— Харман обеща да ни научи на този трик… на четмо — обади се Хана. — Може да ни е от полза. Аз например искам да науча повече за леярството, за да не се изгоря, когато се заема с него.

„За леярството ли?“ Деймън не знаеше какво означава тази дума и нямаше представа какво общо има тя с изгарянето или с придобиване на четяща функция. Той облиза устни.

— Тези игрички не ми харесват. Какво искате от мен?

— Трябва ни космически кораб — отвърна Ада. — И имаме основание да смятаме, че ти можеш да ни помогнеш.

6.

Олимп

Когато след сблъсъка между Ахил и Агамемнон смяната ми свършва, се телепортирам в схоластичния комплекс на Олимп, записвам наблюденията и анализа си, прехвърлям мислите в словесен камък и го отнасям в бялата стаичка на музата, гледаща към Езерото на калдерата. За моя изненада, музата е там и разговаря с един от другите схоластици.

Схоластикът се казва Найтенхелзър, дружелюбен мечок, който, както научих през последните четири години от престоя си, живял, преподавал в колеж и умрял в американския Среден запад някъде в началото на XX век. Когато ме вижда на прага, музата приключва работата си с Найтенхелзър и го отпраща през бронзовата си врата към ескалатора, спускащ се от Олимп към нашата казарма и червения свят в низините.

Музата ми дава знак да се приближа. Оставям словесния камък на мраморната маса пред нея и се отдръпвам в очакване да бъда освободен мълчаливо, както предполагат обичайните ни отношения. За моя изненада, тя взима словесния камък, докато още съм там, и го стиска в ръка, като затваря очи, за да се съсредоточи. Стоя и чакам. Признавам, че съм нервен. Сърцето ми се разтуптява и дланите ми се изпотяват. Застанал съм с ръце зад гърба в нещо като професионална пародия на войнишката поза „свободно“. Преди години реших, че боговете не са способни да четат мисли — че тяхната свръхестествена чувствителност към мислите на смъртни, герои и схоластици се дължи на някаква съвършена дисциплина в изучаването на лицеви мускули, движения на очите и тем подобни. Обаче може и да греша. Възможно е да са телепати. В такъв случай, ако са си направили труда да прочетат мислите ми в момента на просветление и взимане на решение на брега след спора между Ахил и Агамемнон, с мен е свършено. Повторно.

Виждал съм схоластици, които ядосват музата, че и по-важните богове. Преди няколко години, всъщност през петата година на обсадата, имаше един схоластик от XXVI в., топчест, непочтителен азиатец с необикновеното име Брустър Лин — и въпреки че Брустър Лин беше най-умният и проницателен учен сред нас, непочтителността му го погуби. Буквално. След едно от по-ироничните му подмятания — за ръкопашната схватка между Парис и Менелай, победителят в която печелеше всичко, схватката, която с един замах щеше да реши войната. Двубоят на живот и смърт между троянския любовник на Елена и нейния ахейски съпруг, макар и разигран пред двете аплодиращи войски, Парис — красив в златните си доспехи, Менелай — ужасен и настръхнал, така и не се осъществи. Афродита видя, че нейният любим Парис ще бъде накълцан на кайма, затова се спусна и го отнесе от бойното поле, върна го при Елена, където — подобно на повечето упадъчни либерали от всички епохи — той бе по-щастлив воин в леглото. Та след едно от забавните подмятания на Брустър Лин за случката с Парис и Менелай музата щракна с пръсти и милиардите трилиони послушни наноцити в тялото на злочестия схоластик се събраха и експлодираха с великански нанолемингов скок, пръснаха все още усмихнатия Брустър Лин на хиляди кървави късчета пред очите ни и търкулнаха все още усмихнатата му глава в краката ни.

Това беше сериозен урок и ние го научихме. Без собствени мнения. Без майтапи със сериозния спорт на боговете. Иронията означаваше смърт.

Музата отваря очи и ме поглежда.

— Откога си при нас, Хокънбери? — пита тя с глас на завеждащ личен състав от моя век, готвещ се да уволни среден служащ.

Знам, че въпросът е реторичен, обаче когато го задава богиня, па макар и второстепенна, човек отговаря даже на реторичните въпроси.

— От девет години, два месеца и осемнайсет дни, богиньо.

