Илион

— Не, богиньо.

— Ако още веднъж повториш това, Хокънбери, ще те разпоря от чатала до темето и буквално ще използвам червата ти за жартиери. Поне това ясно ли ти е?

Трудно се говори без слюнка в устата.

— Да, богиньо — измънквам аз.

— Твоята книга е наброявала деветстотин трийсет и пет страници и се е отнасяла за една-единствена дума: „менин“. Сега спомняш ли си?

— Не, бо… Боя се, че не си спомням, богиньо Афродита, но съм убеден, че сте права.

Вдигам поглед, само колкото да видя, че тя се усмихва, опряла брадичка върху лявата си ръка и вдигнала показалец край бузата си към идеалната си тъмна вежда. Очите й имат цвят на фин коняк.

— Гняв — тихо изрича богинята. — „Менин аейде, теа…“ Знаеш ли кой ще спечели тази война, Хокънбери?

Трябва да разсъждавам бързо. Ще съм адски слаб схоластик, ако не знам края на епоса — въпреки че „Илиадата“ свършва с погребалните игри в чест на Ахиловия другар Патрокъл, а не с разрушаването на Троя, и не се споменава за грамадния кон, освен в подмятанията на Одисей, при това в друг епос… обаче ако се престоря, че знам как ще свърши истинската война, а от току-що подслушания спор е ясно, че все още е в сила заповедта на Зевс боговете да не бъдат осведомени за бъдещето, както е предсказано в „Илиада“ — искам да кажа, че щом самите богове не знаят какво ще се случи, няма ли да се поставя над боговете, включително над Съдбата, като им кажа? Високомерието никога не е било качество, щедро възнаграждавано от същите тия богове. Пък и Зевс, който единствен знае цялото съдържание на „Илиада“, е забранил на другите богове да питат и на всички нас схоластиците да обсъждаме каквото и да било друго освен вече случилите се събития. Да вбесиш Зевс никога не е било особено разумен план за оцеляване на Олимп. И все пак, изглежда, че съм изключен от наноцитен разпад. От друга страна, напълно вярвам на богинята на любовта, че ще си направи жартиери от червата ми.

— Какъв беше въпросът, богиньо? — едва успявам да измънкам.

— Ти знаеш как свършва епосът „Илиада“, но аз ще наруша заповедта на Зевс, ако те попитам какво става там — отвръща Афродита. Едва забележимата й усмивка се стопява, заменена от нещо като цупене. — Обаче мога да те попитам дали този епос предсказва тази действителност. Е? Според теб, схоластико Хокънбери, Зевс ли управлява вселената, или Съдбата?

Уф, мамка му, мисля си. Както и да отговоря, в крайна сметка аз ще остана без черва, а тая хубавица, богинята, ще носи слузести жартиери.

— Според мен, богиньо, въпреки че вселената се покорява на Зевсовата воля и трябва да се подчинява на капризите на божествената сила, наречена Съдба, хаосът все пак има думата в живота и на хората, и на боговете.

Афродита тихо се изкисква. Всичко в нея е невероятно меко, съблазнително…

— Няма да чакаме хаосът да реши този спор — казва тя. Гласът й не носи нито следа от смях. — Видя ли как днес Ахил се оттегли от сблъсъка?

— Да, богиньо.

— Нали знаеш, че мъжеубиецът вече е помолил Тетида да накаже другите ахейци, задето Агамемнон така го опозори?

— Не съм присъствал лично на тая молба, богиньо, обаче знам, че това е в съответствие с хода на… епоса. — Спокойно мога да го кажа. Това събитие вече е в миналото. Пък и морската богиня Тетида е майка на Ахил и всички на Олимп знаят, че я е призовал да се намеси.

— Така е — съгласява се Афродита. — Тая дебелогъза курва с мокри гърди вече идва в Голямата зала, хвърли се в коленете на Зевс още щом дъртият глупак се върна от оргията си с етиопците отвъд океана. Тя го помоли от името на Ахил да дарява победа след победа на троянците и дъртият педал се съгласи, което го скара с Хера, главната закрилница на аргивците. Така се стигна до сцената, на която преди малко присъства ти.

