— Това е много време. — Харман закрачи назад-напред. — Много време. Щом функциите не действат тук, няма как да узная как е Ада. Трябва да се върна у дома.
— Искаш да узнаеш как е Ада, така ли? — попита Просперо. Вече не се усмихваше. Посочи парче червен плат, преметнато на дивана. — Вземи го. Само тоя път.
Харман се намръщи, отиде при плата и го разгледа.
— Торински саван ли е? — Беше червен, а всички торински савани бяха кафяви. А и извезаните микровериги не бяха същите.
— Има безброй торински приемници — поясни старецът. — Както има безброй сензорни предаватели. Всеки човек може да бъде такъв.
Харман поклати глава.
— Не ми пука за торинската драма — Троя, Агамемнон и всички тия глупости. Не съм в настроение за забавления.
— Този плат няма да ти каже нищо за Илион — увери го Просперо. — Той ще ти покаже съдбата на твоята Ада. Опитай.
Разтреперан, Харман седна на дивана, нагласи червения плат върху лицето си, притисна микроверигйте към челото си и затвори очи.
45.
„Кралица Маб“ се носеше към Земята върху стълб от ядрени експлозии, като взривяваше големи колкото кутии кока-кола бомби на всеки трийсет секунди. Бомбите избухваха, оттласкваха платформата на кърмата, грамадните бутала и цилиндри в машинното отделение се движеха назад-напред, изхвърляха следващата бомба…
Манмът гледаше кърмовия видеоканал.
— Ако някой на Земята не е знаел, че идваме, вече е узнал — каза той на Орфу по теснолъчевия канал. Двамата бяха поканени за пръв път на мостика и в момента се качваха с най-големия асансьор към носа на тристаметровия кораб — който по време на намаляване на скоростта естествено сочеше назад към космоса, вместо към бързо растящата планета.
— Това не ми се струва много фино — отвърна йониецът.
— Явно е така. Това е точно толкова фино, колкото стомашна помпа, колкото платена тоалетна в отделение за диария, колкото…
— Давай по-накратко — избуботи приятелят му.
— Прекалено е очевидно. Прекалено видимо. Прекалено скъпо — искам да кажа, това е конструкция на космически кораб от средата на двайсети век, за Бога. Ядрени бомби. Изхвърлящи механизми от Атланта, щата Джорджия, бутилиращ завод за кока-кола, хиляда деветстотин петдесет и девета…
— Давай по-накратко — отново го прекъсна Орфу. По-рано очните му стълбчета и видеокамерите му щяха да се насочат към Манмът, поне някои, ала те не бяха подменени след изгарянето на оптичните му нерви.
— Трябва да приема, че ни следват не толкова видими моравекски кораби — модерни съдове със стелт технологии.
— Така предполагам и аз — съгласи се огромният вакуумен моравек.
— Досега не си го споменавал.
— Ти също — отбеляза Орфу.
— Защо Астейг/Че и другите премиер интегратори не са ни казали? — попита Манмът. — Ако сме начело на истински флот като очевидна мишена, имаме право да го знаем.
Йониецът излъчи субзвуково буботене, неговата равностойност на свиване на рамене.
— Това нищо нямаше да промени, нали? Ако отбраната на Земята открие огън срещу нас и пробие доста скромното ни силово поле, ще загинем, преди да имаме време да се оплачем.
— Като става дума за отбраната на Земята, онзи глас от орбиталния град казал ли е нещо от онова съобщение преди две седмици? — Мазерното излъчване бе лаконично: записаният женски глас просто беше повтарял „Доведете ми Одисей“ в продължение на двайсет и четири часа, след това внезапно бе прекъснал. Това не бе случайно излъчено съобщение — беше насочено точно към „Кралица Маб“.
— Следя входящите канали и не съм чул нищо ново — отвърна Орфу.
Асансьорът избръмча и спря. Широките товарни врати се отвориха. Манмът излезе на мостика за пръв път от потеглянето им от Фобос.
Мостикът беше кръгъл, с диаметър трийсет метра, куполовиден таван, обточен с дебели илюминатори и холографски екрани, служещи за прозорци. От гледна точка на космическите технологии, това почти напълно удовлетворяваше Манмът. Макар че безименният кораб, който ги бе закарал с Орфу и покойните Корос III и Ри По на Марс, беше векове по-усъвършенстван — ускоряваше с една пета светлинна скорост с помощта на магнитни ножици, имаше светлинно борово платно, ядрени двигатели и други модерни моравекски устройства — този странен архаичен атомен съд изглеждаше…
Обичайните заподозрени — непочтителният израз на Орфу — ги очакваха близо до навигационната маса в средата: Астейг/Че, техният главен премиер интегратор от Европа, генерал Бех бин Адее, който представляваше бойците от Пояса, техният калистански навигатор Чо Ли (чиято прекалено голяма прилика със загиналия Ри По силно смущаваше Манмът), якият бъкивъглероден ганимедец с очи на муха Сума IV и напомнящият паяк Ретроград Синопесен.
Манмът се приближи към масата с картата и се качи върху металния перваз, който позволяваше на по- дребните моравеки да гледат светещата повърхност. Орфу застана до него.
— Остават по-малко от четиринайсет часа до навлизане в ниска земна орбита — без приветствие и въведение съобщи Астейг/Че. Гласът му — тоя Джеймс-Мейсъновски глас за свикналите с видеоисторията на Изгубената ера уши и аудиоприемници на Манмът — звучеше меко, но делово. — Трябва да решим какво ще правим.
Премиер интеграторът говореше с глас, вместо да излъчва по общия канал. Мостикът имаше нормална земна атмосфера, атмосферно съдържание, каквото европейските моравеки харесваха, а другите можеха да понасят, и говоримата реч бе по-интимна от общия канал, а и не така заговорническа като теснолъчевите комуникации.
— Имаше ли нови съобщения от онази жена, която ни молеше да й заведем Одисей? — попита Орфу.
— Не — отвърна едрият калистански навигатор Чо Ли. Както винаги, гласът му беше изключително мек. — Но орбиталната конструкция, от която идваше сигналът, всъщност е нашата цел.
Той прокара манипулаторно пипало по картата и се появи голяма холограма на Земята. Екваториалният и полярният пръстен светеха ярко, безброй светли точици се движеха от запад на изток по екватора и от север на юг около полюсите.
— Това е видесигнал в реално време — съобщи сребърната кутийка сред тънките сребърни крака, образуващи тялото на амалтееца Ретроград Синопесен.
— Мога да чета информацията по общия канал — каза Орфу от Йо. — И ви „виждам“ всичките на радара и инфрачервения си скенер. Обаче е възможно да пропусна някои тънки аспекти на холопрожекциите, понеже съм сляп и така нататък.
— Ще описвам всичко, което виждам, по теснолъчевия канал — обеща Манмът, установи теснолъчева връзка с йониеца и описа холографското изображение на синьо-бялата Земя, увиснала в пространството над масата и ярките пръстени над океаните и облаците. Пръстените бяха толкова близо, че на черния космически фон сияеха безчет отделни обекти.
— Увеличение? — попита Орфу.
