Агамемнон и пронижа с копието си (с копието на бедния обречен Ехепол естествено, обаче съвсем истинско копие) сърцето на царя? Боговете са способни на много неща, ала не могат да съживяват смъртни. (Нито мъртви богове, колкото и странно да звучи.)
„Кой си ти, Хокънбери, че да се бъркаш на Съдбата и да оспорваш волята на боговете?“ — пита един страхлив професорски глас, който съм слушал и на който съм се подчинявал през по-голямата част от истинския си живот.
„Това съм аз, Томас Хокънбери — разнася се отговорът от сегашната ми същност, колкото и фрагментарна да е тя, — и в момента ми писнаха тия побъркани от могъщество разбойници, дето се наричат богове“.
В новата си роля на шпионин, а не на схоластик, заставам достатъчно близо, за да чуя диалога между Атина — преобразена в Лаодок — и оня шут (обаче страхотен стрелец) Пандар. Обръщайки се като към друг троянски воин, Атина/Лаодок ласкае суетата на идиота, казва му, че Парис ще го обсипе с дарове, ако убие Менелай, и даже го сравнява с най-великия стрелец, Аполон — ако улучи жертвата.
Пандар се хваща на въдицата и кара неколцина свои приятели да го скрият с щитовете си, докато приготви лъка си и избере идеалната стрела за убийството. Векове наред схоластиците, учените, които са се занимавали с „Илиада“, са спорили по въпроса дали гърците и троянците са използвали отровни стрели. Повечето схоластици, сред които и аз, твърдяхме обратното — това поведение просто не ни се струваше достойно за високите стандарти на бойната доблест. Грешахме. Понякога все пак използват отрова. При това смъртоносна и бързодействаща. Което обяснява защо много рани, изброени в „Илиадата“, толкова бързо водят до фатален край.
Пандар стреля. Блестящо. Проследявам стрелата, която изминава стотици метри, описва дъга и се понася точно към рижия Агамемнонов брат. Тя ще прониже Менелай, който стои пред воините си и гледа как пратениците дрънкат на неутрална територия. Ще го прониже, ако не се намеси някой от божествените приятели на гърците.
Както и става. С подсиленото си зрение виждам Атина да изоставя тялото на Лаодок и да се телепортира при Менелай. Богинята играе двойна игра — примамва троянците да нарушат примирието и после тича на помощ на един от любимците си, Менелай. Невидима за приятели и врагове, ала видима за мен, тя отбива стрелата с ръка, тъй както майка отпъжда мухата от своята заспала рожба. (Струва ми се, че заимствам това сравнение, обаче толкова отдавна съм чел „Илиадата“, и в превод, и в оригинал, че не съм сигурен.)
Въпреки това обаче стрелата улучва целта. Менелай извиква от болка и пада. Стрелата стърчи от корема му, точно над слабините. Нима Атина се е провалила?
Настава смут. Приамовите пратеници избягват зад троянските редици, а ахейските им колеги бързат да се скрият зад гръцките щитове. Агамемнон, който до тоя момент е използвал примирието, за да направи преглед на войските си (тъй като прегледът е на сутринта след бунта на Ахил, може би той цели да демонстрира Агамемноновото върховенство), сега заварва брат си да се гърчи на земята, заобиколен от гръцки вождове.
Насочвам късата си палка. Въпреки че такива носят някои второстепенни троянски водачи, тя не е на Ехепол, а моя, стандартно въоръжение за схоластиците. Палката всъщност е тазер и микрофон, който улавя и усилва звука от над три километра разстояние, след което го праща в слушалките, които винаги нося в Илионското поле.
Агамемнон произнася невероятно хвалебствие на брат си. Виждам го да повдига главата и раменете му и го чувам да се заклева, че жестоко ще отмъсти на троянците за убийството на благородния Менелай, после започва да мрънка, че това щяло да обезсърчи ахейците, че въпреки кървавото отмъщение на Агамемнон те щели да се откажат от войната и да се качат на черните си кораби. В края на краищата, каква полза да спасяват Елена, щом нейният съпруг рогоносец е мъртъв? Прегърнал стенещия си брат, Агамемнон се прави на пророк:
— Мили ми братко, твоите кости ще гният близо до Троя и без да е свършено твоето дело. — Адски ободряващо. Тъкмо каквото иска да чуе един смъртник.
