се прехвърли в подводницата на Манмът малко преди извадената от гела „Смугла дама“ да бъде спусната в марсианската атмосфера. Щом заплаваше в океаните на Марс, Манмът трябваше да изпълни ролята на таксиметров шофьор — да закара Корос III до мястото, което ганимедският командир избереше за шпионската си мисия. Корос бе свалил различни детайли от операцията, които нямаха отношение към Манмът.
„Все още ме интересува твоята теория за драматичното построение на сонетите, приятелю. Надявам се, че ще доживеем да анализираш по-голяма част от цикъла“.
„Ами Пруст?! — отвърна Манмът. — Защо Пруст, след като през цялото си съществувание си изучавал Шекспир?“
„Пруст може би е по-велик изследовател на времето, паметта и възприятието“ — поясни Орфу.
Манмът издаде статично пращене.
Очуканият йониец излъчи буботенето си по аудиоканала.
— Изгарям от нетърпение да те убедя, че и от двамата можеш да извлечеш удоволствие и поука, приятелю Манмът.
Съобщението от Корос III пристигна по общия канал: „Ако желаете, можете да увеличите широчината на видеоканалите — наближаваме плазмения пръстен на Йо“.
Манмът отвори всички видеосензори. Предпочиташе да наблюдава външните събития през обективите на Орфу от Йо, но в момента по-интересните картини се получаваха от предните камери на кораба, при това не непременно във видимия спектър на светлината.
Ускоряваха към грамадното, покрито с червени и жълти петна лице на Йо, като се приближаваха към луната изпод равнината на еклиптиката и се готвеха да минат над северния й полюс, преди да влетят в енергийната тръба между Йо и Юпитер.
По време на краткото пътуване от Европа Орфу и Ри По бяха свалили съответната информация за този район от пространството на Юпитер. Европеецът Манмът винаги се беше съсредоточавал главно върху звуковите и някои визуалносветлинни аспекти в черните океани, ала сега възприемаше Юпитеровата магнитосфера като шумно и оживено място. По декаметровите радиочестоти виждаше плътния плазмен пръстен на Йо и разположената под прав ъгъл спрямо него енергийна тръба, стигаща като широки рога до северния и южния полюс на Юпитер. Далеч от гиганта и неговите луни, извън магнитопаузата, Манмът усещаше турбулентността на главната ударна вълна, плискаща като могъщ бял прибой някакъв невидим риф, и долавяше йонното пращене на акустичните вълни след дългото им пътуване от Слънцето. От космоса на Юпитер самото Слънце се виждаше просто като много ярка звезда.
Докато корабът прелиташе над Йо и навлизаше в енергийната тръба, Манмът чуваше свиренето и съскането на малката луна при преминаването й през собствения й плазмен пръстен. Виждаше дълбоките пояси на екваториалните емисии и трябваше да намали декаметровия и километровия радио-рев, идващ от самата енергийна тръба. Целият Галилеев космос представляваше радиационна и електромагнитна пещ — той бе прекарал цялото си съществувание с този фонов рев във виртуалните си уши, — но преходът от пръстена към енергийната тръба толкова близо до Юпитер прати водопади от измъчени електрони, виещи около кораба им като банши, умоляващо да го пуснат в заключен дом. Това ново преживяване му се стори малко разстройващо.
После се озоваха в енергийната тръба и Корос III извика: „Дръжте се!“, преди аудиоканалите да бъдат заглушени от ураганния рев.
Плазменият пръстен на Йо представляваше исполинска поничка от заредени частици, разбърквани в опашката от серен диоксид, водороден сулфид и други газове, оставяни — и после отново натрупвани — от стихийната родна луна на Орфу. Докато се носеше по своята скоростна 1.77-дневна орбита около Юпитер, врязвайки се в магнитното поле на газовия гигант и собствения си плазмен пръстен, Йо образуваше мощен електрически поток между себе си и планетата, двурог цилиндър с невероятно концентрирани магнитни вълни, наречени „енергийна тръба“. Тръбата свързваше северния и южния магнитен полюс на Юпитер и беше причина за невероятните полюсни сияния; краищата й носеха постоянно електричество със сила около пет мегаампера и генерираха над два трилиона вата енергия.
