— Точно така. — Деймън се зарадва, че го е разбрала.

Харман извади един тежък том от лавицата.

— Ада ми каза, че сте голям лепидоптеролог, Деймън ур.

— Моля?

— Специалист по пеперудите.

Деймън усети, че се изчервява. Винаги му ставаше приятно, когато оценяваха способностите му, даже непознати, даже не съвсем нормални непознати.

— Едва ли съм точно специалист, Харман ур — просто колекционер, който е научил нещичко от чичо си.

Харман слезе от стълбата и занесе тежката книга на една от масите.

— В такъв случай това би трябвало да ви заинтригува. — Той разтвори книгата. Показаха се лъскави страници с цветни изображения на пеперуди.

Онемял, Деймън се приближи. Чичо му му беше казал имената на двайсетина вида пеперуди, от други колекционери бе научил имената на още някои. Той се пресегна и докосна изображението на западната платноходка.

— Западна платноходка — каза Харман и прибави: — Рterourus rutulus.

Деймън не разбра последните две думи, но смаяно зяпна възрастния мъж.

— И вие ли сте колекционер?

— Нищо подобно. — Харман докосна един познат златисточерен образ. — Монарх.

— Да — смутено потвърди Деймън.

— Червен адмирал, седефка, обикновена синя, Феб Парнаски — заизрежда Харман, като последователно докосваше изображенията. Деймън знаеше три от тях.

— Вие познавате пеперудите — заяви той.

Харман поклати глава.

— До този момент изобщо не съм подозирал, че различните видове имат имена.

Деймън се вторачи в ръката му.

— Значи имате четяща функция.

Харман отново поклати глава.

— Вече никой не притежава такава функция. Както и комуникатор, геопозициониране, инфодостъп и автопрехвърляне от факсвъзли.

— Тогава… — окончателно объркан, заекна Деймън. Дали тези хора не се подиграваха с него? Беше дошъл да прекара уикенда в Ардис Хол с добри намерения… е, с намерението да съблазни Ада, обаче напълно доброволно… а пък сега тази… злонамерена игра?…

Сякаш доловила растящия му гняв, Ада постави тънките си пръсти върху ръката му.

— Харман няма четяща функция, Деймън ур — тихо каза тя. — Просто наскоро се научи да чете.

Деймън зяпна. Това му се струваше също толкова абсурдно, колкото и да празнуват нечий деветдесет и девети рожден ден или да дрънкат за Атлантическия пролом.

— Това е умение — спокойно поясни Харман. — Също както вие сте усвоили имената на пеперудите или прословутите си методи на… женкар.

Последната дума накара Деймън да запремигва. „Толкова ли е известно другото ми хоби?“