желание, — се стрелва покрай кораба като светулка.
— Минахме през предния край на главната ударна вълна — съобщи с безизразния си калистански глас Ри По. — За пръв път излизаме от локалното езеро, поне този моравек.
Манмът погледна екраните си. Данните на Ри По показваха, че са на петдесет и три Юпитерови диаметра разстояние и продължават да ускоряват. Трябваше да провери неизползваните банки памет, за да види, че диаметърът на гиганта е почти сто четирийсет и два хиляди километра, преди да придобие представа за скоростта им. Корабът описваше дъга над равнината на еклиптиката, но Манмът смътно си спомняше, че според плана слънчевата гравитация трябва да ги насочи обратно надолу към Марс, който в момента се намираше от другата страна на Слънцето. Във всеки случай навигацията не бе негова грижа. Неговата работа щеше да започне, когато кацнеха в марсианския океан, а плаването в него му се струваше елементарно — много слънчева светлина, висока температура, малка дълбочина, без значимо налягане, звезди, по които да се ориентира нощем, геопозициониращи сателити, които щяха да спуснат в орбита, за да ги насочват денем, почти никаква радиация в сравнение с повърхността на Европа. И никакви кракени! Никакъв лед.
Естествено, ако постчовеците бяха враждебно настроени, имаше голяма вероятност моравеките да не просъществуват до края на пътуването и влизането в атмосферата на Марс и дори да успееха, спокойно можеха да не се завърнат в домовете си в пространството на Юпитер, ала в момента Манмът с нищо не можеше да промени това положение. Мислите му се върнаха към Сонет 127.
— Всички добре ли са? — попита Корос III.
Всички отговориха утвърдително. Тези няколко хиляди гравитации не бяха достатъчни, за да смажат екипажа. Духът бе висок.
Ри По пусна още навигационна информация и факти от областта на космическите полети, ала Манмът не им обръщаше внимание. Вече беше привлечен в гравитационното поле на Сонет 127, първия от сонетите за „смуглата дама“.
8.
Ардис
Деймън спа спокойно и сънува жени.
Струваше му се малко смешно, ако не и странно, че сънува жени само когато не спи с тях. Сякаш всяка нощ се нуждаеше от топла женска плът до себе си и подсъзнанието му я осигуряваше, ако собствените му усилия не успееха. Когато се събуди в удобната спалня в Ардис Хол, сънят се разпокъса и избяга, но наред с обичайната утринна ерекция остана достатъчно, за да запази смътен спомен за тялото на Ада или на жена, която много приличаше на Ада, топла, с бяла кожа, благоуханна, с налят задник, едър бюст и плътни бедра. Деймън с нетърпение очакваше предстоящото състезание и в тази прелестна утрин не се съмняваше, че ще успее.
По-късно взе душ, избръсна се, безупречно се облече в стил, който смяташе за спортно провинциален — памучен панталон на бели и сини райета, шевиотен елек, пастелно сако, бяла копринена риза и рубинено шалче, любимия му дървен бастун, черни кожени мокасини, малко по-здрави от обичайните му бални лачени обувки — закусва в огряната от слънчеви лъчи зимна градина и за свое задоволство научи, че Хана и онзи Харман са си заминали рано сутринта. „Готвят се за вечерното леене“ — загадъчно поясни Ада и Деймън не се интересуваше достатъчно, за да продължи да я разпитва. Просто се радваше, че Харман си е отишъл.
Ада не поведе разговори на абсурдни теми като книги и космически кораби, но прекара сутринта с него, влезе в ролята на екскурзовод и му показа многобройните крила и фронтонни галерии на Ардис Хол, разкошните му винарски изби, тайни проходи и древни тавани. Той си спомняше, че по време на първото му гостуване тук го бяха завели на подобна обиколка и тогава лекомислената малка Ада се бе качила пред него по една паянтова стълба на покрива — и тогава, наблюдателен, както винаги, за такива открития, Деймън беше зърнал младежкия рай под вдигнатата й пола: отлично си спомняше млечните бедра и тъмните сенки между тях.
