— Само десет — отговори Синопесен. — Ниско бинокулярно равнище. Наближаваме орбитата на земната луна — въпреки че в момента тя е от отсрещната страна на планетата. Когато навлезем в тяхното цизлунарно пространство, ще престанем да изхвърляме ядрени бомби и ще превключим на йонен двигател — няма защо да ги настройваме срещу себе си. Скоростта ни спадна до десет километра в секунда и продължава да се понижава. Може би сте забелязали намаляването на скоростта от едно цяло и пет десети g през последните два дни.
— Как понася извънредното гравитационно натоварване Одисей? — поинтересува се Манмът. Не беше виждал единствения им останал човешки пътник през изтеклата седмица. Бе се надявал, че Хокънбери ще се телепортира обратно на „Кралица Маб“, ала поне засега това не бе станало.
— Чудесно — избуботи високият ганимедец Сума IV. — През повечето време си стои в каютата, обаче се държи така още отпреди да увеличим гравитационното натоварване.
— Той каза ли нещо за женския глас по мазера — или за съобщението „Доведете ми Одисей“? — попита Орфу.
— Не — отвърна Астейг/Че. — Каза само, че не знае чий е гласът — че със сигурност не принадлежи на Атина, Афродита или на който и да било друг от олимпийските безсмъртни, които познава.
— Откъде точно идваше сигналът? — обади се Манмът.
Чо Ли задейства лазерната показалка, вградена в един от манипулаторите му, и посочи точицата в полярния пръстен, която в момента наближаваше южния полюс от отсрещната страна на прозрачната земна холограма.
— Увеличи — нареди навигаторът на главния ИИ на „Маб“.
Точицата сякаш скочи напред и измести цялата Земя. Представляваше град с форма на гири, построен от метални греди, матово оранжево стъкло и светлина: високи стъклени кули, стъклени балони, стъклени куполи, шеметни стъклени спирали и арки. Манмът обобщено описа всичко по теснолъчевата връзка с Орфу.
— Това е един от по-големите изкуствени обекти в земна орбита — поясни Ретроград Синопесен. — Дълъг двайсетина километра, приблизително колкото техния град от Изгубената ера Манхатън, преди да го залее океанът. Изглежда, че е построен върху ядро от камък и тежки метали, сигурно уловен астероид, който дава или е давал слаба гравитация на обитателите.
— Колко? — попита Орфу от Йо.
— Около десет сантиметра в секунда — отвърна амалтеецът. — Колкото човек или непроменен постчовек да не отлети или да може да достигне втора космическа скорост с един обикновен подскок, но достатъчно ниска, за да лети където си поиска.
— Почти колкото големината и гравитацията на Фобос — отбеляза Манмът. — Някакви предположения чий е гласът и кой живее там?
— Постчовеците са построили тези орбитални селища преди повече от две хиляди стандартни години — осведоми го премиер интегратор Астейг/Че. — И двамата знаете, че ние смятахме постчовеците за изчезнали — техните радиосигнали са спрели преди повече от хиляда години, докато квантовият поток между Земята и Марс е започнал да се усилва, не сме забелязвали техни кораби в цизлунарното пространство с телескопите си, няма следи от тях на самата Земя — обаче не можем да изключим възможността неколцина от тях да са оцелели. Или еволюирали.
— В какво? — попита Орфу.
Астейг/Че направи онова невероятно архаично, странно и същевременно изразително човешко движение — сви рамене. Манмът започна да описва жеста на европееца, ала Орфу го прекъсна с обяснението, че го е регистрирал с радара и инфрачервените си сензори.
— Ще ви покажа част от активността напоследък, преди да решим дали да спуснем „Смуглата дама“ в атмосферата на Земята — продължи премиер интеграторът и протегна напълно хуманоидната си ръка над масата.