— Чакай, чакай, не бързай да ме погребваш, батко. Острата вража стрела не попадна на място опасно. Виждаш ли? Тя проби медния ми боен пояс и ме улучи в любовния прът, който и без това щях да изгубя, а не в ташаците или корема.
— А, да. — Агамемнон намръщено се взира в раната. Стрелата се е забила съвсем плитко. Гласът му звучи едва ли не разочаровано. Сега цялото хвалебствие става съмнително, като че ли доста се е потрудил върху него.
— Обаче стрелата все пак е отровна — изпъшква Менелай, сякаш се опитва да ободри брат си. Златният му шлем се е търкулнал на земята при падането — рижата му коса е сплъстена от пот и от нея стърчат сламки.
Агамемнон пуска раменете и главата на брат си толкова бързо, че Менелай насмалко да се строполи на земята, ако воините му не го подхващат, изправя се, вика своя глашатай Талтибий и му заповядва да намери Махаон, сина на Асклепий, негов личен лекар, при това адски добър, тъй като се предполага, че е усвоил занаята от дружелюбния кентавър Хирон.
Сега заприличва на бойно поле от всяка епоха — проснат на земята мъж крещи, кълне и плаче, когато болката потича през първоначалния шок от раняването, наоколо прикклякат приятелите му, безпомощни, безполезни, после пристига лекарят с помощниците си, дава нареждания, изваждат острия бронзов връх от разкъсаната плът, изсмукват отровата, превързват раната, а Менелай продължава да квичи като пословичната заклана свиня.
Агамемнон оставя брат си в ръцете на Махаон и отива да подбере хората си за сражение, въпреки че ахейците, макар и в отсъствието на Ахил, изглеждат гневни и кисели и нямат нужда от подкана, за да се отправят на бой.
Двайсет минути след необмисления изстрел на Пандар примирието приключва и гърците нападат троянските редици по над трикилометрова отсечка от прах и кръв.
Време е да напусна тялото на Ехепол, преди клетникът да умре с копие в челото.
Не си спомням много за истинския си живот на Земята. Не помня дали съм бил женен, имал ли съм деца, къде съм живял — освен мъгляви образи на пълен с книги кабинет, в който чета и подготвям лекциите си — и почти нищо за университета в Индиана, в който съм преподавал, освен образи на каменни и тухлени сгради на хълм с прекрасен изглед на изток. Една от странните особености на схоластика е това, че фрагментите от несхоластичните спомени се завръщат след месеци и години, поради което боговете не ни оставят да живеем толкова дълго. Аз съм най-старото изключение.
Обаче си спомням курсовете и лицата на студентите, лекциите си, дискусии около овална маса. Спомням си, че млада жена със свежо лице пита: „Но защо Троянската война е продължила толкова много?“ Изкушавам се да й посоча, спомням си също аз, че тя е израснала в епоха на бързи закуски и бързи войни, „Макдоналдс“ и Войната в Персийския залив, „Арбис“ и войната срещу тероризма, но че в древността гърците и техните врагове нямало защо да припират с воюването, също както и с разкошните пиршества.
За да не изгубя вниманието на студентите обаче, обясних на курса, че тия герои са се радвали на боевете — че една от думите им за битка е „харме“, която има еднакъв корен с „хайро“ — „радвам се“. Прочетох им откъса, в който двама изправени един срещу друг воини са наречени „хармеи гету-суной“ — „възрадвани в битка“. Изложих им гръцката концепция за „аристея“, двубой или сражения между малки групи, в които боецът може да покаже храбростта си, и подчертах значението на тоя вид война за древните, разказах им, че по-мащабните битки често спирали, за да могат войните от двете страни да наблюдават такива примери за „аристея“.
— Ъъъ… та значи, искате да кажете… ъъъ — заекна една студентка, чийто мозък явно буксуваше и заекването й илюстрираше оня досаден дефект на говора и мисленето, който се разпространяваше като вирус сред младите американци в края на XX век — че войната е щяла… ъъъ… да е много по-кратка, ако не бяха… ъъъ… спирали за тая арист… а бе, там както се казваше?
— Точно така — въздъхнах аз и погледнах стария стенен часовник с надежда за избавление.
Ала сега, след повече от девет години наблюдение на същата тая „аристея“ в действие, със сигурност
