— Хм… извинете — измънка Деймън. Харман поклати глава.
— С нетърпение очаквам годината. Имам да върша много неща.
— Миналата година Харман извървя сто и шейсет километра до Атлантическия пролом — рече Хана — млада късокоса приятелка на Ада.
Сега вече Деймън се увери, че се шегуват с него.
— Никой не може да стигне до Атлантическия пролом.
— Аз стигнах — възрази Харман, който ядеше царевичен кочан. — Отидох само на разузнаване — както казва Хана, навлязох само на около сто и шейсет километра и после се върнах на северноамериканското крайбрежие — обаче изобщо не беше трудно.
Деймън пак се усмихна, за да покаже, че се включва в шегата.
— Но как може да сте
Харман остави кочана.
— Вървях пеш, Деймън
Деймън кимна и се усмихна. Нямаше абсолютно никаква представа какви ги дрънка този човек. Първо неприличните хвалби с деветдесет и деветата година, сега пък всички тези приказки за паралели, градове от Изгубената ера и ходене пеш. Никой не ходеше пеш повече от неколкостотин метра. Защо им беше това? Всичко, което можеше да интересува човек, се намираше близо до факсвъзел, а до онези няколко отдалечени странности — като Ардис Хол на Ада — можеше да се стигне с едноколка или дрошка3. Естествено Деймън познаваше Ломан — наскоро бе празнувал третата двайсетилетка на Оно в огромното имение на Ломан, — но всичко друго от монолога на Харман му се струваше празни приказки. Този човек явно се бе побъркал в последните си дни. Е, скоро за това щяха да се погрижат последното булаторно прехвърляне и Възнесението.
Деймън погледна Ада с надеждата, че тя ще се намеси и ще смени темата, ала домакинята се усмихваше, сякаш се съгласяваше с всичко, казано от Харман. Деймън се огледа за помощ, но другите гости слушаха учтиво — дори с очевиден интерес, — като че ли тези брътвежи бяха част от обичайните им провинциални разговори на маса.
— Пъстървата е много вкусна, нали? — обърна се той към жената отляво. — Вашата вкусна ли е?
Жената, която седеше срещу него, набита, рижа и навярно към края на третата си двайсетилетка, опря силно издадената си брадичка върху малкото си юмруче и попита Харман:
— Как беше? В Пролома, искам да кажа?
Къдравият, почернял от слънцето мъж се поколеба, но другите на масата, включително младата блондинка, от чиято пъстърва се бе поинтересувал Деймън и която не беше обърнала внимание на въпроса му, настояха Харман да отговори. Накрая той се съгласи с грациозно махване с ръка.
— Ако никога не сте виждали Пролома, той представлява възхитителна гледка дори от брега. Широк е осемдесетина метра — цепнатина, която продължава на изток, докъдето ти стигат очите, постепенно се стеснява към хоризонта и накрая заприличва на светлинна, вмъкната между океана и небето.
— Навлизането в него е… малко странно — продължи той. — Там, където свършва Проломът, пясъкът на плажа не е мокър. В него не се плискат вълни. Отначало цялото ти внимание е съсредоточено върху единия или другия край — когато навлизаш, забелязваш рязката граница на водата, все едно че стъклена стена отделя пътника от вълните. Трябва да докоснеш преградата — никой не може да устои. Еластична, невидима, съвсем слабо поддаваща на силен натиск, хладна от водата от другата страна, но непроницаема. Продължаваш нататък по сухия пясък — през вековете морското дъно е било навлажнявано само от дъжд и затова пясъкът и пръстта са плътни, озовалите се там морски животни и растения са изсъхвали почти до степента на фосилизиране. След десетина метра отсечените водни стени от двете страни се издигат високо над главата ти. В тях се движат сенки. Виждаш рибки да плуват край преградата между въздух и вода, сетне сянка на акула, последвана от бледо сияние на пихтиести същества, които не можеш точно да разпознаеш. Понякога морските създания се приближават до преградата на Пролома, докосват я със студените си глави, после бързо се отдалечават, сякаш нещо ги е уплашило. На около километър и половина навътре водата се издига толкова високо, че небето помръква. На петнайсетина километра водните стени от двете страни се издигат на повече от триста метра. В ивицата небе над главата ти се появяват звезди, даже денем.
— Не! — възкликна един слаб мъж с пясъчноруса коса в отсрещния край на масата. Деймън си спомни името му — Лоус. — Шегуваш се.
— Не се шегувам — настоя Харман и пак се усмихна. — Вървях четири дни. Нощем спях. Когато храната ми свърши, трябваше да се върна.
— Как разбираше дали е нощ, или ден? — попита приятелката на Ада, атлетичната млада Хана.
— Денем небето е черно и има звезди, но океанът от двете страни запазва пълния светлинен спектър, от яркосин високо горе до почти черен към дъното, на равнището на Пролома.
— Намери ли нещо екзотично? — попита Ада.
— Няколко потънали кораба. Древни. От изгубената ера или още по-стари. И един, който може би беше… по-нов. — Той отново се усмихна. — Отидох да проуча един от корабите — грамаден ръждив корпус, стърчащ от северната стена на Пролома, наклонен настрани. Влязох през една дупка, изкачих се по някакви стълби, продължих на север по наклонения под, като си светех с малък фенер, и в едно просторно помещение — струва ми се, че се е наричало „трюм“ — изведнъж стигнах до преградата на Пролома, от тавана до наклонения под, водна стена, сякаш оживяла от риба. Притиснах лице към студената невидима стена и видях ракообразни, мекотели, морски змии и форми на живот, покриващи всяка повърхност, хранещи се едни с други, докато от моята страна — сухота и стара ръжда, и единствените живи същества бяхме ние с едно бяло сухоземно раче, което явно беше мигрирало също като мен, от брега.
Повя вятър и зашумоли в листата на високото дърво над тях. Фенерите се разлюляха и плътната им светлина затанцува по копринените и памучните дрехи, косите, ръцете и топло осветените лица около масата. Всички унесено слушаха. Даже Деймън установи, че се е заинтригувал, въпреки че всичко това бяха глупости. Факлите по алеята мъждукаха и пращяха от внезапно надигналия се вятър.
— Ами войниксите? — попита жената, която седеше до Лоус. Деймън не си спомняше името й. Може би Ема? — Повече ли са, отколкото на сушата? Часови ли са, или самоходни?
— Няма войникси.
Всички ахнаха. Деймън бе обзет от същото ненадейно смайване, както и от съобщението на Харман, че празнува деветдесет и деветата си година. Зави му се свят. Сигурно виното беше по-силно, отколкото си мислеше.
— Няма войникси — повтори Ада не толкова с почуда, колкото с копнеж, и вдигна чашата си с вино. — Наздравица. — Слугите се понесоха към гостите, за да напълнят чашите. Всички се включиха в тоста. Деймън запремигва, за да прогони замайването си, и се насили учтиво да се усмихне.
Ада не произнесе наздравица, но всички, дори след миг самият Деймън, отпиха глътка вино, сякаш вече го беше направила.
До края на вечерята вятърът се усили, появиха се облаци и скриха пръстените, въздухът замириса на озон и над тъмните хълмове на запад се спуснаха завеси от дъжд, затова празненството се премести на закрито и после приключи — двойките се оттеглиха в спалните си или в различни крила и стаи за развлечения. Слуги пуснаха камерна музика в южната зимна градина, остъкленият плувен басейн в дъното на имението привлече неколцина гости, на верандата на втория етаж имаше среднощна шведска маса. Няколко двойки отидоха да се любят в спалните си, докато други намериха уединени кътчета, за да развият