Холограмата на орбиталния остров се смени с холос, показващ Земята и Марс, в мащаб, но не в далечина, с безброй сини, зелени и бели нишки, свързващи близката земна орбита и повърхността на Червената планета. Появиха се колони от холографски данни. Двете планети сякаш бяха втъкани в някаква шантава паяжина, само че в този случай самата паяжина пулсираше и растеше, нишките й се свиваха и удължаваха, пускаха нови разклонения и възли. Манмът се зае да описва всичко това по теснолъчевия канал.
„Няма нужда, чета инфочестотите — излъчи Орфу. — Все едно че виждам самите графики“.
— Това е квантовата активност през последните десет стандартни дни — съобщи Чо Ли. — Ще забележите, че е почти десет процента по-висока, отколкото при излитането ни от Фобос. Нестабилността достига критична фаза…
— Колко критична? — прекъсна го йониецът.
Астейг/Че насочи скритото си под визьор лице към огромния вакуумен моравек.
— Достатъчно, за да сме принудени да вземем решение в рамките на следващата седмица. Или още по-скоро, ако нестабилността продължи да расте. Това равнище на квантова нестабилност застрашава цялата слънчева система.
— Какво решение? — попита Манмът.
— Дали да унищожим полярния и екваториалния пръстен на Земята, откъдето идва квантовият поток, а също дали да изгорим Монс Олимпус и другите квантови възли на Марс — отговори генерал Бех бин Адее. — И да стерилизираме самата Земя, ако се наложи.
Орфу подсвирна, странен звук на екливия мостик, после тихо попита:
— „Кралица Маб“ разполага ли с такива военни възможности?
— Не — призна генералът.
„Явно съм бил прав за невидимите моравекски кораби, които ни следват“ — помисли си Манмът.
„Явно съм бил прав за невидимите моравекски кораби, които ни следват“ — предаде по теснолъчевия канал йонийският му приятел. Ако имаше клепачи, Манмът щеше да запремигва от смайване колко си прилича начинът им на мислене.
Възцари се мълчание. Почти цяла минута никой от шестимата моравеки около масата не проговори, нито установи радиоконтакт.
— Трябва да споделим с вас и други неща — накрая се обади Сума IV. Бъкивъглеродният ганимедец докосна пулта и се появи ново, увеличено телескопично изображение на Земята. Манмът позна някогашните Британски острови — Шекспир! — после образът се съсредоточи върху континента Европа. Два обекта изпълниха холокуба — странен град, развиващ се около черен кратер, а после вероятно пак същият град, обгърнат в синя паяжина, много сходна с графиката на квантовото изместване между Земята и Марс. Той описа синята маса на приятеля си.
— Какво е това, по дяволите? — попита Орфу.
— Не знаем, но се появи през последните седем стандартни дни — съобщи ганимедецът. — Тези координати отговарят на древния град Париж в държавата Франция, но там, където по-рано нашите астрономи от Фобос и космоса на Марс наблюдаваха активност на старостилни хора, примитивна, но забележима, сега са само този син купол, сини паяжини, сини кули, обграждащи стар кратер, очевидно от черна дупка.
— Какво може да е изплело тази паяжина? — учудено попита Манмът.
— И това не ни е известно — призна Сума IV. — Но вижте данните, които идват отвътре.
Този път Орфу не подсвирна, но Манмът изпита такова желание. Температурата в обхванатите от синя паяжина части на Париж бе спаднала под минус сто градуса Целзий, докато само на няколко метра оттам стойностите й продължаваха да съответстват на обичайните за този район и сезон. И пак само на метри разстояние температурата достигаше равнище, при което можеше да се топи олово.
— Възможно ли е това да е природно явление? — попита Манмът. — Нещо, предизвикано от постчовеците през Безумното време, когато са експериментирали със земната екология и форми на живот?
— Никога не сме виждали или регистрирали такова нещо — отвърна Астейг/Че. — А никога не сме преставали да наблюдаваме Земята от пространството на Консорциума. Но вижте това.
В холокуба се появиха още точки, обозначени със синьо. Образът се уголеми и отново се превърна в
