постройка в пламъци, а Хана и Харман — горящи като сламени чучела. Не позна. Докато Хана наистина гасеше с одеяло запалилата се стълба под върха на вагрянката — и отпъждаше услужливите слуги и даже един войникс, приближил се да защити изпадналите в беда човеци — Харман и други двама бяха престанали да подклаждат огнената пещ и тъкмо бяха отворили „изпускателния отвор“, през който по дървените улеи към брега потече нещо като жълта лава.
Някои гости се втурнаха напред, ала виковете на Хана и излъчващата се от течния метал топлина ги спряха.
Грубо издяланите облицовани улеи димяха, но не избухнаха в пламъци. Жълто-червеният метал лениво потече от вагрянката, заобиколи стълбите и напълни поставения в пясъка кръстовиден калъп.
Хана бързо се спусна по стълбата и помогна на Харман да запуши изпускателния отвор. Двамата надникнаха през една дупка в пещта, направиха нещо с — както обясни на един от гостите Ада — „отвора за шлака“ (който се различаваше от изпускателния отвор, бегло забеляза Деймън), после младата жена и възрастният мъж — който скоро щеше да е мъртъв възрастен мъж, жестоко си помисли Деймън — скочиха от постройката на пясъка и изтичаха да погледнат калъпа.
Към брега се стекоха още гости. Деймън бавно се запъти натам, като остави чашата си върху подноса на минаващ покрай него слуга.
Въздухът край реката беше много студен, но топлината от нажежения до червено калъп в пясъка го удари по лицето като огнен юмрук.
Течният метал изстиваше в червено-сива кръстовидна маса.
— Какво е това? — високо попита Деймън. — Някакъв религиозен символ ли?
— Не — отвърна Хана, свали си забрадката и избърса потното си, омацано със сажди лице. И през цялото време се усмихваше като ненормална. — Това е първата бронзова отливка от… от колко години, Харман? Хиляда?
— Сигурно три пъти повече — тихо рече възрастният мъж.
Гостите замърмориха и заръкопляскаха.
Деймън се засмя.
— И каква е ползата от нея?
Харман го погледна — беше гол до кръста и потен — и попита:
— Каква е ползата от новороденото дете?
— Точно това казвам и аз — съгласи се Деймън. — Шумно, вонящо… безполезно.
Другите престанаха да му обръщат внимание. Ада прегърна Хана, Харман и останалите работници, все едно наистина бяха направили нещо важно. Гостите се мотаеха насам-натам. Харман и Хана се качиха по стълбите и се засуетиха около пещта, занадничаха през отворите й и започнаха да бъркат в огъня с метални пръчки, като че ли щеше да има ново изливане на лава. Явно това пиротехническо зрелище щеше да продължи до късно през нощта.
Изведнъж на Деймън му се допика и той подмина масите към импровизираната тоалетна, но после реши — в духа на цялата тази варварска безсмислица — да отговори на този зов на природата на открито. Изкачи се по тревистата тераса към тъмните силуети на дърветата, следвайки една пърхаща пеперуда монарх. В нея нямаше нищо необичайно, освен че беше късно вечерта и сезонът й бе отминал. След като и последният войникс остана зад него, Деймън навлезе под високите клони на брястовете и саговите палми.
Някой, може би Ада, извика нещо от речния бряг на трийсетина метра от него, ала Деймън вече си беше разкопчал панталона и не искаше да се прояви като простак. Вместо да се обърне, за да отговори, той продължи още пет-шест метра и напълно се скри в горския мрак. Щеше да му отнеме само минутка.
— Уф — рече Деймън, без да откъсва поглед от оранжевите криле на пеперудата на три метра над него, докато струята урина оплискваше един тъмен дънер.
Ловко навеждайки се под надвисналите клони, грамадният алозавър, дълъг десет метра от муцуната до опашката, връхлетя от мрака с трийсет километра в час.
Деймън имаше време да изкрещи, ала предпочете да си закопчае панталона, вместо да се обърне и да избяга по гола пишка. Въпреки цялата си развратност той беше срамежлив човек и сега вдигна тежкия си дървен бастун, за да отблъсне звяра.
Алозавърът едновременно налапа бастуна и ръката и я откъсна от рамото му. Деймън отново нададе вик и се завъртя сред фонтан от собствената си кръв.
Чудовището го повали на земята и отхапа другата му ръка — подхвърли я във въздуха и ловко я погълна, — после затисна безръкото, ала мятащо се тяло на жертвата с ноктестата си лапа и отново наведе ужасната си глава. Нехайно, почти игриво прехапа Деймън на две и на един залък глътна главата и горната му половина. Ребрата и гръбначният стълб с хрущене изчезнаха в пастта на звяра. Накрая алозавърът погълна краката и долната му половина — подхвърляше парчета месо наоколо като куче, разкъсващо плъх.
Тогава започна факсът — още докато двата войникса убиваха динозавъра.
— О, божичко! — извика Ада, спряла в края на гората, докато войниксите довършваха кървавата си работа.
— Каква гадост — рече Харман и махна на другите гости да не се приближават. — Не го ли предупреди да не излиза от периметъра на войниксите? Не му ли каза за динозаврите?
— Той ме попита за тиранозаври — затиснала устата си с длан, отвърна младата жена. — Казах му, че тук няма тиранозаври.
— Напълно вярно — съгласи се Харман.
Пещта зад тях продължаваше да реве и да бълва искри в помръкващото небе.
9.
Илион и Олимп
Афродита ме превърна в шпионин. Знам с какво винаги сме наказвали шпионите ние, смъртните. Мога само да си представям какво ще ми направят боговете. Като се замисля май по-скоро не мога.
Тая сутрин, ден след като станах таен агент на богинята на любовта, Атина се телепортира квантово от Олимп и се преобразява в троянеца Лаодок. В изпълнение на Зевсовата заповед илионските воини да нарушат примирието тя намира стрелеца Пандар, син Ликаонов.
Аз си слагам шлема на Хадес и персоналния телепортаторен медальон, които ми даде моята муза, телепортирам се след Атина, преобразявам се в троянския водач Ехепол и тръгвам по дирите на богинята.
„Защо избрах Ехепол? Защо името на тоя второстепенен водач ми е познато?“ Сещам се, че на Ехепол му остават още само няколко часа живот, че ако Атина успее да използва Лаодок и да наруши примирието, в главата на тоя троянец, поне според Омир, ще се забие аргивско копие.
„Е, господин Ехепол може да си получи тялото и самоличността обратно преди да се случи това“.
В Омировата „Илиада“ това нарушаване на примирието става точно след като Афродита отмъква Парис от единоборството с Менелай, обаче в действителността на
В момента ме вълнува въпросът — толкова скоро след като се бях заклел да въстана срещу волята на боговете (само за да се окажа още по-послушна пионка на тяхната воля) — с каква бързина и острота се отклоняват от Омировия разказ истинските събития на войната. Несъответствията в миналото, последователността на Прегледа на войските например или неосъщественият двубой между Парис и Менелай са второстепенни и лесно се обясняват с желанието на Омир да включи някои минали случки в краткия интервал на епоса, обхващащ десетата година от войната. Ами ако събитията
