Илион

волята на Зевс, ако вие, богини, защитавате любимците си за сметка на Съдбата? Въпреки всичките ти машинации, Хера, Менелай все пак може да си вземе обратно Елена… или кой знае, Илион може да надделее. Тия неща няма да бъдат решени от няколко богини.

Хера скръства изваяните си ръце. Епосът толкова често я нарича „белоръка“, че почти очаквам ръцете й да са по-бели, отколкото на другите богини, обаче макар че кожата й наистина е млечна, не забелязвам да е по-млечна от кожата на Афродита, дъщерята на Хера Хеба или която и да е друга богиня наоколо… освен Атина, която изглежда странно почерняла. Знам, че тия описателни откъси са резултат от Омировия тип епическа поезия: Ахил многократно е наричан „бързоног“, Аполон — „далекострелящ“, а името на Агамемнон обикновено е предшествано от определението „широковластен“ или „цар на мъже“, ахейците са „меднобронни“, корабите им са „черни“ или „кухи“ и така нататък. Тия повтарящи се епитети по-скоро задоволяват тежките изисквания на дактилния хекзаметър, отколкото нуждите на самото описание и представляват начин на пеещия бард да съгласува метричните принципи с изразите-формули. Винаги съм подозирал, че някои такива ритуални фрази — например „Щом се показа Зора розопръста и раннородена“ — също печелят на барда няколко секунди, за да си спомни, ако не и да измисли следващите стихове от повествованието.

И все пак, когато Хера отвръща на мъжа си, аз се взирам в ръцете й.

— Какви ми ти думи надума, Крониде всесилен? — скръстила белите си ръце, пита тя. — Как смееш да изкарваш труда ми напразен? Говоря за потта, за безсмъртната пот, която пролях, докато събера ахейската войска, докато задоволя мъжкото самолюбие на героите, само за да им попреча да се избият помежду си, преди да се изправят срещу троянците, и да се погрижа за гибелта на Приам и децата му.

Зевс се намръщва и се навежда напред на своя неудобен наглед трон. Грамадните му бели юмруци се свиват и отпускат.

Хера сприхаво разперва ръце.

— Прави каквото искаш, нали винаги правиш така, само не очаквай похвала от нас безсмъртните.

Зевс се изправя. Ако другите богове са високи два и петдесет, два и седемдесет, той трябва да е над три и половина метра. Набръчканото му чело сега е сбърчено допълнително и не използвам метафора, когато казвам, че гласът му е гръмовен:

— Хера, мила моя, скъпа, ненаситна Хера! Какво ли Приам и децата на царя Приама толкова лошо ти правят, че си се разярила до такава степен и безпощадно желаеш чак до основи да сринеш града им?

Хера мълчи, отпуснала ръце отстрани. Това явно само разпалва царствената ярост на Зевс.

— Ти не си толкова гневна, колкото хищна, богиньо! — изревава той. — Няма да се успокоиш, докато не влезеш през портите и през стените на Троя и не ги изядеш сурови.

Изражението на Хера с нищо не отхвърля това обвинение.

— Хм… хм… — запелтечва Зевс по начин, отлично познат на всички съпрузи през хилядолетията, — действай, както си искаш. Но ще ти кажа и друго, и го запомни добре, Хера, когато дойде ден аз да пожелая град някой да срина и да изям неговите жители, град, който ти обичаш също толкова, колкото аз обичам Илион, тогава не си и помисляй яростта ми да възпираш.

Богинята бързо прави три крачки напред и ми заприличва на нападащ хищник или на шахматист, използващ открила му се възможност.

— Да! Има три града известни, които най-много обичам, Аргос, Спарта и широкодрумна Микена, със техните друми широки и царствени като на Илиона злочести. Обсаждай ги колкото искаш, господарю, аз няма да преча… пък и от това така или иначе няма да има полза, понеже си много по-силен. Но запомни следното, о, Зевсе: въпреки че съм твоя съпруга, аз също съм родена от Кронос и затова заслужавам твоята почит.

— Никога не съм намеквал противното — измърморва Зевс и отново сяда на твърдия си трон.

