случайни връзки с по-обиграни жени.
Войниксът тичаше с лекота — чуваше се само хрущене на чакъл и тихо бръмчене на древни жироскопи в тялото на едноколката. Долината тънеше в сенки, ала тесният път се изкачи на поредния хребет, огрян от последните лъчи на слънцето, разполовено зад следващия връх на запад, спусна се в по-обширна долина и продължи между ниви с някакви ниски насаждения. Над нивите прелитаха слуги — приличаха на множество топки за крокет.
Пътят зави на юг — за Деймън наляво, — прекоси река по покрит дървен мост, залъкатуши по още по- стръмен склон и навлезе в стара гора. Той смътно си спомни, че преди десет години е ловил пеперуди в този древен лес и по-късно същия ден бе видял младата Ада гола в огледалото. Спомни си вълнението, обзело го при находката на един рядък вид траурница край един малък водопад — споменът бе примесен с възбуда от вида на светлото тяло и черната коса на момичето. Спомни си погледа, който му отправи отражението на Ада, когато светлото лице откъсна очи от гъбата — равнодушен, нито доволен, нито гневен, не свенлив, но не и безсрамен, смътно клиничен — и ги насочи към двайсет и седем годишния Деймън, вцепенен от желание в коридора, почти по същия начин, по който самият той беше разглеждал уловената траурница.
Едноколката наближаваше Ардис Хол. Сред древните дъбове, брястове и ясени под върха на хълма цареше мрак, ала край пътя бяха поставени жълти лампи и из девствения лес мъждукаха пъстри фенери, навярно очертаващи пътеките.
Войниксът излезе от гората и напред се разкри сумрачна гледка: Ардис Хол сияеше на върха, във всички посоки от него пълзяха чакълени алеи и пътеки, дългата морава продължаваше близо половин километър и стигаше до друга гора, реката отразяваше помръкващата небесна светлина и през едно дере на югозапад се виждаха още залесени склонове, мрачни, без нито едно огънче, а сетне още хълмове, докато черните хребети не се слееха с тъмните облаци на хоризонта.
Деймън потрепери. До този момент не му бе хрумнало, че домът на Ада се намира близо до динозавърските гори. Сега си спомни, че при предишното си гостуване се беше страхувал до смърт, макар Вирджиния, Ванеса и всички останали да го бяха убеждавали, че в радиус от осемстотин километра няма опасни динозаври — всички останали го успокояваха, тоест всички освен петнайсетгодишната Ада, която само го бе наблюдавала с оная преценяваща, малко насмешлива гримаса, която скоро беше свикнал да приема за обичайното й изражение. Единствено пеперудите го бяха накарали да излезе на разходка. Сега те нямаше да са достатъчни. Макар да знаеше, че в присъствието на слугите и войниксите се намира в пълна безопасност, Деймън нямаше абсолютно никакво желание да го изяде някое изчезнало влечуго и да се събуди в булаторията със спомена за това унижение.
Клоните на гигантския бряст на склона под Ардис Хол бяха окичени с десетки фенери, край кръглата алея и белите чакълени пътеки от къщата към двора пламтяха факли. Войникси часови стояха край живия плет и в периферията на тъмния лес. Деймън видя, че до бряста е поставена дълга маса — навсякъде около празничната трапеза мъждукаха факли — и че неколцина гости вече се събират за вечеря. С обичайния си самодоволен снобизъм той забеляза и че повечето мъже още носят светлосиви одежди, бурнуси и землисти официални връхни костюми, излезли от мода още преди месеци в обитаваните от него по-важни обществени кръгове.
Войниксът мина по кръглата алея до входа на Ардис Хол, спря в снопа жълта светлина пред вратата и толкова внимателно отпусна тегличите на едноколката, че Деймън не усети абсолютно нищо. Слугата прелетя отзад, за да вземе куфара му, докато самият Деймън слезе, доволен да усети земята под краката си и все още малко замаян от прехвърлянето по факса.
Ада изхвърча през вратата и се спусна по стълбището да го посрещне. Деймън се закова на място и се усмихна глуповато. Тя не само беше по-красива, отколкото я помнеше — беше по-красива, отколкото можеше да си представи.
3.
Илионското поле
Гръцките вождове са събрани пред Агамемноновия шатър, наоколо се е стекла тълпа от заинтригувани зяпачи и разпрата между Агамемнон и Ахил вече набира пара.
