странно да сравнява нещата тук с щати от оня друг свят в онова друго време, от онова друго съществувание.
Вкопчен с две ръце в тънкия парапет, се взирам зад планинския връх. Гледката е поразителна.
Намираме се достатъчно високо, за да видя заоблеността на света. На северозапад се простира огромният син океан. На североизток е брегът и си представям, че въпреки разстоянието виждам великанските каменни глави, които бележат границата между морето и сушата. На север е безименният архипелаг, който едва се различава от брега на няколко километра от схоластичната ни казарма, и после нищо друго освен синева, чак до полюса. На югоизток виждам още три високи вулканични върха, само че за разлика от контролирания климат на Олимп, те са бели от снега. Единият, предполагам, е връх Хеликон, дом на моята муза и нейните сестри, ако изобщо има сестри. На юг и югозапад се нижат стотици километри ниви, после диви гори, следвани от червената пустиня, след това пак гора, докато сушата не се слива с облаците и никакво мигане и търкане на очи не променят това положение.
Музата завива и се спуска към западния бряг на Езерото на калдерата. Сега виждам, че белите точици, които съм забелязал по време на прекосяването на езерото, са грамадни бели сгради с колони и стъпала отпред, украсени с исполински фронтони и статуи. Убеден съм, че никой друг схоластик не е виждал тая част от Олимп… или поне не е останал жив, за да ни разкаже за нея.
Спускаме се до най-голямата от гигантските постройки, колесницата каца и холографските коне изчезват. На тревата безредно са паркирани още неколкостотин колесници.
Музата сваля от одеждите си нещо, което прилича на малък медальон.
— Наредиха ми да те заведа на място, където нямаш право да ходиш, Хокънбери. Една от богините ми нареди да ти дам две неща, които може би ще ти помогнат да не бъдеш смачкан като бълха, ако те усетят. Сложи си ги.
Тя ми подава два предмета — медальон на верижка и нещо като кожена качулка с орнаменти. Медальонът е малък, но тежък, сякаш е златен. Музата се пресяга и завърта едната част от диска в посока, обратна на часовниковата стрелка.
— Това е персонален квантов телепортатор, каквито използват боговете — тихо ме осведомява тя. — Може да те телепортира на всяко място, което си в състояние да си представиш. Точно този телепортаторен диск позволява и да се движиш по квантовата следа на боговете, докато се фазоизместват в пространството на Планк, обаче никой освен богинята, която ми го даде, не може да проследи твоя път. Разбираш ли?
— Да — отвръщам с почти треперещ глас. Не бива да притежавам такова нещо. Това ще е моята гибел. Вторият „подарък“ е още по-ужасен.
— Това е шлемът на смъртта — казва музата и вместо да надене украсената кожена шапка на главата ми, я закачва на шията ми като качулка. — Шлемът на Хадес. Направен е от самия Хадес и е единственото нещо във вселената, което може да те скрие от очите на боговете.
Тия думи ме карат да запремигвам глупаво. Смътно си спомням някакви научни бележки за „шлема на смъртта“, помня и името на Хадес, което на гръцки означава „невидимият“. Доколкото знам обаче, Омир споменава само веднъж Хадесовия „шлем на смъртта“, когато Атина си го слага, за да не я види богът на войната Арес. „Защо една богиня ми дава такова нещо? Какво ще искат да направя за тях?“ При тая мисъл коленете ми омекват.
— Сложи си шлема — заповядва музата.
Несръчно си слагам дебелата кожена шапка. В материята са зашити някакви устройства, чипове, наномашини. Шлемът има прозрачни еластични „очи“ и мрежа за устата. Когато си го слагам, въздухът наоколо сякаш странно започва да се вълнува, въпреки че зрението ми иначе остава непроменено.
— Невероятно — казва музата. Гледа право през мен. Разбирам, че съм постигнал мечтата на всеки юноша — истинска невидимост, макар че нямам представа как шлемът скрива цялото ми тяло. Изпитвам инстинктивно желание да си плюя на петите и да се скрия от музата и всички богове. Потискам го. Тук сигурно има уловка. Никой бог, даже моята второстепенна муза, няма да даде на обикновен схоластик такава власт, без да вземе предпазни мерки.