Преди няколко десетилетия Консорциумът на Петте луни бе решил, че е ужасно разсипничество да не използват тези два трилиона вата енергия.
Под тях прелетя северният полюс на Йо. Различни серни вулкани, особено Прометей, извисяващ се далеч на юг до екватора на луната, бълваха лава на височина над сто и четирийсет километра, сякаш стихийната луна ги обстрелваще и се опитваше да ги накара да се върнат, преди да достигнат точката на необратимост.
Късно. Вече я бяха достигнали.
Навигационните данни по общия преден видеоканал показваха навлизането им в енергийната тръба и проектираха пътя им към ножицата. Юпитер бързо се приближаваше към тях и запълваше обектива като раирана стена.
Физическите остриета на ножицата — двураменен, въртящ се магнитен ускорител, вграден в естествения ускорител на частици, какъвто представляваше енергийната тръба на Йо — бяха дълги осем хиляди километра, съвсем малка частица от дългата над половин милион километра енергийна тръба, свързваща северните полюси на Йо и Юпитер.
Ала ножицата можеше да се движи. Както му бе казал Орфу, „Ъгловото ускорение може да е чудно нещо, мой малки приятелю“.
Корабът, носещ любимата подводница на Манмът, се беше приближил към Йо и енергийната тръба — макар и с пълно ускорение от йонните буксири — едва с около двайсет и четири километра в секунда, по- малко от осемдесет и шест хиляди километра в час. С тази скорост щяха да им трябват още над четири часа само за да изминат разстоянието между северните полюси на Йо и Юпитер и цели з-години, за да стигнат до Марс. Но те нямаха намерение да продължават да пълзят така.
Навлязоха в пращящото, ревящо, трептящо поле на енергийната тръба, откриха върха на ножицата, ориентираха се спрямо горното острие и използваха ускоряващите свойства на тръбата, за да запратят кораба-соленоид през петкилометровите бобини на двуполюсния суперпроводников ускорител. Щом корпусът премина през първия портал като тромава топка за крокет, минаваща през първата от няколко хиляди вратички, острието на ускорителната ножица започна да се разтваря и диференциалната му ъглова скорост наближи — и теоретично даже надмина — скоростта на светлината. След миг изхвърчаха от върха, като използваха толкова голяма част от онези два трилиона вата енергия, колкото можеше да им осигури ускорителната ножица.
За 2.6 секунди корабът и всичко в него премина от безтегловност почти до 3000 g.
Юпитер само за миг профуча и остана под тях. Манмът забави кадъра на всичките си монитори, за да вижда отдалечаването им.
— Уха! — извика Орфу от външния корпус.
Корабът и подводницата се напрегнаха, заскърцаха, застенаха и завиха от ускорението, ала също като моравеките, бяха направени от яка материя — самата „Смугла дама“ беше построена да издържа налягане от няколко милиона килограма на квадратен сантиметър в дълбоките морета на Европа.
— Мамка му — рече Манмът. Искаше да прати ругатнята само до Орфу от Йо, но успя да я излъчи до тримата си колеги.
— Абсолютно — съгласи се Ри По.
Яркото полярно сияние на Юпитер — блестящ овал, заобикалящ северния полюс на газовия гигант, придружаван от пламтящата следа на Йо между енергийната тръба и атмосферата — остана под тях и скоро съвсем изчезна.
Ганимед, който само допреди няколко секунди се намираше на милиони километри разстояние, се понесе към тях, профуча покрай кораба и се изгуби от поглед.
— Урук Сулкус — каза по общия канал Корос III и Манмът първо си помисли, че моравекският командир се дави или ругае, но после долови сантименталните нотки в обикновено спокойния му глас и предположи, че ганимедецът говори за място на повърхността на родния си свят — зърната за миг набраздена и мръсна снежна топка.
Миниатюрната луна Хималия, която не беше посещавал никой от екипажа — а и никой нямаше
