Деймън крачеше с наполовина изваденото от раницата му блестящо яйце на Сетебос — то приличаше на някакъв надзъртащ от опаковката си подарък за двайсетилетка. По едно време яйцето се размърда. Деймън така се стресна от вътрешното движение и внезапно засиленото светене, че едва не изпусна нещото, в последния момент хвана здраво изпокъсаната мръсна тъкан на раницата, поколеба се мъничко и продължи да върви. Вече бе толкова близо до струпалите се войникси, че усещаше носещата се от тях миризма на стара кожа и ръжда.
Засрами се, когато се усети, че ръцете и краката му леко треперят. „Просто съм прекалено тъп, за да измисля нещо по-умно“ — помисли си. Но друг начин нямаше. Не и като се имаше предвид сериозното положение, в което се намираха оцелелите от Ардис. Не и със задаващия се глад и жажда.
Намираше се на по-малко от петнадесет метра от група от най-малко тридесет войникса. Вдигна яйцето на Сетебос като талисман и закрачи право към тях.
Оставаха още десет метра, когато войниксите започнаха да изчезват в гората.
Деймън ускори крачка. Вече почти тичаше. Войниксите от всички страни се отдалечаваха.
Макар и да се страхуваше, че може да се спъне и да строши яйцето (в ума му се мярна противният образ на разцепваща се черупка и малък мозък на Сетебос, размахващ десетки бебешки ръчички и пипалца, преди да скочи върху лицето му), Деймън се насили да продължи да тича към отстъпващите войникси.
Съществата превключиха на пълна скорост и препуснаха надалеч — стотици от тях се разбягваха във всички посоки подобно на подплашени от хищници тревопасни в някоя праисторическа равнина — и Деймън тича, докато не остана без сили.
Рухна на колене, притиснал раницата към гърдите си, усещаше как яйцето се размърдва, как енергията изтичаше от него към злото нещо; накрая го отблъсна от себе си и го остави с погнуса на земята подобно на някаква отрова — каквото си беше.
Греоги приземи аероскутера.
— Мили Боже — промълви пилотът. — Мили Боже.
Деймън кимна.
— Върни ме до подножието на Гладната скала. Ще чакам с яйцето, докато не смъкнеш онези, които могат да изминат пеш онзи километър и половина до факс павилиона. Аз ще ги водя. Можеш да превозиш слабите и ранените по въздуха.
— Какво… — почна Едид, но млъкна и поклати глава.
— Да — каза Деймън. — Спомних си телата на войниксите в синия лед на кратера Париж. Всички бяха замръзнали, докато
Седна на ръба на аероскутера с раница в скута, докато се носеха обратно към Гладната скала на удобната височина от два метра над земята. Между дърветата и по поляните не се виждаше нито един войникс.
— Къде ще се прехвърлим? — попита Боуман.
— Не зная — каза Деймън. Изведнъж се почувства ужасно изморен. — Ще го измисля, докато вървим по пътя от Ардис.
48.
— Ще ти трябва термокожа — каза Просперо.
— Защо? — Гласът на Харман звучеше отнесено. Той се взираше през стъклените врати към прекрасния троен купол и мраморните арки на Тадж Мойра. Двуетажната кабина се бе наместила с изщракване в гнездото на югоизточната айфелбанова кула — една от четирите по ъглите на гигантската мраморна основа, която поддържаше великолепната постройка на върха на Джомолунгма. Доколкото можеше да прецени, кулата се издигаше на триста метра, а върхът на купола с форма на луковица се издигаше с още сто и петдесет метра нагоре.
— Намираме се на височина осем хиляди осемстотин четиридесет и осем метра — каза магът. — Повече вакуум, отколкото въздух. Температурата на слънце е под минус тридесет и пет градуса по Целзий. А този нежен ветрец повява с деветдесет километра в час. В гардероба до леглото има синя термокожа. Качвай се горе и я слагай. Ще ти трябват и горните дрехи и обувките. Обади се, като си сложиш осмозната маска — трябва да намаля налягането, преди да вдигнем завесата.