— Тогава нека и двамата така си отстъпим взаимно — вече по-мило предлага Хера. — Аз на теб и ти на мен. По-нисшите богове ще ни последват. Бързо, съпруже! Ахил засега остана при Илион, обаче примирието спира боевете между троянци и ахейци. Погрижи се троянците първи да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци.

Зевс се мръщи, мърмори, върти се на мястото си, обаче заповядва на покорната Атина:

— Незабавно иди в стана троянски и стана ахейски! Нареждам ти да се погрижиш троянците първи да почнат коварно клетвите да нарушават към славните в боя ахейци.

— И да стъпчат аргивците в своя триумф — подсказва Хера.

— И да стъпчат аргивците в своя триумф — уморено заповядва Зевс.

Атина изчезва с типичния за квантовото телепортиране проблясък. Зевс и Хера напускат залата и боговете започват да се пръскат, като тихо разговарят помежду си.

Музата ме вика да я последвам с едва забележимо движение с показалец и ме извежда от помещението.

— Хокънбери — полегнала на мекото си ложе, казва богинята на любовта. Колкото и слаба да е, гравитацията подчертава копринената й, млечна чувственост.

Музата ме беше завела в друго помещение, осветено само от слаба факла и още нещо, което подозрително прилича на компютърен екран. Тя ми прошепна да сваля шлема на смъртта и аз с облекчение смъкнах кожената качулка въпреки обзелия ме ужас, че отново съм видим.

После влезе Афродита, възлегна на ложето и каза: „Свободна си, докато не те повикам, Мелета“ и музата се измъкна през една тайна врата.

„Мелета“, помислих си. Нито една от деветте музи, а име от по-древна епоха, когато вярвали, че музите са три: Мелета — „размисъл“, Мнема — „памет“ и Аеда…

— Аз те виждах в залата на боговете, Хокънбери — откъсва ме от схоластичния ми унес Афродита, — и ако те бях посочила на бог Зевс, сега нямаше да си даже пепел. Дори квантовият медальон нямаше да ти позволи да избягаш, защото щях да проследя фазоизместващия ти път във времето и пространството. Знаеш ли защо си тук?

„Афродита е моята покровителка. Тъкмо тя е заповядала на музата да ми даде тия устройства“. Какво да сторя? Да коленича ли? Или да се просна на пода пред божеството? Как да се обръщам към нея? През моите девет години, два месеца и осемнайсет дни тук никой бог не беше обръщал внимание на съществуването ми, без да се смята моята муза.

Решавам леко да се поклоня. Извръщам очи от красотата й, от розовите зърна, които прозират през тънката коприна, от кадифения й корем, преливащ в сянка в оня триъгълник от тъмен плат, където се срещат бедрата й.

— Не, богиньо — накрая отговарям, съвсем забравил за въпроса.

— Знаеш ли защо си избран за схоластик, Хокънбери? Защо твоята ДНК беше изключена от наноцитен разпад? Защо преди да бъдеш избран за реинтегриране твоите съчинения за Войната бяха отчетени в симплекса?

— Не, богиньо. — „Моята ДНК е била изключена от наноцитен разпад?“

— Знаеш ли какво е „симплекс“, смъртна сянко?

„Вирус на херпес?“ — мисля си.

— Не, богиньо.

— Симплексът е прост геометричен обект, упражнение за изчисляване, триъгълник или трапец, сгънат сам в себе си — информира ме Афродита. — Само в съчетание със съставни измерения и алгоритми, определящи нови въображаеми области, създаващи и унищожаващи вероятни региони в n-пространството, равнините на изключване се превръщат в неизбежки очертания. Сега разбираш ли, Хокънбери? Разбираш ли връзката с квантовото пространство, с времето, с Войната там долу и със собствената ти съдба?

— Не, богиньо. — Тоя път гласът ми потреперва. Не мога да го овладея.

Прошумолява коприна и аз вдигам поглед, само колкото да зърна как най-красивата жена на света намества стройните си бедра на ложето.

— Няма значение — заявява тя. — Преди няколко хилядолетия ти — или по-точно смъртният, който е бил твоя матрица — си написал една книга. Спомняш ли си нейното съдържание?