— Изхвърлени?
— Идеално запазените им тела без никакви церемонии бяха метнати през същия онзи парапет, през който ти се надвеси преди половин час — каза Просперо. — Изхвърлени като боклук. Приемниците на хана — всеки по-нищожен по свой собствен начин — искаха да бъдат полагани тук за вечността… продължаваща, докато следващият хан-наследник не пожелае най-добрия мавзолей за себе си.
Харман можеше да си го представи.
— Така бе допреди хиляда и четиристотин години. — Просперо обърна сините си очи към саркофага под тях. — Тази жена наистина бе възлюбена на човек с власт. Погледни я, Харман Ардиски.
Харман се обърна към саркофага, но се опитваше да не гледа тялото. Жената бе прекалено гола за вкуса му — изглеждаше прекалено млада, за да е мъртва, тялото й бе розово и бяло, гърдите й — прекалено налети (зърната изглеждаха румени дори отдалече), късата й коса бе като черна запетая върху белите сатенени възглавници, гъстият триъгълник на слабините й образуваше друга черна запетая… тъмните й вежди, резките черти на лицето, широката дори от това разстояние уста… беше му почти… позната.
— Божичко! — за втори път тази сутрин възкликна Харман, този път високо, и гласът му отекна под купола.
Беше по-млада — много по млада, — косата й бе черна вместо сива, тялото — по-стегнато и младо, вместо да е набраздено от увисналите гънки, които Харман бе виждал под плътно прилепващата термокожа, — но лицето излъчваше същата сила, скулите бяха все така резки, веждите — все така дръзко извити, брадичката — все така категорична. Нямаше място за съмнение.
Това бе Сави.
49.
—
Русокосият мъжеубиец и богът на огъня и Велик майстор на всички богове Хефест крачат покрай брега на Езерото на калдерата между Залата на Лечителя и Голямата зала на боговете. Другите божествени домове с бели колонади изглеждат мрачни и пусти. В небето няма колесници. Безсмъртни не се разхождат по павираните алеи, осветявани от ниски, светещи с жълта светлина лампи. Ахил забелязва, че това не са факли.
— Нали ти казах — отвръща Хефест. — Когато котката я няма, мишките танцуват. Почти всички са слезли на Илион-Земя, за да участват в последното действие на жалката ви мъничка Троянска война.
— Как се развива войната? — пита Ахил.
— Като те няма да убиеш Хектор, троянците скъсват задниците на твоите мирмидонци и на всички останали ахейци, аргивци или както там им викаш.
— Агамемнон и хората му отстъпват?
— Аха. Последния път като гледах — само преди няколко часа, точно преди да направя грешката да проверя кристалния си ескалатор и да се забъркам в борба с теб — видях в холобасейна в голямата зала как атаката на Агамемнон срещу градските стени се проваля за пореден път и ахейците бягат към окопите си при черните кораби. Хектор се готвеше да поведе армията си извън стените и отново да поеме инициативата. По същество нещата се сведоха до това кои от нас, безсмъртните, сме по-силни в сериозна битка — оказва се, че дори с яки кучки като Хера и Атина срещу Илион — и Посейдон, който разтърсва града, което си е негова специалност — да тресе земята, — антигръцкият отбор на Аполон, Арес и оная подла Афродита и приятелката й Деметра печели във всяко отношение. Като пълководец Агамемнон е гола вода.
Ахил само кимва. Съдбата му сега е с Пентезилея, а не с Агамемнон и армиите му. Надява се неговите мирмидонци да постъпят по правилния начин — да избягат, ако могат, и да се бият и да умрат, ако трябва. Откакто Атина — или маскираната като Атина Афродита, ако богинята на мъдростта му е казала истината преди няколко дни — е убила възлюбения му Патрокъл, Ахиловата жажда за кръв е съсредоточена единствено върху това да си отмъсти на боговете. Сега, макар и да знае, че това е просто резултат от парфюмираната магия на Афродита, той има две цели — да съживи любимия си Патрокъл и да убие кучката Афродита. Без да се усеща какво прави, Ахил оправя богоубийствената кама в колана си. Ако Атина му е казала истината за оръжието — а Ахил й вярва, — това парче квантовоизместена стомана ще означава смърт за всеки безсмъртен, който се изпречи на пътя му — дори и за този куц бог на огъня Хефест, ако се опита да избяга или да блокира волята му.
Хефест води Ахил към паркинга пред Голямата зала на боговете. Там са наредени над двадесет златни колесници: металните им пъпни върви се извиват по тревата и изчезват в някакъв подземен захранващ резервоар. Богът се качва на една от машините без коне и прави знак на Ахил да го последва.
Ахил се колебае.
— Къде отиваме?
— Казах ти. Да посетим един безсмъртен, който евентуално знае къде точно е Зевс — казва Майсторът.
— Защо просто не го потърсим направо? — пита Ахил, все така без да се качва. Карал е или е бил возен в хиляди колесници, но никога не му се е случвало да се движи по начина, по който често вижда боговете да прелитат насам-натам над Илион или Олимп. И макар че идеята всъщност не го плаши особено, засега не бърза да се отделя от земята.
— Има една технология, известна единствено на Зевс, която може да го скрие от всичките ми сензори и шпионски устройства — казва Хефест. — Очевидно е активирана, макар да подозирам, че това е направено по-скоро от жена му Хера, отколкото от самия бог на боговете.
— Кой е този безсмъртен, който може да ни покаже къде се крие Зевс? — Ахил се разсейва от виещата пясъчна буря и бесните проблясъци на светкавици и статично електричество на неколкостотин метра над тях, когато планетарният ураган се стоварва върху опасващата Олимп
— Нюкта — отвръща Хефест.
— Нощта?
Бързоногият мъжеубиец знае името на богинята — дъщерята на Хаос, едно от първите разумни създания, появило се от Пустотата, съществуващо от зората на времето, преди самите първи богове да отделят мрака на Ереб от синьо-зеления ред на Гея, но нито един от познатите му гръцки, азиатски или африкански градове не почита загадъчната Нюкта — Нощта. Легендите и митовете твърдят, че Нюкта сама, без да бъде оплодена от безсмъртен мъжкар, е родила Ерида (Раздора), мойрите (Съдбата), Хипнос (Съня), Немезида (Възмездието), Танатос (Смъртта) и хесперидите.
— Мислех си, че Нощта е персонификация — добавя Ахил. — Или просто куп глупости.
Хефест се усмихва.
— Дори една персонификация или куп глупости приема физическа форма в този прекрасен нов свят, който съградиха за нас постчовеците Сикоракса и Просперо — отвръща той. — Идваш ли? Или да се телепортирам в лабораторията си и да се понаслаждавам на… ааа… прелестите на твоята спяща Пентезилея, докато се пипкаш тук?
— Знаеш, че ако го направиш, ще те намеря и ще те убия. — В гласа на Ахил няма заплаха, а само хладнокръвно обещание.
— Да, зная — съгласява се Хефест, — и затова те питам за последен път — качваш ли се на шибаната колесница, или не?
Летят на югоизток и изминават половината от огромната сфера на Марс, макар Ахил да не знае, че зяпа именно Марс, нито пък че е сфера. Знае обаче, че рязкото издигане над Езерото на калдерата на Олимп и яростното преминаване през