Тя кима. Аз съм най-старият оцелял схоластик. Или по-точно аз съм схоластикът, който е оцелял най- дълго. Музата го знае. Това официално признание на дълголетието ми може би е моята елегия преди експлозивния ми наноцитен край.

Винаги съм учил студентите си, че има девет музи, дъщери на Мнемозина — Клио, Евтерпа, Талия, Мелпомена, Терпсихора, Ерато, Полихимния, Урания и Калиопа, всяка от които управлява, поне според по- късната гръцка традиция, някаква артистична проява като свирене на флейта, танц, разказвачество или епическа поезия, ала през своите девет години, два месеца и осемнайсет дни служба на боговете като наблюдател в Илионското поле съм докладвал на, виждал съм и съм чувал само една муза, тая висока богиня, която в момента седи пред мен зад мраморната си маса. И все пак, заради острия й глас, винаги съм я смятал за „Калиопа“, въпреки че това име първоначално е означавало „онази с красивия глас“. Не мога да кажа, че тая самотна муза има красив глас, по-скоро ми звучи като клаксон, отколкото като музикален инструмент, обаче определено съм се научил да слушкам.

— Ела с мен — нарежда тя, изправя се плавно и излиза през частната врата на бялата си мраморна стая.

Скачам и тръгвам след нея.

Музата е божествено висока — с други думи, над два метра, ала с идеални човешки пропорции, не толкова пищни, колкото на някои богини, а като състезателка по триатлон от XX век — и въпреки по-слабата гравитация на Олимп трябва да подтичвам, за да вървя в крак с нея по окосените зелени морави между белите сгради.

Тя спира до колесничния модул. Казвам „колесничен“ и той наистина смътно прилича на колесница — нисък, приблизително подковообразен, със стъпало отстрани, позволяващо на музата да се качи вътре, само че тая колесница няма коне, юзди и колесничар. Тя се хваща за парапета и ми дава знак да я последвам.

Колебливо, вече с бясно разтуптяно сърце, заставам до музата, а тя почуква с дългите си пръсти по един златен клин, който може би е някакъв контролен пулт. Запремигват светлини. Колесницата забръмчава, започва да пращи, внезапно се опасва с енергийна решетка и се издига над тревата, като описва въртеливо движение. Пред нея изведнъж се появяват два холографски „коня“ и препусват, сякаш теглейки колесницата по небето. Знам, че холографските коне присъстват заради гърците и троянците, но усещането, че са истински животни, теглещи истинска колесница по небето, е изключително силно. Хващам се за металната пръчка покрай ръба, обаче не усещам ускорение, въпреки че транспортният диск се клати и подскача. Той описва кръг на трийсетина метра над скромния храм на музата и се понася към дълбоката вдлъбнатина на Езерото на калдерата.

„Колесница на боговете!“ — мисля си и обяснявам недостойната си мисъл с умората и адреналина.

Естествено хиляди пъти съм виждал тия колесници да хвърчат край Олимп или над Илионското поле, докато боговете се шматкат по своите божествени работи, обаче винаги съм ги наблюдавал от земята. Оттам конете изглеждат истински и самата колесница съвсем няма толкова материален вид, колкото когато се возиш в нея на триста метра над планинския връх — всъщност вулкан, — който от своя страна се извисява на около двайсет и седем хиляди метра над пустинята.

Върхът на Олимп би трябвало да е безвъздушен и покрит с лед, но въздухът там е плътен и годен за дишане, също като на двайсет и седем километра по-ниско, където казармата на Схолията се е сгушила в подножието на вулканичните скали, и вместо с лед грамадният връх е покрит с трева, дървета и бели сгради, достатъчно големи и величествени, та в сравнение с тях Акрополът да прилича на нужник.

Цифрата осем на Езерото на калдерата в средата на върха е дълга близо сто километра. Прекосяваме я с почти свръхзвукова скорост. Някакво силово поле или малко божествена магия не позволява на вятъра да ни откъсне главите и същевременно приглушава звука. Езерото е заобиколено от стотици сгради, всяка с много акри поддържани морави и градини, домовете на боговете, предполагам, а по сините води бавно се движат грамадни автотриреми. Веднъж схоластикът Брустър Лин ми каза, че според него Олимп бил голям колкото Аризона и че тревистият му връх бил приблизително равен на площта на Роуд Айланд. Стори ми се

Вы читаете Илион
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату