„Какво има?“ — обади се по теснолъчевия канал Орфу.
Манмът му описа уголемения образ. Насред всички експлозии и разбити с лазер останки летеше малък съд с три човешки фигури, изпънати по очи в очевидно открита кабина. Само слабото искрене на силово поле показваше защо тримата не умират във вакуума.
— Какво е това? — след като го описа на Орфу, попита Манмът.
Отговори му самият йониец.
— Древна летяща машина, използвана от старостилните хора и постчовеците преди хилядолетия. Нарича се всъдеход — понякога й казват аероскутер. Постчовеците са ги използвали, за да ходят с тях до пръстените.
Записът премина на бързи обороти, спря, после пак продължи напред. Манмът описа на приятеля си лъкатушещия скутер, който маневрираше между избухващите сегменти на астероида.
Холограмата показваше траекторията на аероскутера, който навлезе в атмосферата, спусна се в средата на Северна Америка и се приземи в район под едно от Големите езера.
— Това е една от нашите цели — поясни Астейг/Че, кликна няколко иконки и отново се появиха телескопични изображения на голям човешки дом, издигнат върху хълм. Грамадната къща беше заобиколена от по-малки сгради и нещо като дървена защитна стена. При стените и къщата се виждаха човешки същества — или поне на такива приличаха. На неподвижните фотографии се различаваха няколко десетки души.
— Тази е отпреди седмица, когато започнахме да намаляваме скоростта — съобщи генерал Бех бин Адее. — Тези тук са направени вчера.
Същото телескопично изображение, но къщата и стената вече лежаха в опожарени развалини. По овъглената земя бяха пръснати трупове.
— Не разбирам — каза Манмът. — Като че ли там, където преди осем месеца е кацнал аероскутерът, сега хората са избити. Кой ги е убил?
Бех бин Адее повика друг телескопичен образ, после го уголеми. Между голите клони на дърветата се виждаха десетки двуноги нечовешки фигури. Бяха мътно сребристосиви, общо взето безглави, с тъмна гърбица. Ръцете и краката им не бяха като на хората и известните моравеки.
— Какви са тези същества? — попита Манмът. — Някакви слуги ли? Роботи?
— Не знаем — отвърна Астейг/Че. — Но избиват старостилните хора в малките им общности по цялата Земя.
— Това е ужасно, но какво общо има с отмяната на нашата мисия? — настоя европейският моравек.
— Аз разбирам — обади се Орфу от Йо. — Проблемът е как да се спуснеш на повърхността, за да видиш какво става. И въпросът е защо лазерните левкоцити не са унищожили аероскутера? Той е дотатъчно голям, за да оцелее при влизането си в атмосферата и да представлява опасност за жителите на Земята. Защо е бил пощаден?
Манмът се замисли за няколко секунди, после каза:
— Защото на борда е имало хора.
— Или постчовеци — прибави Астейг/Че. — Разделителната способност не е достатъчно голяма, за да сме сигурни.
— Левкоцитите позволяват на кораб с хора или постчовеци на борда да влезе в атмосферата — бавно каза Манмът. — Знаели сте го от над осем месеца.
— Да — потвърди Сума IV. — Човекът трябваше да дойде на Земята с нас. Неговата човешка ДНК щеше да е нашият пропуск.
— Обаче сега гласът от другия орбитален остров настоява да му заведем Одисей — каза Орфу с дълбоко буботене, което можеше да означава ирония, хумор или стомашно разстройство.
— Да — отвърна Астейг/Че. — Нямаме представа дали нашият спускателен кораб и твоята подводница ще бъдат пропуснати в земната атмосфера, ако на борда няма човек.
— Винаги можем да пренебрегнем поканата от астероидния град на полярния пръстен — заяви Манмът. — Да вземем Одисей на Земята с нас, може би да го върнем обратно със спускателния кораб… — Той се замисли за още няколко секунди. — Не, така няма да стане. Има голяма вероятност астероидният град да открие огън по нас, ако „Кралица Маб“ не отиде на срещата.
— Да, това изглежда много вероятно — съгласи се европейският премиер интегратор. — Настояването да заведем Одисей в орбиталния град и заснетото клане на хора на Земята от нехуманоидни същества са нови фактори, които не сме взели предвид при подготовката на вашата експедиция в атмосферата.
— Жалко, че доктор Хокънбери се телепортира — рече Манмът. — Неговата ДНК може да е възстановена от олимпийските богове или не знам от кого, обаче сигурно щеше да ни осигури свободно преминаване през орбиталните левкоцити.
— Имаме по-малко от единайсет часа да решим — каза Астейг/Че. — Тогава ще се доближим към орбиталния град в полярния пръстен и вече ще е късно да пращаме спускателния кораб и подводницата. Предлагам пак да се съберем тук след два часа, за да вземем окончателно решение.
Докато влизаха в товарния асансьор, Орфу от Йо постави един от по-големите си манипулатори на рамото на Манмът.
„Ето, че пак се забъркахме в голяма каша“ — каза йониецът.
46.
Харман изпита атаката срещу Ардис Хол в реално време.
Изживяването с торинския саван — да виждаш, да чуваш, да гледаш през очите на някой невидим друг — винаги бе драматично, но и някак странично забавление. Сега бе същински ад. Вместо абсурдната и на пръв поглед измислена Троянска война това бе атака срещу Ардис и Харман чувстваше —
Остана под савана повече от шест часа, напълно откъснат от истинския свят. Гледаше откакто войниксите атакуваха малко след полунощ до изгрев слънце, когато Ардис пламтеше и аероскутерът побягна на север, след като любимата му ранена, цялата в кръв и изпаднала в безсъзнание Ада бе завлечена на борда му като торба лой.
Изненада се да види Петър тук, в Ардис, с аероскутера (къде бяха Хана и Одисей?) и изкрещя от болка, когато видя как една хвърлена от войникс скала го уцели и апаратът започна да пада надолу към гибелта. Толкова много мъртви и умиращи приятели от Ардис — прекрасната Ем с откъсната от войникс ръка и изгорена в окопа с Реман, Сейлъс — мъртва, Леймън — повален. Донесените от Петър оръжия от Голдън Гейт на Мачу Пикчу не бяха обърнали хода на битката срещу вилнеещите войникси.
Харман изстена под кървавочервения торински саван.
Шест часа след като бе активирал микроверижната бродерия, торинските изображения приключиха и Харман се надигна и смъкна савана.
Магът си бе отишъл. Харман отиде до малката баня, използва странната тоалетна, пусна водата с помощта на прикачената за месинговата верига порцеланова дръжка, наплиска лицето си, подложи шепите си под течащата вода и пи жадно. Излезе и изкрещя:
— Просперо!
Ревът му отекна в металния корпус.
Рязко отвори вратите към балкона на втория етаж и пристъпи навън. Скочи на скобата, без да обръща внимание на бездната под себе си, и бързо се покатери на покрива на движещата се нагоре кабина.
Въздухът бе леден. Бе прекарал нощта под торинския саван и студеното златно слънце тъкмо се издигаше от дясната му страна. Въжетата чезнеха напред и нагоре. Застана на ръба на покрива и погледна право надолу. Чак сега си даде сметка, че и кабината, и айфелбанът са се издигали часове наред. През нощта джунглата и равнините бяха останали далеч назад и кабината се изкачваше — първо по предпланините, а сега и в същинската планина.
— ПРОСПЕРО!!!
