бяха „момъкът“ и по-късно „смуглата дама“. Сонетите бяха писани в продължение на години и не бяха плод на страст, а на Шекспировата пълноценна зрелост. А какво разглеждаше в тези сонети? Любовта. А какво бе „истинското отношение“ на Шекспир към любовта?
Никой нямаше да узнае — Манмът беше сигурен, че Бардът е бил прекалено умен, прекалено циничен, прекалено потаен, за да проявява истинските си чувства. Но във всичките си пиеси Шекспир показваше как силните чувства, включително любовта, превръщат хората в шутове. Също като Лир, той обичаше своите Шутове. Ромео бе Шут на Съдбата, Хамлет — на Ориста, Макбет — на Амбицията, Фалстаф… е, Фалстаф не беше ничий Шут… обаче се бе правил на шут, за да спечели любовта на принц Хал, и беше умрял с разбито сърце, след като младият принц го бе изоставил.
Манмът знаеше, че въпреки твърденията на множество плиткоумни учени от XX в. „поетът“ в цикъла сонети, понякога наричан „Уил“, не е историческият Уил Шекспир, а по-скоро поредното драматично построение, създадено от драматурга/поет, за да обхване всички страни на любовта. Ами ако този „поет“ беше като злочестия Шекспиров граф Орсино, Шута на Любовта? Човек, влюбен в самата любов?
Този подход му допадаше. Разбираше, че Шекспировият „брак между чисти духове“ — между по- възрастния поет и момъка — не е хомосексуална връзка, а истинско чувствено тайнство, вид любов, почитана в дните далеч преди времето на Барда. На пръв поглед Сонет 116 представляваше банална декларация на тази любов и нейната вечност. Ами ако всъщност я отхвърляше?…
Изведнъж Манмът проумя всичко. Подобно на много други велики поети, Шекспир започваше стиховете си преди или след фактическото им начало. Но против какво можеше да е това стихотворение? Какво толкова бе казал момъкът на по-възрастния, лудо влюбен поет, че се нуждаеше от толкова категорично опровержение?
Манмът извади пръсти от главния си манипулатор, взе перото и започна да пише върху т-плочата си:
Скъпи Уил, естествено и на двама ни ни се иска нашият свят брак между чисти духове — тъй като мъжете не могат да сключват свят брак между тела — да е реален и траен като истински брак. Това обаче е невъзможно. Хората се променят, Уил. Обстоятелствата се променят. Когато се променят качествата на хората или си отиват самите хора, отива си и любовта. Обичах те, Уил, наистина, ала ти се промени, стана друг и затова настъпи промяна и в мен, а оттук и в нашата любов.
Манмът погледна писмото си и се засмя, но смехът му секна, когато осъзна, че това променя целия Сонет 116. Вместо да е сладникаво утвърждаване на неизменната любов, той се превръщаше в категорично противопоставяне срещу опита на момъка да скъса. Сега сонетът звучеше така:
Манмът едва овладяваше вълнението си. Всичко в сонета и целия цикъл си заставаше на мястото. От тази любов „между чисти духове“ не оставаше почти нищо — освен гнева, обвиненията, лъжите и новите изневери. И всичко това щеше да приключи до Сонет 126, когато „Момъка“ и самата идеална любов щяха да бъдат зарязани заради разпътните наслади на „Смуглата дама“. Манмът превключи на виртуално съзнание и започна да шифрова з-грама до своя верен събеседник през последните дванайсет з-години, Орфу от Йо.
Завиха сирени. Във виртуалното му зрение замигаха светлини. За миг си помисли: „Кракенът!“, ала чудовището за нищо на света нямаше да се издигне на повърхността, нито да влезе в открит канал.
Той записа сонета и бележките си, изтри з-грамата и разтвори външните сензори.
„Смуглата дама“ се намираше на пет километра от база „Хаос“, в обсега на дистанционния контрол на централата. Манмът предаде управлението на кораба и се загледа в ледените скали отпред.
Отвън база „Конамара Хаос“ приличаше на останалата повърхност на Европа — ледени хребети, издигащи се на двеста-триста метра височина и скриващи лабиринта от открити канали и черни лентикули — но после се появиха видимите признаци на цивилизация: отварящата се черна паст на укритието за подводници, движещите се по скалата асансьори, прозорците в леда, пулсиращите и мигащи навигационни светлини върху повърхностни модули, жилищни възли и антени, и високо над хребета на скалата, очертаващ се на черния фон на небето — няколко интерлунарни совалки, закотвени на площадката си.
Космически кораби в база „Хаос“? Крайно необичайно. Докато приставаше, превключваше корабните системи в режим готовност и започваше да се изключва от тях, Манмът си мислеше: „Защо ме повикаха тук, по дяволите?“
Накрая премина през травмата от ограничаването на сетивата и контрола, върна се към неудобната теснота на повече или по-малко хуманоидното си тяло, напусна кораба, закрачи по синкаво осветения лед и се качи на скоростния асансьор до жилищните възли високо над укритието.
5.
Ардис Хол
Вечеря за дванайсет души на масата под осветеното с фенери дърво: месо от елен и глиган от гората, пъстърва от реката, телешко от пасищата между Ардис и телепортаторната площадка, червено и бяло вино от лозята на Ардис, млечна царевица, тиква, салата и грах от градините и хайвер, пратен по факса от едно или друго място.
— Кой има рожден ден и коя двайсетилетка празнува? — попита Деймън, докато слугите поднасяха ястията на дванайсетимата гости на дългата маса.
— Аз имам рожден ден, обаче двайсетилетката не е моя — отвърна красивият къдрав Харман.
— Моля? — неразбиращо се усмихна Деймън, взе си малко тиква и предаде съда на жената до себе си.
— Харман празнува ежегодния си рожден ден — поясни Ада от мястото си начело на масата. Деймън изпита физическа възбуда — младата жена изглеждаше фантастично със загара и черната си копринена рокля.
Той поклати глава. Все още не разбираше. Ежегодните рождени дни не се записваха и още по-малко се празнуваха.
— Значи всъщност не празнувате рождена двайсетилетка, така ли? — обърна се Деймън към мъжа и кимна на носещия се над земята слуга да напълни чашата му с вино.
— Не, но празнувам рождения си
Деймън смаяно се вцепени, после припряно се огледа, осъзнал, че това трябва да е някаква шега между тези провинциалисти — определено безвкусна шега. Човек не се шегуваше с деветдесет и деветата си година. Разтегли устни в усмивка и зачака продължението.
— Харман говори сериозно — спокойно го осведоми Ада. Другите гости мълчаха. От гората се обаждаха нощни птици.
