да го изяде кракен на сто километра от Конамара Хаос. Виновни бяха проклетите бюрократи — трябваше да прочистят местните си морета от чудовища, преди да повикат моравекски изследовател на среща.
Можеше да убие кракена. Но в радиус от хиляда километра наоколо нямаше товарна подводница и красивият звяр щеше да бъде разкъсан на парченца и погълнат от паразити в колониите на фосфоресциращия келп, акули, червеи и други кракени много преди да пристигне товарен кораб на компанията. Загубата щеше да е ужасна.
Той изключи виртуалното си зрение, колкото да огледа своята екониша, сякаш можеше да му хрумне нещо от вида на тясната му действителност. Така и стана.
Освен подвързаните с кожа томове на Шекспир и разпечатката на Вендлър, на пулта имаше лава- лампа — шегичка от някогашния му моравекски партньор Урцвайл отпреди близо двайсет ю-години.
Манмът се усмихна и отново премина на виртуално зрение. Толкова близо до базата „Конамара Хаос“ трябваше да има диапири, а кракените мразеха диапирите…
Да. На петнайсет километра на югоизток имаше цяло поле — те бавно се издигаха към ледената шапка като капките восък в неговата лава-лампа. Манмът се насочи към най-близкия диапир и за всеки случай увеличи скоростта с още пет възела.
Диапирът представляваше просто топъл лед, нагорещен от кратерите и горещите гравитационни зони в дълбините, издигащ се в морето от английска сол към ледената шапка, която някога беше покривала цяла Европа, и сега, две хиляди з-години след пристигането на криоботната компания, все още покриваше над деветдесет и осем процента от луната. Този диапир се намираше на петнайсетина километра и скоростта му се увеличаваше с наближаването на повърхността.
Кракените не обичаха електролитните свойства на диапирите. Отказваха да цапат даже сетивните си пипала с тях, камо ли убиващите си ръце и паст.
Подводницата стигна до издигащата се „капка“ лед цели десет километра преди преследващия я кракен, намали скоростта, втвърди външния си корпус в боен режим, прибра сензорите и сондите си и се заби в кишата. С помощта на сонара Манмът провери лентикулите и навигационните канали на около осем хиляди метра над себе си. След няколко минути самият диапир щеше да се размаже в дебелата ледена шапка, да потече нагоре през цепнатините, лентикулите и каналите и да изригне като фонтан на стотици метри височина. За кратко тази част от Конамара Хаос щеше да заприлича на Йелоустонския парк от американската изгубена ера с бликащи червени серни гейзери и кипящи извори. После пръските щяха да се пръснат при гравитацията на Европа, която бе едва една седма от земната, да се посипят като лапавица на забавен кадър в радиус от много километри от двете страни на всяка повърхностна лентикула и да замръзнат в рядката — едва сто милибара — изкуствена атмосфера на луната, образувайки нови абстрактни скулптурни форми.
Манмът не можеше да бъде убит буквално — макар и отчасти органичен, той по-скоро „съществуваше“, отколкото живееше, и бе проектиран издръжлив — но определено нямаше желание през следващите хиляда з-години да стане част от фонтан или замръзнал елемент от абстрактна скулптура. Той забрави за миг кракена и Сонет 116 и се съсредоточи върху цифрите, скоростта на издигане на диапира, движението на подводницата в кишата и бързо приближаващата се ледена шапка, и свали мислите си в машинното отделение и баластните резервоари. Ако го направеше както трябва, щеше да излезе от южната страна на диапира половин километър преди удара му в леда, прибягвайки до авариен изход на повърхността точно преди приливната вълна от фонтана на диапира да се понесе по канала. Тогава щеше да използва ускорението от сто километра в час, за да изпревари ефекта на фонтана — всъщност щеше да превърне подводницата си в сърф и така да измине половината разстояние до базата „Конамара Хаос“. Щеше да се наложи да преодолее последните двайсетина километра след разнасянето на приливната вълна по повърхността, ала нямаше друг избор. Очакваше го страхотно появяване.
Освен ако нещо не преградеше канала. Или ако по канала от Централата не пътуваше друга подводница. Това щеше да е много конфузно през няколкото секунди преди Манмът и „Смуглата дама“ да загинат.
Поне кракенът вече нямаше да участва в играта. Тези гадини отказваха да се издигат на повече от пет километра под ледената шапка.
След като въведе и последната команда и се увери, че направил всичко, каквото му идва наум, за да се спаси и да пристигне навреме в базата, Манмът се върна към анализа на сонета.
Неговата подводница, която много отдавна бе нарекъл „Смуглата дама“, изминаваше последните двайсет километра до база „Конамара Хаос“ по широкия един километър канал, плавайки по повърхността на черното море под черно небе. Издигаше се три четвърти Юпитер, обвит в ярки облаци и облачни ивици в приглушени тонове, докато мъничката Йо се плъзгаше по лицето на издигащия се гигант ниско над ледения хоризонт. От двете страни на канала се извисяваха неколкостотинметрови набраздени ледени скали, чиито стръмни склонове бяха мътносиви или червенееха на фона на черното небе.
Манмът с вълнение отвори Шекспировия сонет.
През десетилетията беше намразил този сонет. През Изгубената ера хората бяха рецитирали такива неща на сватбите си. Неискрени. Евтини. Някакъв слаб Шекспир.
Ала откритите микрозаписи на критиките на Хелън Вендлър — литературна критичка, живяла и писала през един от ония векове, XIX, XX или XXI (хронопечатите на записите не бяха ясни) — бяха дали на Манмът ключ към разгадаването на този сонет. Ами ако Сонет 126 не бе сладникаво утвърждаване, за каквото в продължение на толкова много векове го бяха представяли, а категорично отхвърляне?
Манмът потърси подкрепа в записаните си „ключови думи“. „Не, не, о, не, не може“ и накрая отново в тринайсети и четиринайсети ред — „не е ли тъй… не съм… не е…“ — почти като нихилистичното „О, няма, няма, няма, няма, няма!…“ на крал Лир.
Определено приличаше на стихотворение против. Ала против какво?
Знаеше, че Сонет 116 е част от цикъла за момъка, но също знаеше, че думата „момък“ е просто смокинов лист, добавен през по-късните, по-свенливи години. Любовните стихове не бяха отправени към мъж, а към „момък“ — навярно момче на не повече от тринайсет години. Манмът бе чел критиките от втората половина на XX в. и знаеше, че тези „учени“ са смятали сонетите за буквални — с други думи, за истински хомосексуални писма от драматурга Шекспир — но от други научни трудове от предишни епохи и от по-късната част на Изгубената ера също знаеше, че такъв политически мотивиран буквален начин на мислене е детински.
Шекспир въплъщаваше някаква драма в сонетите си, Манмът беше убеден в това. Герои на таза драма
