днес тук, особено на онези, които пристигат от друг свят — започна пуилският премиер-интегратор. — Аз съм Астейг/Че. Добре дошли, Корос Трети от Ганимед, Ри По от Калисто, Манмът от геоложката експедиция на южния полюс на Европа и Орфу от Йо.
Манмът изрази изненада и моментално отвори личен теснолъчев канал. „Орфу от Йо ли? Ти ли си моят отдавнашен Шекспиров събеседник, Орфу от Йо?“
„Да, Манмът. Приятно ми е да се запознаем лично, приятелю“.
„Колко странно! Каква е вероятността да се срещнем лично по този начин, Орфу?“
„Не е чак толкова странно, приятелю. Когато чух, че ще те поканят на тази самоубийствена експедиция, настоях да включат и мен“.
„Каква самоубийствена експедиция?“
— … след повече от петдесет юпитерски години без контакт с постчовеците или около шестстотин земни години ние изгубихме представа за тяхното съществуване — продължаваше Астейг/Че. — И това ни прави нервни. Време е да пратим експедиция в самия център на системата, да установим в какво състояние се намират тези същества и да преценим дали представляват пряка и непосредствена опасност за галилейците. — Той замълча за миг. — Имаме основания да подозираме, че е така.
Отначало стената зад европейския интегратор бе прозрачна и над огрените от звездите ледени полета се виждаше грамадата на Юпитер, ала после се затъмни и се появиха различните луни и планети в своя грандиозен танц около далечното слънце. Кадърът се приближи към системата Земя-Луна-пръстени.
— През последните петстотин години от полярните и екваториалните жилищни пръстени на постчовеците се регистрира все по-слаба активност в модулираните радио, гравитонни и неутринни спектри — съобщи Астейг/Че. — А през последния век — абсолютно нищо. На самата Земя има само остатъчни следи — може би поради присъствие на роботи.
— Още ли съществува групичката истински човеци? — попита дребният калистанец Ри По.
— Не знаем — отвърна интеграторът. Прокара длан по уни-конзолата и в прозореца се появи образът на Земята. Манмът усети, че престава да диша. Слънцето огряваше две трети от планетата. Под движещите се бели облаци се показваха сини морета и следи от кафяви континенти. За пръв път виждаше Земята — наситените й багри бяха поразителни.
— Това директна картина ли е? — попита Корос III.
— Да. Консорциумът на Петте луни построи малък оптичен космически телескоп точно пред главната ударна вълна на Юпитеровия магнитодиск. Ри По участваше в проекта.
— Извинявам се за ниската разделителна способност — обади се калистанецът. — Мина повече от един юпитерски век, докато прибегнем до такъв тип телескоп. И проектът беше ускорен.
— Има ли следи от истински човеци? — попита Орфу от Йо.
„Потомците на твоя Шекспир“ — прибави той по теснолъчевата връзка с Манмът.
— Не е известно — отвърна Астейг/Че. — Максималната разделителна способност е малко под два километра и не забелязахме следи от човешки живот и артефакти, освен вече регистрирани развалини. Има известна неутринна факс активност, но може да е автоматизирана или остатъчна. Всъщност в момента човеците не ни интересуват. Интересуват ни постчовеците.
„На
„Извинявай, Манмът. Колкото и да ми харесват сонетите — и даже пиесите на твоя Бард, — аз винаги съм се занимавал главно с Пруст“.
„С Пруст! С този естет! Шегуваш се!“
„Ни най-малко“. В субзвуковия спектър на теснолъчевата връзка прозвуча буботене, което Манмът прие за смеха на йониеца.
Интеграторът повика образи на някои от милионите орбитални жилища, описващи величествения си танц около Земята. Много от тях бяха бели, други — сребристи. Колкото и бляскави да бяха под ярката светлина в такава близост до Слънцето, те изглеждаха странно студени. И пусти.