— Това устройство ще те скрива от всички богове освен от богинята, която ми нареди да ти го дам — тихо казва музата, като се взира във въздуха надясно от главата ми. — Но тази богиня може да те вижда и следи навсякъде, Хокънбери. И въпреки че медальонът ще приглушава звуците, миризмите и даже туптенето на сърцето ти, божествените сетива са непонятни за теб. През следващите няколко минути не се отдалечавай от мен. Стъпвай внимателно. Не говори. Дишай колкото можеш по-тихо. Ако те усетят, нито аз, нито твоята божествена покровителка не ще успеем да те защитим от гнева на Зевс.
„Как се диша тихо, когато си ужасен?“ Обаче кимам, като забравям, че музата не ме вижда. След като тя продължава да чака и да се взира малко настрани, като че ли ме търси с божественото си зрение, изхриптявам:
— Добре, богиньо.
— Сложи си дланта върху ръката ми — енергично нарежда тя. — Стой до мен. Не се пускай. Ако ме пуснеш, ще загинеш.
Поставям длан върху ръката й като плаха дебютантка на първа среща. Кожата на музата е студена.
Веднъж отидох в Монтажната сграда на космическия център „Кенеди“ в Кейп Канаверал. Екскурзоводът каза, че под високия покрив понякога се образували облаци. Монтажната сграда може да се събере в ъгъла на огромното помещение, в което се озоваваме, и никой няма да й обърне внимание, като на захвърлено детско кубче в катедрала.
Когато казва „богове“, човек си мисли за главните богове — Зевс, Хера, Аполон и още неколцина, обаче в тая зала са стотици, а повечето пространство е свободно. Златният купол — гърците не са открили принципите на купола и той е в противоречие с класически консервативната архитектура на другите грамадни постройки, които видях на Олимп — който сякаш се извисява на километри над нас, акустично насочва разговора към всички ъгли на тази изумителна сграда.
Подът като че ли е от ковано злато. Боговете се облягат на мраморни парапети и гледат надолу от мецанините, опасващи стените, в които има стотици сводести ниши, всички с бели мраморни скулптури. Статуите изобразяват събралите се в момента богове.
Тук-там се виждат холограми на ахейци и троянци, много от които цветни триизмерни образи на мъже и жени в цял ръст, които спорят, ядат, любят се или спят. В златния под близо до центъра на помещението има вдлъбнатина, по-голяма от олимпийски плувен басейн, и там се носят още живи картини от Илион — гледки от въздуха, кадри в близък план, съставни образи. Диалогът се чува така, сякаш гърците и троянците се намират в самата зала. Около този видеобасейн седят на каменни тронове, излягат се на разкошни ложета и стоят в карикатурните си тоги боговете. Важните богове. Главните, известни и на първолаците богове.
По-нисшите богове правят път на музата, която се приближава към тоя централен басейн, и аз бързам да не изоставам от нея, поставил треперещата си невидима длан върху златистата й ръка, като се опитвам да не скърцам със сандали, да не се препъна, да не кихна и да не дишам. Божествата явно не ме забелязват. Подозирам, че моментално ще разбера, ако някой усети присъствието ми.
Музата спира на няколко метра от Атина Палада и аз заставам толкова близо до нея, че се чувствам като тригодишно дете, вкопчено в майчината си фуста.
Води се свиреп спор, докато Хеба, една от по-нисшите богини, обикаля сред другите и налива някакъв златист нектар в златните им бокали. Зевс седи на трона си и още от пръв поглед ми става ясно, че той е царят тук, богът на боговете, който праща буреносните облаци. Тоя Зевс не е карикатурен образ, а невероятно висока реалност, чието брадато, лъснало от масло и осезаемо царствено присъствие превръща уплашената ми кръв в киша във вените.
— Как можем да овладеем хода на тази война? — пита той всички богове, като в същото време кръвнишки гледа жена си Хера. — Или съдбата на Елена? Ако богини като Хера аргийка и силна защитница в битки Атина все се намесват — например спирайки ръката на Ахил, за да не пусне кръв на Атрида?
Той насочва буреносния си поглед към една богиня, полегнала на пурпурно ложе.
— Или ако ти, Афродита, усмихната мило, дето винаги стоиш до оня хубавеляк Парис, прогонваш злите духове и отклоняваш точно изстреляните стрели? Как ще стане ясна волята на боговете, нещо повече,