Стоя изправен, с отпуснати ръце и обърнати напред длани, с леко наведена глава, като през цялото време наблюдавам Афродита, сякаш е кобра, обаче съм наясно, че ако реши да ме нападне, атаката ще е много по-бърза и смъртоносна, отколкото на змия.

— Знаеш ли защо си останал жив по-дълго от всеки друг схоластик? — изсумтява Афродита.

Тъй като не мога да отговоря, без сам да си подпиша присъдата, едва забележимо поклащам глава.

— Още си жив, защото предвидих, че можеш да ми направиш една услуга.

По челото ми се стича пот и люти в очите ми. Ручейчета пот текат по бузите и тила ми. Като схоластици, ние сме се заклели да наблюдаваме войната в Илионското поле, без да правим нищо, за да променим изхода й или поведението на нейните герои — каквото и правя от девет години, два месеца и осемнайсет дни.

— Чуваш ли ме, Хокънбери?

— Да, богиньо.

— Искаш ли да чуеш каква услуга можеш да ми направиш, схоластико?

— Да, богиньо.

Афродита се надига от ложето си и аз свеждам глава, ала чувам шумоленето на копринената й рокля и деликатното триене на гладките й бели бедра едно в друго, когато се приближава към мен, долавям уханието на парфюм и чисто женско тяло. За миг бях забравил колко са високи богините, но когато се извисява над мен, си спомням съотношението между ръста ни, защото гърдите й са на сантиметри от сведената ми глава. За момент трябва да потисна желанието да заровя лице в благоуханната долина между тия гърди и макар отлично да знам, че това може да е последната ми постъпка преди насилствената ми смърт, подозирам, че все пак си струва.

Шепотът на богинята е мек, чувствен, весел и съм сигурен, че знае в какво състояние се намирам, очаква го като нещо дължимо. Тя свежда лице и се накланя толкова близо към мен, че усещам топлината на бузата й, докато произнася в ухото ми две прости заповеди.

— Ще шпионираш другите богове — меко казва Афродита. И прибавя с глас, едва доловим заради туптенето на сърцето ми: — И когато настъпи моментът, ще убиеш Атина.

7.База „Конамара Хаос“

Като се броеше Манмът, върху плочата в херметизираната камера имаше общо петима галилейски моравеки. Европеецът му бе познат — премиер-интеграторът Астейг/Че, който обитаваше Пуил — но за провинциалиста Манмът другите трима бяха по-чужди и от кракените. Ганимедският моравек беше висок и изящен като всички ганимедци, атавистично хуманоиден, покрит с черна бъкивъглеродна броня и с очи като на муха. Калистанецът повече приличаше на Манмът — дълъг около метър, съвсем смътно хуманоиден, със синткожа и дори истинска плът под прозрачната полиамидна обвивка, тежък едва трийсетина-четирийсет килограма. Моравекът от Йо бе… внушителен. С древен дизайн, построен, за да издържа в условията на плазмени пръстени и серни гейзери, той беше висок най-малко три и дълъг шест метра — с форма на земен мечоопашат рак — с дебела броня, безброй подвижни израстъци, дюзи, обективи, камшичета, широк спектър сензори и помощни устройства. Явно бе свикнал с вакуум — повърхността му беше изчуквана и полирана толкова много пъти, че изглеждаше надупчена като самата Йо. В херметичната заседателна зала той използваше мощни дюзи, за да не издере пода. Манмът се държеше на разстояние от него и зае място в отсрещния край на комуникационната плоча.

Никой от другите не се представи нито с инфрачервен сигнал, нито с тесен лъч, затова Манмът последва примера им. Включи си хранителните кабели в нишата и зачака.

Колкото и да обичаше да диша, когато имаше тази възможност, Манмът с изненада установи, че атмосферата в помещението е седемстотин милибара — особено в присъствието на моравеките от Ганимед и Йо, които не дишаха. После Астейг/Че влезе в комуникация чрез микромодулация на атмосферни вълни — реч, английски език от Изгубената ера — и Манмът разбра, че помещението е херметизирано за поверителност, а не за тяхно удобство. Звуковата реч беше най-сигурната комуникационна форма в Галилеевата система и дори бронираният, устояващ на вакуума работник от Йо бе модифициран с оглед на нея.

— Искам да благодаря на всички ви, че прекъснахте изпълнението на задълженията си, за да дойдете