Взеха асансьора от платформата на височина триста метра. Харман се загледа в минаващите покрай тях подпори, арки и трегери и не успя да сдържи усмивката си. Тайната на белотата на тази кула бе точно толкова прозаична, колкото бялата боя върху същото тъмно желязо и стомана като и при другите айфелбанови съоръжения. Усещаше как кабината и цялата кула се тресат от мощните пориви на вятъра и си помисли, че на такова място боята би трябвало да се олющи само за месеци или седмици, вместо за години. Опита се да си представи що ли за екип по поддръжката би работил непрекъснато тук, но накрая се отказа да се занимава с глупости.
Подчиняваше се на мага, защото това го освобождаваше от затвора на кабината. В този безумен храм, дворец, гробница или каквото и да беше тази постройка на върха на безумно високата планина, щеше да намери начин да се върне при Ада. Щом Ариел можеше да се прехвърля без факс възли, щеше да може и той. Все някак.
Последва Просперо от основата на кулата през откритото пространство от червен пясъчник и бял мрамор към централния вход на куполообразната сграда. Вятърът заплашваше да го събори, но по някакво чудо по голата повърхност нямаше никакъв лед.
— Нима маговете не усещат студа и не се нуждаят от въздух? — изкрещя той на облечения в дълга до земята синя роба старец.
— Никак даже — отвърна магът. Свирепата виелица развяваше дрехата му на една страна и премяташе дългата му сива коса върху почти напълно плешивия му череп. — Едно от преимуществата на старото време — надвика той виещия вятър.
Харман се обърна надясно и с разперени за равновесие срещу вятъра ръце пое към ниския — не повече от 60 сантиметра — мраморен парапет, който минаваше по края на огромния квадрат от пясъчник и мрамор подобно на скамейка покрай пързалка за кънки.
— Какво правиш? — извика Просперо. — Внимавай там!
Харман стигна до ръба и надникна надолу.
Когато по-късно изучаваше картите, разбра, че е гледал на север от планината, наречена Джомолунгма, Джу-му-ланг-ма Фенг, Комолангма Фенг, ХоТемпа Чини-ка-Рауза или Еверест, в зависимост от произхода и възрастта на картата, както и че погледът му е стигал на стотици километри напред (и на близо девет километра надолу) към земите, наричани някога Деветото царство на хана, Тибет или Китай.
Именно
Тадж Мойра по същество представляваше градски блок от пясъчник и мрамор, нанизан на върха на Богинята-майка на света като вграден в остър камък поднос, като забит на шип лист хартия. Като инженерно постижение, бъкивъглеродните носещи греди бяха поразителна, едва ли не невъзможна гледка.
Стоеше до шестдесетсантиметровия, дебел една педя „парапет“ и се взираше право надолу в дълбоката повече от девет километра бездна, а свирепите пориви на вятъра се мъчеха да го изхвърлят в безкрайната пустота. По-късно картите щяха да му покажат, че е гледал към други планини с имена, към източния и западния ледници Ронгбук и към кафявите равнини на Китай далеч зад тях, към кривината на хоризонта. В момента обаче всичко това нямаше абсолютно никакво значение. Блъскан от силните напъни на виелицата, размахващ ръце, за да запази равновесие, Харман гледаше
Смъкна се на четири крака и запълзя обратно към храма-гробница и очакващия го маг. На десетина метра пред огромната порта от мрамора се издигаше остър камък, висок не повече от метър и половина и завършващ с четиридесетсантиметрова ледена пирамида. Под погледа на Просперо — магът стоеше със скръстени ръце, присвил устни в усмивка — Харман се вкопчи в декоративната скала и използва неравностите й, за да се изправи. Без да пуска камъка, опря брадичка в ледения връх. Страхуваше се, че ако хвърли поглед през рамо към ниската стена и шеметната бездна зад нея, поривът да се затича натам и да скочи ще е непреодолим. Затвори очи.
