— Цял ден ли смяташ да стоиш така? — попита магът.
— Като едното нищо — отвърна Харман, без да отваря очи. Остана така още малко, след което се опита да надвика вятъра: — Каква е тази скала тук? Някакъв символ? Паметник?
— Това е върхът на Джомолунгма — каза Просперо. Обърна се и пристъпи под елегантната арка на входа на сградата, която бе нарекъл Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза. Входът се защитаваше от полупроницаема мембрана — затрептя, когато магът премина през нея, и Харман отново разбра, че този път не си има работа просто с холограма.
Остана още няколко минути все така прегърнал скалата-връх. Очните лещи и осмозната маска на термокожата почти изцяло се покриха с ледена кора. Най-после се сети, че може би вътре в сградата, оттатък полупроницаемата мембрана, е топло.
Не пълзя последните десетина метра до входа, но вървеше свит, загледан в краката си, с протегнати към земята длани,
В единственото огромно помещение под купола имаше мраморни стълби, водещи нагоре към серия мецанини, всеки от които на свой ред бе свързан със следващия чрез поредното мраморно стълбище и така изпълваха купола със стотици нива, стотици етажи — мъглата и разстоянието скриваха върха на самия купол. Нещата, които от кабината приличаха на декоративни елементи в белия мрамор, се оказаха стотици перспексови прозорци, които пропускаха снопове светлина, падаща върху тежко подвързаните книги на бавно движещи се ярки квадрати, правоъгълници и трапеци.
— За колко време смяташ, че ще успееш да сиглираш всичко това? — попита Просперо, опря се на тоягата си и се завъртя в кръг, за да обхване безбройните платформи с книги.
Харман отвори уста да отговори, но се отказа. Седмици? Месеци? Дори само да се движеше от книга на книга и да поставяше длан върху кориците само колкото да види как златните букви се движат по пръстите и ръцете му, щяха да са му нужни години, за да сиглира библиотеката.
— Каза ми, че функциите не работят в и около айфелбана — проговори най-сетне той. — Нима правилата са се променили?
— Ще видим — отвърна магът и тръгна към центъра на помещението. Тоягата му почукваше по белия мрамор и благодарение на съвършената акустика на купола звукът отекваше отвсякъде.
Харман усети, че тук е
Куполообразната постройка бе разделена на отделни пространства, макар и не същински помещения, от лабиринт от бели мраморни стени, издигащи се само на два — два и половина метра, но те не бяха същински прегради за погледа поради филигранната си конструкция и безбройните елегантни отвори с форма на овали, сърца или листа. Стените в основата на купола до първата платформа, на височина дванадесетина метра, бяха изцяло покрити с релефни изображения на цветя, лози, сложни и невъзможни растения, всички до едно блеснали от инкрустираните в тях скъпоценни камъни. Същото се отнасяше и за мраморните прегради. Докато вървеше след Просперо из лабиринта — а това си бе истински лабиринт, — Харман докосваше мрамора. Ръката му покриваше два или три мотива едновременно и под пръстите му винаги имаше по няколко скъпоценни камъка. Някои от мотивите бяха съвсем малки, но имаха по петдесет- шейсет инкрустации.
— Какви са тези скали? — попита той. Хората обичаха да носят скъпоценни камъни за украшения, но им ги носеха роботите-слуги и той никога не се бе запитвал откъде са всъщност.
— Тези… скали… — отговори Просперо — включват ахат, яспис, лазулит, халцедон и корнелиани… Само в това простичко листче на карамфил под дланта ми има над тридесет и пет вида корнелиан, виждаш ли?
Харман погледна. Мястото го замайваше. Движещите се по западната стена светлини караха мрамора да проблясва, да блещука и да трепти от хилядите вградени в него скъпоценни камъни.
— Що за място е това? — Усети се, че шепне.
— Бе построено като мавзолей… гробница — отвърна магът, зави покрай поредната мраморна преграда и закрачи към централната част на помещението. Спряха преди арковидния вход към вътрешния правоъгълник в центъра на лабиринта. — Можеш ли да прочетеш тези стели, Харман от Ардис?
Харман се взря в надписа на млечнобялата светлина. Буквите в мрамора изглеждаха странно — бяха плавни и завързани вместо правите линии, с които бе свикнал в книгите — но текстът си бе написан на стандартния световен английски.
— Прочети го на глас — каза магът.
— „Влезте с благоговение в пищната гробница на хан Хотеп, господар на Азия и закрилник на Земята, и на възлюбената му съпруга, обожаваната от целия свят Лиас Ло Амумджа. Тя напусна този мимолетен свят в четиринадесетата нощ на месеца рахаб-септем през деветстотин осемдесет и седмата година на ханството. Сега тя и нейният господар обитават звездното Небе и ви гледат оттам как влизате“.
— Какво ще кажеш? — Просперо бе застанал под пищно украсената арка, зад която се намираше центърът на лабиринта.
— За надписа или за цялото място?
— И за двете.
Харман потърка наболата си брада.
— Мястото е…
Просперо се разсмя и смехът отекна отново и отново под купола.
— Прав си, Харман от Ардис. Това място е откраднато — идеята, планът, инкрустациите, шахматният двор отвън — всичко без мецанините и книгите, поставени шест столетия по-късно от Раджахар Мълчаливия, далечен потомък на страховития хан Хотеп. Ханът взел оригиналния план на Тадж Махал и го увеличил повече от десетократно. Оригиналната постройка била прекрасна, същински завет на любовта… нищо не останало от нея, защото ханът наредил да я стопят на шлака, за да остане в паметта само този мавзолей. Това място е най-изчистеният паметник на окаяното прекаляване.
— Местоположението е… интересно — тихо каза Харман.
— Да — съгласи се Просперо и дръпна ръкавите си. — Тази частица мъдрост за имота и днес е точно толкова вярна, колкото и по времето на Одисей — място, място, място. Ела.
Влязоха в центъра на лабиринта от мраморни прегради — към стотина квадратни метра празно пространство с нещо в центъра, което Харман взе за ярко отразяващ светлината басейн. Почукването на тоягата на Просперо отекваше, докато крачеха напред.
Не беше басейн.
— Господи! — възкликна Харман и отстъпи от ръба.
Приличаше на празно пространство. Отляво едва се забелязваше вертикалният северен скат на планината, а под тях — на десетина метра под подовото ниво — насред нищото, високо над нащърбения ледник на девет километра отдолу, се рееше саркофаг от стомана и кристал. Вътре лежеше гола жена. Тясна спирална стълба от бял мрамор се виеше надолу до саркофага — последното стъпало като че ли надвисваше над празното пространство.
„Не може да е отворено“, помисли Харман. От отвора в пода не се усещаха свирепи пориви, не се чуваше ревът на бушуващата виелица. Саркофагът трябваше да е положен върху
— Гробът е невидим отвън — меко каза Просперо. — Видя ли жената?
— Възлюбената Лиас Ло Амумджа ли? — Харман не изпитваше абсолютно никакъв интерес да гледа голото тяло. — Която напуснала мимолетния свят дявол знае кога беше? А къде е ханът? Или си има своя кристална камера?
Просперо се разсмя.
— Хан Хотеп и неговата възлюбена Лиас Ло Амумджа, дъщеря на цезар Амумджа от Централноафриканската империя — тя бе голяма кучка и истинска харпия, повярвай, Харман от Ардис — бяха изхвърлени по-малко от две столетия, след като ги положиха тук.