— Няма совалки. Няма данни за неутринни факсове между пръстените и Земята. Изчезнал е и конвойният мост за тежки материали между пръстените и Марс, наблюдаван едва преди двайсет юпитерски години, двеста и четирийсетина земни/постчовешки.
— Смяташ, че постчовеците ги няма, така ли? — попита Корос III. — Че някак са измрели или са се преселили?
— Известно ни е, че е настъпила сериозна промяна в употребата им на енергия — хронокластична, квантова и гравитационна — рече интеграторът. Той беше по-висок и малко по-хуманоиден от Манмът. Материалите на повърхностното му поле бяха яркожълти. Гласът му бе мек, спокоен, грижливо модулиран. — Сега вниманието ни се насочва към Марс.
Образът на четвъртата планета изпълни прозореца.
Интересите на Манмът към Марс в най-добрия случай бяха скромни и изображенията на планетата, с които разполагаше, датираха от Изгубената ера. Този свят нямаше нищо общо със снимките и холограмите от онази епоха.
Вместо ръждивочервена повърхност на този нов образ на Марс се виждаше синьо море, покриващо по- голямата част от северното полукълбо, в долината Валес Маринерис се точеше синя лента, широка много километри и водеща до океана. Голяма част от южното полукълбо оставаше червеникавокафява, но и там имаше големи зелени петна. Вулканите на Тарзис все още се нижеха в тъмна върволица от югозапад на североизток — от кратера на единия се издигаше дим, — но Монс Олимпус сега се извисяваше на двайсетина километра от грамаден залив в северния океан. Бели облаци се трупаха по осветената от слънцето половина на изображението, а някъде край котловината Хелас в тъмната половина блещукаха ярки светлини. Манмът различи ураган, съсредоточен на север от крайбрежието на Хризе Планиция.
— Тераформирали са го! — възкликна Манмът. — Постчовеците са тераформирали Марс.
— Кога? — попита Орфу от Йо. Никой галилеец не беше проявявал специален интерес към Марс — нито към който и да било от Вътрешните светове (освен в литературата си) — следователно това можеше да се е случило по всяко време през две хиляди и петстотинте земни години след разрива между моравеките и човечеството.
— През последните двеста години — отвърна Астейг/Че. — Може би през последния век и половина.
— Невъзможно — уверено и категорично заяви Корос III. Марс не може да е бил тераформиран за толкова кратък срок.
— Да, невъзможно е — съгласи се Астейг/Че. — Обаче е така.
— Значи постчовеците са се преселили там — рече Орфу Йо.
— Не смятаме така — отговори дребният Ри По. — Разделителната способност на наблюдателната ни техника за Марс е малко по-висока, отколкото за Земята. По крайбрежията например…
На прозореца се появи областта покрай полуострова на север от залива, в който се вливаха широките реки във Валес Маринерис — всъщност по-скоро дълго вътрешно море: преминаваха през провлака и стигаха до северния океан. Картината се уголеми. Целият бряг, където сушата се спускаше към морето — тук-там червени пустинни хълмове, иначе зелени и гъсто залесени равнини — бе осеян с черни точици. Картината се уголеми за последен път.
— Това… скулптури ли са? — попита Манмът.
— Според нас са каменни глави — отвърна Ри По. Образът се измести — сянката на една от размазаните фигури загатваше чело, нос и вирната брадичка.
— Това е смехотворно — заяви Корос III. — Тези глави от Великденския остров трябва да са милиони, за да опасват целия северен океан.
— Преброихме четири милиона двеста и три хиляди петстотин и девет — осведоми го Астейг/Че. — Но сметката не е пълна. Отбележете, че тази снимка е направена преди няколко месеца по време на най- голямото приближаване на Марс.
Безброй мъгливи миниатюрни фигури теглеха нещо, което можеше да е грамадна каменна глава върху валяци. Каменното лице гледаше към небето, тъмните му очи се взираха право в космическия телескоп. Мъничките фигури сякаш дърпаха главите с множество въжета, като египетски роби, помисли си Манмът, теглещи каменен блок за строеж на пирамида.