Трябва да спомена, че вече съм се преобразил в Биант — не в едноименния пилоски вожд в редиците на Нестор, а във вожда, който служи при Менестей. В момента тоя нещастен атинянин е болен от тиф и въпреки че ще доживее битката в Тринадесета песен, рядко напуска шатъра си, който е далеч по брега. Като вожд, Биант е достатъчно високопоставен и копиеносците и любопитните зяпачи му правят път и ме пропускат до централния кръг. Ала никой не очаква Биант да вземе думата в предстоящия спор.
Пропуснал съм по-голямата част от сцената, в която Калхант, Тесторов син и „отличен птицегадател“, разкрива на ахейците истинската причина за гнева на Аполон. Един от събралите се вождове ми прошепва, че преди да говори, Калхант поискал неприкосновеност — настоял Ахил да го защити, ако думите му не се харесат на тълпата и царете. Ахил се съгласил. Калхант съобщил на хората нещо, което половината от тях вече подозирали: че Аполоновият жрец Хриз помолил да му върнат отвлечената дъщеря и че отказът на Агамемнон разгневил бога.
Агамемнон се ядосал на Калхантовото тълкувание.
— От устата му се разхвърчаха кози лайна — тихо се изсмива в ухото ми вождът. Дъхът му вони на вино. Ако не греша, той се казва Ор и след няколко седмици Хектор ще го убие, когато започне да трепе ахейците наред.
Ор ми казва, че само преди минути Агамемнон се съгласил да върне робинята Хризеида. Аз „я силно желая и предпочитам пред мойта жена Клитемнестра“ — извикал Атридът, ала после поискал да го обезщетят със също толкова красива пленница. Според Ор, който е фиркан до козирката, Ахил извикал: „Сине Атреев преславен“, отбелязал, че аргивците, друго име на ахейците, данайците, проклетите гърци с безброй имена, не били в състояние да дадат на вожда си още плячка. Някой ден, ако ходът на войната се обърнел в тяхна полза, обещал мъжеубиецът Ахил, Агамемнон щял да получи своето момиче. Дотогава обаче трябвало да върне Хризеида на баща й и да си затваря устата.
— И в тоя момент цар Агамемнон, синът Атреев, съвсем побесня — смее се Ор; говори толкова високо, че неколцина други вождове намръщено ни поглеждат.
Кимвам и се обръщам към вътрешните кръгове. Както винаги, Агамемнон е в центъра на събитията. Атреевият син по всичко прилича на главнокомандващ — висок, с класическа къдрава брада, чело и пронизващи очи на полубог, лъщящи от мас мускули, облечен в най-скъпи одежди. Точно срещу него в центъра на кръга стои Ахил. По-як, по-млад, още по-красив от Агамемнон, той почти не подлежи на описание. Когато за пръв път го видях при Изброяването на корабите преди повече от девет години, реших, че Ахил трябва да е най-богоподобният сред всички тия богоподобни мъже, толкова величествено беше физическото и царственото му присъствие. Впоследствие разбрах, че въпреки цялата си красота и могъщество Ахил е глуповат — нещо като безкрайно по-красив Арнолд Шварценегер.
Около тоя вътрешен кръг са героите, за които десетилетия наред съм говорил на студентите си в своя друг живот. Действителността не е разочароваща. До Агамемнон, макар че явно не е на негова страна в разгорелия се спор, стои Одисей — с цяла глава по-нисък от Атрида, но по-широкоплещест. Той се движи сред гръцките вождове като овен сред овце, интелигентността и хитростта му блестят в очите му и са запечатани в бръчките на обветреното му лице. Никога не съм разговарял с него, но с нетърпение очаквам да ми се отвори такава възможност преди войната да свърши и Одисей да се отправи на своето пътешествие.
Отдясно на Агамемнон е неговият по-малък брат Менелай, мъжът на Елена. Ще ми се да получавах по долар всеки път, когато чувах някой ахеец да мърмори, че ако Менелай повече го бивало в кревата, „ако имаше по-голям хуй“, както преди три години грубо беше казал на един свой приятел Диомед, Елена нямало да забегне с Парис в Илион и героите от егейските острови нямало да изгубят последните девет години в тая проклета обсада. Отляво на Агамемнон е Орест — не Атреевият син, когото глезят у дома и който някой ден ще отмъсти за бащиното си убийство и ще си заслужи самостоятелна пиеса, а просто верен копиеносец със същото име, който ще бъде убит от Хектор при следващата голяма троянска офанзива.
Зад цар Агамемнон стои Еврибат, Агамемноновият глашатай — който не бива да се бърка с едноименния