Тази сутрин се качиха по същата стълба на същата платформа, ала този път Ада му даде знак да води, усмихвайки се на галантните му възражения, че тя трябва да е първа, и усмивката й загатваше за някакъв фриволен спомен за случая, който според Деймън навремето бе останал незабелязан за нея.
Ардис Хол беше висока сграда и монтираната между фронтовите платформа, чиито махагонови дъски все още лъщяха, се издигаше почти на двайсет метра над чакълената алея, на която като ръждиви изправени скарабеи стояха войникси. Деймън не се приближи до ръба, но Ада не обърна внимание на опасността и отправи замечтан поглед към продълговатата морава и далечните очертания на гората.
— Не би ли дал всичко платформата все още да можеше да лети? — попита тя. — Макар и само за няколко дни?
— Не. Защо?
Младата жена посочи с фината си ръка.
— Даже с детска летяща платформа можеш да се извисиш над гората и реката, над ония хълмове на запад, да летиш дни наред и да се отдалечиш на много дни оттук, от всеки факсвъзел.
— Но защо?
Ада го погледна за миг.
— Не си ли любопитен? Какво има там?
Деймън изтупа елека си, сякаш се отърсваше от трохи.
— Това е нелепо, мила моя. Там няма нищо интересно… само пустош… никакви хора. Ами че всичките ми познати живеят най-много на няколко километра от факсвъзел. Пък и там има тиранозаври.
— Тиранозаври ли? В нашата гора? — смая се Ада. — Глупости. Никога не сме виждали тиранозаври тук. Кой ти каза, братовчеде?
— Ти, мила моя. При предишното ми гостуване преди половин двайсетилетка.
Ада поклати глава.
— Сигурно съм се майтапила.
Деймън се замисли, замисли се за годините на страх от перспективата отново да гостува в Ардис, за годините на тиранозавърски кошмари. Можеше само да се намръщи.
Ада явно прочете мислите му и се поусмихна.
— Някога питал ли си се, братовчеде Деймън, защо постчовеците са решили да задържат броя ни на един милион? Защо не милион и един? Или деветстотин хиляди деветстотин деветдесет и девет? Защо точно милион?
Той запремигва в опит да открие в мислите й връзката между детската летяща платформа от Изгубената ера, динозаврите и броя на човешкото население, който беше еднакъв от… ами, винаги. Не му харесваше и това, че тя, Ада, напомня за роднинството им, тъй като старите суеверия понякога пречеха на сексуалните връзки между роднини.
— Според мен тези несериозни разсъждения причиняват стомашно разстройство дори в такъв прекрасен ден, мила моя — отвърна Деймън. — Може ли да поговорим на по-уместна тема?
— Естествено — съгласи се Ада и му отправи мила усмивка. — Какво ще кажеш да слезем долу, да намерим някой от другите гости преди обяда и нашето пътуване до мястото на леенето?
Този път тя слезе по стълбата първа.
Летящите слуги поднесоха обяда на северната веранда. Деймън дружелюбно поговори с някои от младежите — явно за вечерното „леене“ бяха пристигнали по факса още няколцина гости — и след храна мнозина си намериха дивани из къщата или удобни шезлонги на сенчестата морава, на които да полегнат, покрили очи с торинските си савани. Обичайното време под савана беше около час, затова Деймън закрачи покрай дърветата, като гледаше за пеперуди.
Ада го настигна в подножието на хълма.
— Не използваш ли савана, братовчеде Деймън?
— Не — отвърна той и усети, че отговорът му е прозвучал превзето. — Свикнал съм с тях след почти цяло десетилетие, обаче се въздържам. И ти ли се въздържаш, Ада, мила моя?
— Не винаги — рече младата жена. Въртеше в ръцете си пъстър слънчобран и меката светлина
